Започна в киното с откровено комерсиални проекти, с комедии насочени към публиката, но с последните игрални филми избираш драматични сюжети с важна социална тематика. На какво се дължи тази промяна в твоите търсения?
„Корпус за бързо реагиране” беше сценарий, който разработвахме години преди да го реализираме. Започнахме го веднага след „Пътуване до морето”, а тогава бях на 22 години. А пък и комедията ми е в натюрела. Лесно ми идва да пиша такива сценарии, а и е доста забавно на терен. Не мисля, че е въпрос на израстване. Има промяна в нагласата ми към света и родната кинообщност и публика, но не съм се отказал от комедията. Въпрос на творчески периоди е по-скоро. Въпреки, че не се нагаждам към нормативности, трябваше да покажа, че правя и други жанрове и видове кино. Но във всеки филм, низависимо документален или игрален, комедия или драма, търся силната емоция. Тя се вижда след края на филма в очите на зрителите. Преди, като ги разсмивах бяха приповдигнати, сега като ги разплаквам – пак се радват, странна работа. Това е най-важният барометър за мен, а и смятам за изкуството като цяло – реакцията на публиката. Е, в днешно време не е особено доходоносно. Печелиш повече, ако се напасваш по конюнктурата, ако спазваш правила. В арт киното, въпреки заявката, че се твори без ограничения и се създава истинско изкуство, също често се усещат шаблони. Престижните фестивали, разбира се, имат много тесни вратички, но имат и конкретни и изисквания, които често не са обвързани с художествените качества на филмите. Например, сред често тиражираните фестивални теми са историите на маргиналните герои, скандални сюжети и филми, чиито изказ остава много далеч от зрителите, т. нар. негледаеми филми. В другия край са комерсиалните попфолк филми. Те се облягат на елемент, който е много популярен след обществото – известен влогър, легендарен футболист или известни актьори. Схемите са ясни, само че в момента аз се опитвам да разказвам обикновени човешки истории, по комуникативен начин с добри, но недотам известни актьори. И това ми решение бива санкционирано, от всички страни. Въпреки, че съм наясно с това, предпочитам да остана верен на себе си и нагласите, които ме водят в работата ми.
Откъде дойде идеята за филма „Преди да забравя“?
Във филма има доста моменти, които ние изживяхме с моя тъст и моята баба. Познаваме материята, а бидейки кинотворци решихме да изразим нашата позиция (а и нашите усещания) чрез това, което правим.
До каква степен темата за забравата, деменцията и изобщо живота на възрастните хора е във фокуса на нашето общество. Какво не знаем?
Това не е документален филм или репортаж за излагане на проблемите на възрастните хора с деменция. Има толкова много пролеми в днешно време, че това е един от многото. Ние се опитваме да въздействаме на емоционална основа, не да размахваме пръст, колко гадна е България. Нашето общество е систематично затъпявано с години и много неща не са му наред. Отношението към старите хора е отговорност на младите хора, на техните деца. Тежко е, но е необходимо.
Сред първите зрители на фестивала „Златна роза“ имаше сравнения с „Бащата“. Като писахте и снимахте филма имахте ли референции към филми със сходна тематика?
Пред мен не са посмели да го кажат, но го очаквах. И е човещинка да си го помислят. Иван Савов беше играл подобна роля. Аз и затова първоначално не исках да е той в тази роля, макар да говорихме най-напред за него, когато обсъждахме кастинга. Но явно Господ все пак е решил да бъде той, защото направи една възпираща случка за Стефан Мавродиев, когото бяхме избрали и дори бяхме снимали два дни. Имахме командировка до Гела, Смолянско, за да снимаме фестивала там и с Мавро ни беше много забавно. Но три дни преди основния снимачен процес той ни се обади, че не може да ходи и ще влиза в болница за операция. Заедно решихме, че е по-добре да вземем друг актьор, макар да не беше лесно решение. Тогава превъзмогнах суетата си относно подобни сравнения и бързо се обадихме на Иван да ни спасява. Той заряза всичко и дойде. И направи голяма роля. А сравненията на роли и филми е нормално. Аз даже понякога си мисля, че трябва един сценарий да го режисират двама-трима различни режисьори, за да се види подходът, би било интересен експеримент. Да имам референции, означава волно или неволно да копирам от тях. Аз целенасочено не гледах подобни филми, нито при писането на сценария, нито при подготовката на продукцията.
Изборът на актьори във вашия филм е много важен. Как се спряхте на Александра Димитрова и Рая Пеева?
Александра ни я представи колегата Станислав Тодоров-Роги (режисьор на „Дъвка за балончета“), защото търсехме ново лице, а той я беше снимал в епизодична роля в един сериал. Видяхме се, тя се справи чудесно, но най-вече усетих от нея човещина, необходима за ролята. Трябваше ни щура братовчедка и Рая Пеева е идеална за ролята. Тя е много емоционална и плака, докато снимахме финалната сцена. Те май всички плакаха. Без Никола Мутафов, той беше над всичко.
Не за първи път работиш с дете. Има ли някаква формула, с която успяваш да въведеш малките актьори да стоят автентично в кадър?
Малкият Васко си го избрахме от школата на група „Бон-бон”. Той е дете с много таланти. Вярно е, че и в „Писма от Антарктида“ Симеон Ангелов прави страхотна роля и изнася сложни сцени. Аз внимателно избирам талантливи деца, които имат потенциала да се справят. В „Писмата…“ за най-тежките сцени имах помощ от баща му – актьора Дани Ангелов. Тук в „Преди да забравя“ имах помощ от съдбата. Васко направо заби двете най-трогателни реплики, така че и Иван Савов му каза „Абе, Васко, ти направо ми ... , братче”. Естествено имам и подход – обяснявам простичко ситуацията, в която се намира героя му и каква е неговата цел. Опитвам да не ги претоварвам, да са в добро настроение и да им е интересно това, което правим. Това важи май за целия екип.
Как премина етапите на създаване на филма – от първоначалната идея до премиерата днес. Имаше проблеми с финансирането, блокирана сесия или друг от обичайните проблеми, които съпътстват един съвременен български филм?
Първоначално го развихме като идея през НФЦ и след това имаше две сесии, които ни отказаха. На третата комисията го одобри и може би, защото е нискобюджетен, нямаше интереси, които да блокират сесията.
Ти си и продуцент на филма. Къде се справяш по-добре – като продуцент на свой филм или на друг режисьор (като „Дъвка за балончета“)?
Вероятно помниш първите ми пълнометражни филми като студент. Там аз си бях всичко. Така се чувствам добре и имам контрол над произведението, което сътворявам. Имало е периоди на работата ми само като режисьор или само като продуцент, но ситуацията го е изисквала. Всяка стъпка от създаването на един филм ми е интересна и я правя с удоволствие. Къде се справям най-добре не бих могъл да кажа.
Няма как да не те попитам какво мислиш за съвременната ситуация в родното ни кино – блокирани сесии, разединена общност, взаимни обвинения. Каква е твоето обяснение за тази мрачна картина?
Това, че по-горе наричаш съдебните обжалвания на сесиите в НФЦ „обичаен проблем” е доста сериозен проблем, проблем за нашата общност. Не знам защо нашите колеги, които са приели да работят в субективната среда на изкуството, са недоволни от субективното мнение на комисиите. Гневът на неодобрените ще присъства винаги, но в името на общия кино процес трябва да се приемат тези решения и да се гледа напред. Иначе ще се породи деструктивна спирала от блокиране на всяка сесия и никой няма да снима филм. То почти се случва за съжаление. А неуредиците на Закона и Правилника са безспорни и е важно да бъдат променени така, че да заработят нормално, без да дават основания за обжалвания. Този Закон има едно огромно предимство, че премахна квотите на асоциациите и установиха свободното избиране на членовете на комисии (професионалисти) с помощта на жребий, което ми се струва най-честно и най-трудно за контрол. Това, заедно с откриването на нискобюджетните филми преди години, е революция в нашата кино индустрия. Но този Закон беше написан набързо от тясна група хора и не ми е лесно да разбера хората, които смятат, че в този му вид обслужва най-вече определена група хора. Може би пак трябва ревизия, но не е ясно чии интереси ще обслужи сега. Все пак, въпреки това, смятам че предишният Закон не бе по-добър по никой начин.
Работиш и в документално кино. Снимаш и телевизионни сериали. Къде се чувстваш по-добре като режисьор и автор?
Най-добре се чувствам като автор на игрални филми, все пак това съм учил, с това започнах и това ме вълнува най-много. Документалното кино е много полезно за мен, защото ме промени като личност. Отвори ми мирогледа при работата с документи и експерти. Сериалите са ми най-лесни, защото съм само режисьор, а пък в това имам най-много опит. Но с годините телевизиите и продуцентите на ТВ сериали направиха процеса толкова съкратен и притискащ откъм време и толкова намалиха хонорарите, че то е чак смешно. Снимахме една 48 минутна серия на локации за ден и половина. Това е голям стрес и нищо качествено не може да излезе. Затова не мисля повече да се занимавам с това, освен ако условията не се променят драстично. В момента обаче снимам документален сериал, което е нещо ново за мен и ми е изключително интересно.
Преди години преподаваше в Нов български университет. Не ти липсва връзката със студентите, защо се отказа?
Отказах се заради липса на време. Аз не съм много по празните приказки и обяснявам на студентите много концентрирана информация. Бих се занимавал пак, но във форма на кратки класове.
Никога не съм те питал как реши да станеш режисьор. Помниш ли момента, в който реши, че ще учиш филмова режисура?
Аз съм отраснал по видеотеките и с американски екшъни. Такава ми беше средата. Правих опит за екшън филм на 12 години. Баща ми работеше в МВР и имаше достъп до VHS камери, с които снимаха боищата по мачовете през 90-те. Аз, разбира се, най-редовно го изнудвах да я носи вкъщи и така заснехме 3-4 сцени. Но не го завърших. След като завърших средното си образование категорично знаех, че искам да уча кино режисура. Реших, че ще кандидатствам в Нов български университет. И досега, толкова години по-късно не съм работил нищо извън киното, колкото и трудно и отчайващо да е било на моменти. Не мога друго, а и не искам. Още в първи курс в НБУ взимах камерата от там и снимахме къси комедийни филми. Харесваше ми реакцията на хората след прожекциите. Първо правехме прожекция в кафенето, където се събирахме кварталната компания. В един момент направих един едночасов филм с момчетата. Казваше се „Аз съм от квартала” и показваше нашия живот – по купони и отношения между нас. Направихме му премиера в кино, беше едно кино на Канала, но то вече не работи. Това се случваше през 1998 година. След това направих „Търси се” и „Експерти”, които бяха пълнометражни и ги разпространихме и в кината, чрез „София филм” и във видеотеките през „Александра видео”. Това през 1999-2000 година. На фестивала „Златна роза“ през 2000 година, режиьорът Никола Корабов беше харесал „Търси се” и го отличи с награда за студентски филм. Мисля, че тази награда просъществува още едва-две години, а не беше лошо да продължи. Започнах да навлизам в кино гилдията чрез Мариана Евстатиева-Биолчева, която препоръча новия ми сценарий на Галина Тонева и Кирил Кирилов и така заснех „Пътуване до морето” като БНТ новела. След това имаше дълъг период на рекламни клипове и после дойде „Корпуса”.
Кои бяха филмите или събитията, които предопределиха избора ти на професия?
Сигурно очакваш Фелини и Антониони, но както казах съм гледал много холивудски комерс. Сега и той не ми харесва, прекалено банални и схематични истории разказват, но комуникативния начин на разказ го смятам като правилен.
Ще се върнеш ли отново към комедията, или ще продължиш да снимаш социално ангажирани филми?
Ще снимам каквото почувствам за важно. Зависи от емоционалното ми състояние. Смятам да не се ограничавам, пък да видим дали животът няма да ме принуди.