След „Пътешествие между два филма“, това е вторият ти филм посветен на Рангел Вълчанов. Какво те провокира да го направиш?
Нещо не ми харесва думата „провокира”, щото предполага за Рангел ролята на „провокатор”. За да не бъда многословен, ще кажа, че дори само един негов автограф от последната му книга „Хем съм сам, хем няма никой”: „На бате Коста, за да не е съвсем сам, а с мен – Рангел Вълчанов” – за мен вече беше достатъчно основание за един нов НАШ филм... За едно ново „пътешествие между 22 филма”... С „вяра и наивност”, че ще имам възможност да бъда отново „съавтор” с Рангел Вълчанов и да споделя тази радост и преклонение пред Маестрото – с бъдещите зрители на филма...
С какво за теб е толкова важен и уникален Рангел Вълчанов като човек и режисьор?
По този въпрос сигурно могат да се направят доста киноведчески дисертации, но с най- малко думи е отговорът на Красимир Крумов- Грец, който сложих като надпис в началото на филма: „Така се беше изпречил пред слънцето, че по неговата сянка се досещахме къде е денят и къде е нощта... Стъписани, тръгвахме след босите му селски нозе, с които газеше и по небето...” И още няколко думи от режисьорската ми експликация: „В този нов наш филм, Рангел ще сподели с нас онзи незаменим и божествен дар да вдъхновява, да разсмива, да те накара да вървиш след него, да стъпваш бос по жаравата на неговите сънища и фантазии... Да си задаваш неговите въпроси – „А сега накъде?” и „А днес накъде?”, да бъдеш възторжен слушател, зрител и приятел на Рангел Вълчанов. И моята режисьорска „свръх-задача”: „ Да си умираме от смях... и да възкръсваме заедно с Рангел - 24 пъти в секунда”...
Какво ново и неочаквано за теб се разкри от личността на Рангел Вълчанов докато работеше върху втория филм?
И този въпрос предполага един „пълнометражен” отговор , но ще се опитам да предизвикам поне любопитството на тези, които не са гледали филма: Във филма освен с невероятните му и безумно смешни истории, ще се срещнем и с една непозната „филмография” от незаснетите му филми:
-„Селяните и морето” – селяните нагазили за пръв път в морето,
запяват „Горо ле, горо зелена”- щото си нямат песен за морето..
-„Раираният рокендрол”- след снимки затворниците от „На малкия остров” с веригите си танцуват рокендрол...
- „I don’t understand” – срещата с Милош Форман в Ню Йорк като „Сън в американска нощ” и невероятната история с баща му от 1944 г. след бомбардировките над София, която го връща отнова в Кривина.
- „Полет над щъркеловото гнездо” – след гръмотевична буря по време на снимки на „Лачените обувки…”, Рангел присъства на потресаващото самоубийство на един щъркел...
- „Чешкото чЕдо”- Рангел след „Езоп” и 1968 г., за чешките филми и като обект за нашите и чужди тайни служби и неговото „Бягство в Ропотамо”... и още, и още - от неизчерпаемата киновселена на Рангел...
И независимо, че от тях останаха само думите, с които той ги описва в книгите си, аз се осмелявам да кажа, че многократно съм ги „гледал” и се опитах да споделя това със самия Рангел и със бъдещите зрители на филма...
Преди години засне и документалният филм „Гражданинът Кино“ посветен на проф. Тони Андрейков. Заедно с Рангел Вълчанов те са едни от най-колоритните личности в българското кино. Вероятно не е случайно, че тъкмо към тях си насочил камерата си?
Тук отново ще дам думата на Рангел, който описва Тони по най-фантастичен начин и още съжалявам, че не записах този текст с неговия глас, но винаги съм го цитирал при представянето на филма „Гражданинът Кино”: „За приятеля Тони Андрейков – ще говоря шепнешком... Живя като истински Дон Кихот и като истински Дон Кихот си отиде. Неговите вятърни мелници и неговите Дулцинеи бяха милионите метри филмова лента, омотали сърцето и ума му. Превзет от неестествената си любов към киното, той четеше, говореше ни, съобщаваше ни хиляди непознати имена или факти от световното кино, съобщаваше ни ги припряно, задъхано, без точка и запетая, бързаше, бързаше, подгонен от времето, бързаше да не го прекъсне някой. Маже би със съзнанието, че времето, дявол да го вземе е кратко за един живот – да извървиш всички ленти, да прочетеш всичко запечатано в тях, всичко създадено от голямото чудо наречено „КИНО”...
Останалото е ...мълчание / по Шекспир/.
Има ли друга фигура от родното ни кино, за който искаш да направиш документален филм?
Тук деликатно е закодиран вездесъщия въпрос за „бъдещите творчески планове”, но с риск да бъда нескромен ще кажа, че вече съм събрал едно уникално „небесно каре” – Константин Павлов и Георги Божилов –Слона, и Рангел и Тони Андрейков...Там е и Йордан Радичков като зрител на „Лазарица” /по шопски/ с Рангел Вълчанов... Може би липсва само бате Димо Коларов с акордеона, но за това май ще трябва отново да потърся като „съавтор” Рангел, който с „любов и нежност” е посветил на бате Димо следните думи: „Всеки човек, веднъж роден, живее и умира на този свят , но ти си пример, че понякога, макар и рядко, се раждат хора, които никога не умират. Господ великодушно ни е дарил с хора като теб – подаръци, махнали с ръка пренебрежително на тленността, на видимото, крачещи извън законите на падащите Нютонови ябълки, извън законите на асансьора, магнитните бури на слънцето, а подчинени единствено на Нейно Величество СВОБОДАТА!
Всемогъща, капризна и всеотдайна само на този, който я наси и отглежда в сърцето си...”
Така че, ако това е още един филм от поредицата „незаснети филми”, нека потърсим упование в Еклизиаста:
„...Който трупа познание, трупа тъга...”
А на въпроса: „Има ли бъдеще българското кино?”, Рангел отговори така: „О-о-о, българското кино е най-известно със своето бъдеще!”
Кой ти е любимият филм на Рангел Вълчанов?
„Лачените обувки на незнайния воин”!!!
И ако трябва да кажа защо?!!! – отговорът се съдържа във филма „Рангел завинаги” с времетраене 80 минути, точно колкото е и времетраенето на „Лачените обувки...”.
Следват финалните надписи... и „край”!