Как станахте режисьор на филма?
Аз не исках да бъда режисьор. Това е идея на Тони Сервило, който ми се обади по телефона и ми каза: „Ти си нарисувал тази история, ти имаш виждането за изображението, ти знаеш, как да „погледнеш“ на разказа и как да „виждаш“ актьорите. Ти трябва да го заснемеш“. Аз доста се колебах. Природата ми е такава, че формирам идеите си бавно. Не обичам да бъда пресиран. Предпочитам да работя с интуиция, внимателно. Но киното не търпи такъв стил. Там времето е пари и никой не ти позволява да се разполагаш спрямо онова, което ти е необходимо на тебе. Тръгнеш в тази посока, веднага те поставят с лице към стената.
Петнадесет години не сте разполагали с правата върху собствената си книга?
Точно така. И все се колебаех. Но като си ги върнах, свързах се с Тони и му казах. „ОК, времето дойде, поемам режисьорската работа.“ А той ми отговори: „ОК, аз пък поемам ролята“.
Как ще опишете работата си по филма?
Като много специфична. Става дума за един възрастен човек, който получава възможността да започне нов живот. Естествено, това е придружено с болка. Ако като разказвач съм си свършил работата добре, значи съм успял да „хвана“ душите на хората.
Изглежда, че все пак сте имали въможност да се разположите удобно във времето и в пространството…
Е, аз все пак съм боец и се боря за идеите си. От друга страна, мога за живея само с книгите си. Нямам предписание от лекар, непременно да снимам филми, за да не се разболея. Ако утре опитът ми приключи, няма да се разплача. Получих една нова играчка и се опитах да я използвам по най-добрия начин. Иначе, когато рисувам, съм в „приватно“ положение, в моя си кабинет, в моята си тишина, с моята си музика. Отида ли на снимачната площадка, там веднага се сблъсквам с поне двадесет човека, които тичат насам-натам и постоянно задават въпроси, на които трябва да отговаряш веднага.
Преди всичко сте художник…
Да, имам четиридесет години професионален опит в рисуването на комикси и писането на текстове за тях. Познавам добре собствения си свят, цветовете, които обичам. Всичко, което виждате във филма е абсолютно мое. Работих така: първо снимах локациите, после ги рисувах на лист хартия, после ги показах на художника на филма. Така, под негово наблюдение, те бяха пребоядисани всичките, самият аз се трудих над някои от стените. За точния характер на визуалната атмосфера се консултирах и с оператора си Николай Брюел. За мен той е гений, когото чувствам като свой брат. Казах му: „От теб искам меланхолията на художника Феличе Казорати“. Цветовете във филма са цветовете на моите комикси. Светът, в който се движат персонажите - също. Много важни са ми и актьорите, по-точно техните тела. Защото, едно е да нарисуваш дадено тяло, друго е, да ти се появи конкретният актьор и ти каже: „Ето ме, аз изглеждам така“. В киното актьорите са тези, които ти диктуват, как да ги покажеш, а не обратното.
Колко седмици снимахте филма?
Осем.Това е не е толкова лошо като време, но две от тях загубихме поради организационни причини. Имаше разрешителни, които не бяха издадени своевременно и това забави началото. А то ми трябваше, за да ми „настрои“ цветовете. Когато ми казаха, че няма как да боядисаме конкретния обект, аз се депресирах. При комиксите това няма как да се случи. Решаваш, че започваш да работиш и никой не ти определя, кога и колко време ще го правиш.
Но този негативен опит все пак Ви научи на нещо?
Да, научи ме да бъда гъвкав. Да измислям нови решение, по-силни и по-оригинални от първоначалните. Например: първият ми избор за една старинна сграда, която исках да бъде във филма. Отне ми месеци да я намеря. Започнах да я рисувам на хартия и да си я представям. Изведнъж заваляха страхотни дъждове, предизвикаха сериозни наводнения. Казаха ми: „Има опасност от струтване, няма как да вкараш актьорите вътре“. Наложи се да се откажа и да потърся нещо друго. Е, намерих нов обект, който даже се оказа по-добър. С един впечатляващ коридор, който изцяло промени пространството, а оттам и начина на разказване. Защото аз винаги разказвам с образи. Исках да пресъздам един Неапол, но по-особен, празен и дъждовен. Като пустиня в мъгла. Един Неапол, който внушава самотата на главния герой.
В края на снимките, пожелахте ли си следващ филм?
Аз непрекъснато пиша и рисувам. Включително и комикси, по които могат да бъдат правени филми. Обичам тази своя независимост, която ми дава възможност да контролирам решенията си и никой да не ми се намесва в креативния процес. Предпочитам да се боря за собствените си идеи, отколкото да водя битки, които изсмукват енергията ми за нищо.
Каква беше реакцията на актьорите Тони Сервило, Валерия Голино и Карло Бучиросо, след като гледаха филма?
Някои от тях го гледаха за първи на фестивала във Венеция. Страхуваха се да не съм махал сцени с тяхно участие. А такива имаше, защото трябваше да се запази баланса на разказа. Тони, който седеше близо до мен по време на монтажа често ме пращаше „по дяволите…“ Подобен тип реакции в киното са класически, но за мен те бяха нови. Тези актьори са суперзвезди, а пък аз им съкращавам сцени…
Считате ли се себе си за „най-доброто число“?
Нека кажа, аз не се считам за някакъв голям артист. В творчеството харесвам работата на хлебаря. Идеалът ми е да правя вкусен хляб всеки ден. Предпочитам да не съм звезда, да мога свободно да излизам и спокойно да наблюдавам хората. На мен ролята на монах ми приляга идеално. Известността не ме интересува.
А защо?
Защото не се интересувам от каквито и да е определения. За филма казват, че бил жанров, но кой всъщност се интересува от това? Аз просто събрах едни актьори и им дадох възможност да се изразят, даже да танцуват. Имаше сцени, които снимахме над десет пъти. Имаше хореограф, който се грижеше за красотата на движенията им и внимаваше да не паднат от стълбите. Имаше известен страх, но имаше и много забава. Бяхме щастливи.
Предпочитате да сте „зад кулисите“?
Абсолютно! Обичам да пазя нещата, които ми дават свободата да работя. До мога, образно казано, да се храня и в обикновени заведения, и в първокласни ресторанти. Защото и на двете места храната може да бъде вкусна.
30 август 2019, Венеция
Разговора води: Павлина Желева