ДИРИГЕНТКАТА (2018), Холандия/ Белгия
Режисьор: Мария Петерс
Участват: Кристиане де Брюин, Бенямин Вайнрайт, Скот Търнър Шофилд
Правата на жените, сексизмът, това да се отдадеш на изкуството напълно - теми, които често виждаме на големия екран. Филми като "Малки жени" или пък "Как да бъдеш добра съпруга", с който бе открит 28 филмов фестивал "Любовта е лудост" ни представят борбата на жените за място в обществото през различните епохи, докато други филми като "Камшичен удар" и "Черният лебед" ни запознават с възходите и паденията на един артист. Но какво ще стане, ако обединим двете теми? Ще направим ли сполучлив филм?
Влизайки в залата имах леки предубеждения към филма. Очаквах да бъде скучен и пълен с клишета подобаващи за история засягаща тези теми, но останах приятно изненадана. Филмът беше красиво заснет и заедно с костюмите подходящи за епохата създаде един приказен пейзаж. Нещото, което забелязах още в началото беше постоянното присъствие на контраст - в моменти на тъга, на загуба, на провал, в моментите, когато никой не подкрепяше Антониа, природата скърбеше с нея, улиците бяха студени, сградите изглеждаха застрашителни в сивотата си. Но лъчът светлина и топлина във всеки един миг беше музиката. Веднага щом Антониа взимаше диригентската палка или седнеше зад пианото, публиката можеше да усети как нейните тревоги се изпаряват и как нищо друго няма значение освен нотите пред нея. Това, което ми хареса може би най-много за “Диригентката” беше персонажите на Антониа Брико (Кристиане де Брюин) и на нейния приятел, който я подкрепяше от началото чак до самия край - транссексуалния джаз музикант Робин Джоунс, роля прекрасно изиграна от актьора Скот Търнър Шофилд. Брюин ни представя Антониа Брико като една яростна, отдадена на изкуството и вярна на себе си жена, която въпреки това прави грешки, обича пламено и има своите проблеми. Тя перфектно си партнира с Шофилд, който изобразява Робин като един мил, предан и талантлив музикант, който въпреки открие и приеме себе си.
След като свърши филмът, осъзнах, че имам само две критики към него. Първата беше с романтичната история и как беше представена тя. Бих казала, че това е и едно от най-големите клишета във филма - за богатият и ексцентричен мъж от благородно семейство, който се влюбва в едно обикновено момиче с голям талант, опитва се да застане на пътя между нея и мечтата и, защото я обича и е егоист, губи я и накрая съжалява за действията си, но е твърде късно. Сюжетът е вече толкова изтъркан, че няма как да не ти се иска да си извъртиш очите с досада. Другият ми проблем бе, че не виждахме достатъчно от самите концерти. По време на целия филм имаше може би два или три концерта, на които се задържахме за около две минути и после минавахме нататък. Надявах се поне последното изпълнение, което беше и една от кулминациите на филма, да бъде малко по-дълго и завършено, за да можем да усетим всичко, което преживяхме заедно с Антониа и да почувстваме нейната победа, но уви, беше едноминутна сцена, която беше прекъсната, за да ни бъдат дадени статистики за несправедливото отношение към жените диригенти в наши дни.
Та, да си отговорим на въпроса - сполучлив ли беше филмът? Аз бих казала ДА. Въпреки малкото ми критики към него, смятам, че филмът си е заслужил продуцирането – свършил си е работата добре, представи ни вълнуващия живот на Антониа Брико, без да бъде отегчителен и ни накара да почувстваме възторг и репспект към смелостта на главната героиня. Препоръчвам “Диригентката” на всеки един човек, който иска да прекара вечерта си наслаждавайки се на хубава музика и вдъхновяваща история.
Кристина Стефанова
“Диригентката” (2018) е разказ по действителен случай - тук Уили Уолтърс, която като дете емигрира с родителите си в САЩ в началото на XX век е централен персонаж. Тя е влюбена в музиката и мечтае да стане диригент, но тъй като това е мъжка професия, тя е принудена да се бори с ограничеността на нравите и онова, което повелява времето.
„Диригентката“ критикува сексуалната стигма на миналото. Може би на моменти ми се струваше леко плитък в идеите си и плакатен в експозицията си, но все пак смятам, че филмът показва откровено трудностите в живота на жената в миналото. Имах чувството, че вече съм гледал „Диригентката“, поради обстоятелството, че в киното има добри образци, засвидетелствали отношение върху проблемите за равенство на половете.
Нещо друго, което не харесах - начинът, по който бе направена историята с любовното привличане между Уили Уолтърс и Франк Томсен. Филмът многократно наблягаше, че героите се обичат, но това не личеше от екрана. Голяма част от филма бе посветена на връзката им, без обаче да можем да видим нито развитието й, нито посоката й.
„Диригентката“ има своите плюсове и минуси, “Диригентката” е леко наивно, но пък чисто откровение за преследването на мечтите и борбата за постигането им, независимо от това кой си и какъв си. За жалост обаче той е направен по много обикновен и скучен начин, заради който не бих го гледал за сметка на някой друг филм с подобна тематика.
Никола Йорданов
