Има един стар виц: две възрастни жени са на почивка в планината. Едната казва на другата: “Храната тук е просто ужасна!” „Да, наистина! И тези малки порции!“, отговаря другата. Точно така се чувства един от персонажите на неуморимия, невротичен филмов гений Уди Алън в „Ани Хол“ (1977). За него животът е изпълнен със самота, страдание, лъжа и нещастие, и като капак на цялата тягостна екзистенция, животът свършва толкова бързо! За великия магьосник в пародирането на социалния стандарт, думата „почивка“ е тера инкогнита. Киното на Уди Алън е мястото, в което градът е мълчалив свидетел, без който любовта не съществува. Към нея, за колорит, се вплита и по няколко объркани човешки създания, заради които настъпва тотален хаос. Във филмите на Алън словото измества действието. Персонажите постоянно и бъбриво умуват върху живота си, но не съумяват да извлекат полза от аналитичните си словесни експерименти. По-често се чувстват неудачници, а когато все пак изпитват щастие, им се струва, че скоро ще настъпи краят на света и се принуждават да легнат в канапето на известен психоаналатик или да послушат джаз. Тимоти Шаламе в „Един дъждовен ден в Ню Йорк“ свири на пиано джаз и попява, според експертите леко фалшиво.
40 години Уди Алън снима! Това си е направо класика в днешни дни, когато за една вечер ставаш звезда, а след седмица никой вече не помни името ти-досущ като героя на Роберто Бенини в „На Рим с любов“(2012). Ако направим следната статистика: бащата на Уди е живял до сто години, майка му до 98 г., то със сигурност Уди има невероятния шанс да снима поне до 105, така че ни очакват сигурни 20 години любов, дъжд, съпрузи пред развод или луд възторг и някоя прекрасна фантазьорка като Жасмин Френч, която да си говори сама на пейката. Въпреки, че не съм убедена, дали Уди е в състояние да повтори безспорните си успехи от новото столетие с „Мачпойнт“, „Син Жасмин“, „Вики, Кристина, Барселона“, „Полунощ в Париж“, „На Рим с любов“, то все пак нека го окуражим за последния му филм, който е по-добре ситуиран в арт щенията ми от предишните му две творби, изпълнени със социални кафенета и въртележки от чувства.
За Уди Алън романтичните места са: Ню Йорк, Париж, Барселона, Лондон, Рим… Шумът на тълпата, пулсът на града, сезоните му с ритъм, роден сякаш от музиката на Гершуин и Амстронг – всеки ъгъл излъчва сантименталност, която Алън възприема като метафора на умиращата култура. Влюбването според него е е като временна отбивка от магистралата на живота, която те държи завинаги, ако останеш без гориво. Алви Сингър, Айзък Дейвис, Мемиш Филдинг, Зелиг… Героите му са забавни интелектуалци-невротици, от които винаги може да се очаква оригинална смешка или патентоване на нова сексуална техника.
В ранните си филми, Алън продължава традицията на класическата бурлеска, персонажите му напомнят на малките, брулени от живота герои в стилистиката на Бъстър Кийтън, Чарли Чаплин или пък широко ококорени към света клонинги на Граучо Маркс. През годините Алън развива традицията и създава действащо лице, което напълно се интегрира в социално-психологически план с климата на Америка. Нещо повече, персонажът се стреми да се впише във всяка характеристика на модерното общество, затова е и носител на всичките му неврози.
Сред спътничките в живота му са кинокритичката Полин Кейл, актрисите Даян Кийтън, Миа Фароу, приемната дъщеря на Фароу – Сун-И и пр. Като режисьор Алън не е „мил и нерешителен“. Той притежава рядко твърд, деспотичен нрав, извъредно педантичен е и никога не разчита на случайността. Любимият му режисьор е Бергман, но във филмите си Алън хапливо си „играе“ с името на друг скандинавски автор и философ – Сьорен Киркегор-спомнете си „Манхатън“ (1979).
Имам два дни през седмицата, когато не бързам за никъде, време отделено за писане и фантазиране и точно в тези два дни, правя същото като Уди Алън, събирам всички разхвърлени листи (той поне ги сортира в нощното си чекмедже) и ги чета, естествено тези, които не струват отиват в кофата за смет. За разлика от Уди, аз нямам никакви илюзии-нито ще съчиня новия „Гражданинът Кейн“, нито ще работя със Скарлет Йохансон, която казва за „Мачпойнт“, че това е било най-хубавото лято в живота й - по време на снимките с Уди. Но пък с Уди си приличаме по това изречение, той е готов на всякаква „проституция“ стига да си завърши поредния проект. Аз, обаче нямам намерение да снимам филм. Моите желания са по-скромни: да имам една малка зала, където с микрофон в ръце, да разказвам вицове за киното и кино режисьорите и да пускам кино без пари на деца. Поне няма да свиря на кларинет като Уди, той обича музикалните усложнения. Та приемете нашия текст като един анекдот, писан от учител-кинозапалянко и негов ученик, който вероятно някога ще бъде по-голям кинозапалянко или дори истински кинаджия в сравнение със своя преподавател-безделник.
Вие, кога сте играли бокс с кенгуру? Не сте, ами тогава не коментирайте работата на Уди, защото или играете бокс или се научете да обичате Уди, такъв, какъвто е-сладък смешник с очила, разбивач на женски сърца или най-вече на своето сърце. Не съм играла бокс с кенгуру, обаче пък обичам Уди заради забалежителната му отдаденост на киното, заради детските му трепет и инат, заради упоритото му присъствие в нашия свят, независимо дали обществото го сочи с пръст, сякаш е черна душа или го хока заради необикновените му сексуални фантазии. Не всеки може да се похвали с тях, все пак. Представям си как като дете в училище всички останали са го смятали за дяволче, защото все пак... нали евреите са разпнали своя Бог. Извинете, тази представа я копирах от стар филм на Уди.
Харесвам киното на Уди Алън заради поетичността му и онези незабравими дъждовни дни, в които дъждът те подтиква да се скриеш на лунната повърхност, докато в тъмното, някой иска да ти каже: „Целуни ме!“ Да, това е картина от „Манхатън“, но пък е въздействаща. Истината е, че Уди никога не харесва истински този филм и дори е бил скептичен дали ще донесе приходи, затова обещал на своите продуценти, че ако „Манхатън“ е провал, следващият филм да бъде безплатен бонус от негова страна. А истината е, че именно след „Ани Хол“, „Манхатън“ е един от най-важните филми в творческата му биография. Защо Ви занимавам с него? Защото го показах на моите ученици. Показах и дебюта на Уди преди точно 50 години, за да знаят, през какви фази преминава развитието на творците-личности. И тези младежи видяха, че да си романтичен не е страшно, дори може да бъде и забавно, ако си Уди Алън, разбира се.
Никога няма да забравя целувките на Уди по време на дъжд с гръмотевици, да има ги извън целия „Един дъждовен ден в Ню Йорк“(там за мое съжаление не играе Уди Алън), има ги в „Спомени от звезден прах“(1980), има ги и в „Съпрузи и съпруги“, има ги и в „На Рим с любов“...и въобще да се целуваш, докато вали винаги е добре дошло за въображението и желанието. Но когато си млад, дъждът и целувките под него се свързват с любовта, а когато са минали доста десителетия от жизнения ти път, една такава целувка под дъжда задължително се аранжира с идеята за предстояща настинка. Ню Йорк в последната творба на Уди Алън не е по-оригинален или по-красив, той е същият онзи мегаполис, който шуми от кафенета, ресторанти, музеи, хотели и жълти таксита. Обаче в Ню Йорк винаги можеш да се изгубиш от пренасищане или от незнание какво точно искаш. И съвсем естествено Гетсби (Тимоти Шаламе), Ашли (Ел Фанинг), Шанън (Селена Гомес), Диего Луна (Франсиско Вега) ни изглеждат леко глуповати, кой не е глуповат, когато Амур се шегува.
Предлагаме Ви мнението на Елена Димитрова - 12 клас - IV ЕГ “Фредерик Жолио – Кюри”, киношкола „Братя Люмиер“, при Общински детски комплекс, Варна за „ЕДИН ДЪЖДОВЕН ДЕН В НЮ ЙОРК“
Новият филм на Уди Алън – „Един дъждовен ден в Ню Йорк” е нежен и деликатен, подобен на слънчев лъч, който си проправя път между дъждовните капки. Цветовете на Ню Йорк в този дъждовен ден са подобни на ренесансова картина. Срещаме се с Гетсби (не бих могла да се сетя за по-подходящ актьор от Timothee Chalamet за ролята) и от първата секунда разбираме, че той е типичния, хърбав, намръщен, но и много чаровен нюйоркчанин. Той е „ексцентричен”, както го описва неговата приятелка, хазартен тип, който учи в престижен, но посредствен университет. Напълно противоположно на този му образ, разбираме, че произхожда от заможно семейство и има задълбочени интереси в сферата на изкуството. Истината е, че не пасва на нито една от двете си роли. Не се разбира с богатите семейни приятели, защото презира техния нелеп снобизъм, но не намира и мястото си при обикновените състуденти, защото естеството на интересите му отдавна го е отдалечило от тях. Той е изваден от контекста, може всичко, но не е пригоден за нищо. Прилича на аристократ от класически роман. Можем да го наречем стара душа, на която й се налага да живее и обича в модерен свят. Неговата приятелка (Elle Fanning) слънчева, красива по детски и наивна млада дама, родом от Аризона, е за пръв път в Ню Йорк, готова да грабне шанса на живота си - да интервюира известен режисьор. Всъщност, тя успява да получи повече, отколкото би предположила, защото огромният град на възможности и избори бързо я завихря в ритъма си. За един единствен ден, тя се превръща в муза, в емоционална опора и в обект на желание за трима велики мъже. И в причина за тъга на един не толкова велик мъж, който я е довел в Ню Йорк, защото вярва, че я обича.
Филмът разказва за магията на случайностите, за неосъществените възможности, за неочакваните срещи, за възходите и паденията и колко пъти тези амплитуди се променят в рамките на един и същи ден. Зрителят се усмихва, казвайки си, че не всичко е такова каквото изглежда и може би това, което днес ни се струва зло, може би утре ще донесе радост. След дъжда изгрява слънце, а понякога дори докато вали, човек намира светлина. Любовта е на всяка крачка, особено в такъв голям и шарен град.
Един дъждовен ден в Ню Йорк е красив и въздействащ, защото те пита по много забавен и закачлив начин „Правиш ли наистина това, което обичаш с подходящите хора, на правилното място?” Понякога човек върви нарочно срещу собствената си природа просто, за да се противопостави на нещо, без дори да знае на какво. В този един ден, Гетсби разбира неволно повече неща за себе си и за семейството си, отколкото се е осмелявал да попита през целия си живот.
Уди Алън, много дискретно и с изтънчено чувство за хумор, говори за величието, пропиляно в посредственост и за странностите на човешкия характер, за любовта към големия град и голямото изкуство.
P. S. от Елица Матеева
Покрай Уди Алън реших да споделя една история, за това, че дъждът във Варна обикновено през ноември не прилича на този от последната творба на Уди Алън. По много причини. Достигнах до извода, че колкото по-зациклящо е мястото, толкова и дъждът е по-далеч от чувството ни за романтика. А сега, за да ви извадя от поетичния унес на дъжда в Ню Йорк, ще Ви опиша как по време на „Киномания“ във ФКЦ - Варна-местните домакини на събитието приемат хората, които пишат за кино, па макар и средношколци. Басирам се, че онези фактори, отговарящи за кино в съответната институция няма как да сътворят подобен текст, защото няма кой да им разкаже така подробно за Уди Алън, както се опитвам да го правя с моите ученици. Тези хора са заети и много отговорни, нямат време да се занимават с подобни дивотии. Но пък имат време да не разрешават на средношколците пропуск за филма на Уди Алън, независимо, че младежите писаха за „Болка и величие“ в kinoto.bg по повод откриването на „Киномания“ във Варна. След като предложих на Десислава Христова - организатор МФФ "Любовта е лудост", отговаряща за акредитациите по време на „Киномания“ във Варна, пишещите двама младежи за „Болка и величие“, да пишат и за новия филм на Уди Алън срещу пропуск от „Киномания“, тя отхвърли предложението и отговори, че не вижда връзка да го прави, а връзката е очевадна: разпространителят за България и на двата филма в момента прави своята кампания за тях. Твърдя, че подобен текст за „Болка и величие“, написан от варненски ученици в медии не е излизал и вместо да се оцени техния труд по достойнство, домакините на „Киномания“ във Варна демонстративно обръщат гръб на подадената ръка за съвместно сътрудничество! Щом те нямат респект към чуждия труд, какво да се очаква като пример за поведение? Истината е, че всички журналисти във Варна, получиха само пет пропуска за „Киномания“ от ФКЦ – такава била новата концепция. Аз според мен тя е въпрос на калория нежност и щастие. Дефицитни стоки в наши дни. Ето защо предлагам един тест по идея на Уди Алън, на тема кои са нещата, които ни правят щастливи от живота. Няма да питаме от кой филм на Уди е. Ако отговорите не съвпадат с тези на Уди Алън поне 50%, не се сърдете нито на нас, нито на Уди, защото киното не е за всеки, а дали вашето щастие се крие точно в това е друга тема: киното на Граучо Маркс, шведските филми, втората част на симфония „Юпитер“, Луис Амстронг и неговият „Potato Head Blues“, „Възпитания на чувствата“ от Флобер, Марлон Брандо и Синатра, невероятните ябълки и круши на Сезан... И така кое ви прави щастливи?
А ние?!? Ние просто ще продължим да пишем със страст, защото киното е нашата планета на желанието!
