Спомням си, че преди около десет години прочетох за първи път дебютния роман на Захари Карабашлиев „18% сиво“ и се развълнувах, защото някой бе описал времето, в което живея по начин, сроден на моето светоусещане. Чувствата, които изпитвах към Варна и онази първа вълна на хора, които я напускаха заради американската мечта след падането на Стената бяха идентични на онова, което заварих след като се завърнах в родния си град след около 8 години пребиваване извън него. Градът не беше се променил, хората също, само някак си беше се смалил във възприятията ми, защото аз вече имах основа за сравнение. Така се случи, че покрай следването ми в НАТФИЗ обиколих Порто, Москва, Берлин, Сантяго Де Компостела и това са единствените ми странствания по работа и до днес. И този обратен процес на завръщане към малкото и болезнено родствено на кръвта ми ме подтискаше, защото имах изисквания за това, каква искам да бъда, които трогателно се разбиваха в действителността-варненската. Идентифицирах се с героя Зак от романа, защото той напуска Варна, а се установява, че и онова там отвъд никога не е нашето „ОТВЪД“.
Чисто стратегически, ако в един роман няма любов и раздяла, то този роман трудно може да влезе под кожата на читател, чийто вкус е зависим от големите драми. В романа има от всичко, а като капак на високите страсти, на финала се оказва, че истинските катастрофи в живота ни не са любовните, а тези, в които завършват с физическа смърт.
После се запознах с истинския Зак, той ми бе подписал първата страница на романа така: „...с много, много симпатия и с пожелание за съвместна работа! Ще е интересно оттук нататък...“, запознах се и с истинската Стела, тя наистина рисува и има невероятни идеи.
Днес вече не вярвам в пожелания, не вярвам в бленувани пътешествия, единствено знам, че Зак и Стела точно в тази минута са другаде, всеки със своите приятели и нови пространства, опитомени като подобия на семейство.
Преди премиерата на филма, една изключително добре балансирана и синхронизирана с изискванията на новото време адаптация на романа, прочетох отново тези „18% сиво“ и разбрах, че съм остаряла, защото съм загубила пламъка си за мечти.
Защо харесвам филма „18% сиво“? Еманципиран е и е открил своята най-важна посока-сбогуване с празнотата. Когато сме осъзнали, че сме самотни и тъжни същества и сме отреагирали на тази истина със смирение, ние постепенно се сбогуваме с фактите от живота, които винаги ни подтикват към самосъжаление. Да, животът ни никога не е 100% изпълнение на желанията, но така е по-добре и за нас самите, защото щеше да е скучно, ако всичко, което сме пожелали се е сбъднало. Сбогуването с празнотата е сбогуване и с ревността-високомерната егоцентрична предаделка, която превръща съществуването ни в персонален затвор. Да ревнуваш друго човешко същество заради глупавата идея, че то ти принадлежи е смехотворно, незряло и наивно. Но ние винаги го правим, когато сме заедно с някой друг. Неизбежно е. Истината е, че никой не принадлежи на никому и ако някой е с нас или до нас в определен момент, то по-късно може да е с друго човешко същество, защото иска да избяга от нас, защото го задушаваме.
В романа на Захари Карабашлиев Зак и Стела напускат Варна и се озовават в Америка. Всеки търси поле за себеизява. Зак и Стела са артисти, но уви при Зак нещата в артистичен план не се установяват в очакваната посока. Той би искал да го забележат като добър фотограф, да му предложат онази работа, в която може да покаже най-доброто от себе си-с фотографията си стига до магазинчето за копиране на снимки при един неприятен азиатец, а Стела все пак съумява да направи компромис- в момента може да е неизвестна художничка, но поне професията й е свързана с галерии и изложби-тя работи за успеха на другите. Зак пък по-късно ще се занимава с правилното отчитане на документация, свързана със странични ефекти и въобще някакви ефекти при употреба на нови медикаменти, преди последните да влязат в мрежата. Двамата започват да печелят добре. Особено Зак, който до такава степен се сраства с работата си, че у дома вместо онзи Зак с искрящия поглед всяка вечер се прибира един кух, уморен автомат. Умората от повторяемостта на ежедневието ни прави безразлични, отнема ни от сока на живота, от характерността ни. И после съвсем естествено – хората, които са се обичали (някога), сега няма какво да си кажат, няма с какво да се изненадат. И ето ти повод за раздяла. Когато тя настъпва плюс някои интересни допълнения като среща с различни герои, Зак осъществява едно пътешествие, за което „вина“ имат 30 кг. марихуана и смъртта на любовта.
Във филма на режисьора Виктор Чучков-син „18% сиво“, Варна присъства като романтично носталгичен спомен, който вчера сме запечатали на снимки и утре, ако отново сме тук във Варна-всичко ще изглежда по същия начин – приветливо, слънчево, вкусно като пресен топъл хляб. Само че Варна в нашата типично варненска реалност изглежда малко по-различна, тя е като пребоядисания ми апартамент, където под стените с новите снимки ме посреща старата соц мебелировка, симпатично аранжирана с нова тапицерия, под която следите на времето винаги...остават. Да, Варна е слънчева, но тя е и крайният квартал със старите панелки, тя е и Максуда с магаретата по улиците, тя е и Мол „културата“, тя е любимите Кубо и Ментол, но тя е и делничната пошлост на разбития тротоар, тя е и спуканата гума на секънд хенд велосипеда ми, тя е всичко-възвишено грозна и меланхолично красива, защото градът ни все повече сънува любов, вместо да (ни) обича, и когато някой ме попита дали ще се завърна в този град, аз предпочитам да мълча, защото го...обичам, а не мога да покажа любовта си. Ето този повод да избягаш от града, силно изведен в романа на Карабашлиев, трябва да догоня във филма или обратното филмът да го (ме) догони. Може би само ние, вътрешните от града познаваме повода отблизо, не знам, само гадая и предполагам.
Емоционалния зарад на романа е съхранен педантично във филма, а играта на Рушен Видинлиев е безспорното нещо, което ще предизвика естетическа наслада. Имам чувството, че с всеки нов филмов проект Рушен Видинлиев става все по-интересен и по-непредсказуем. И може би именно този филм ни предлага едно пълноценно, негово актьорско превъплъщение, в което има всичко. Бих искала да отбележа и операторската работа на Ненад Бороевич, тази мека топлина, която помня от камерата му в „И после светлина“ е нежно сгъстена с едно по-студено атмосферно излъчване, характерно пък за работата му върху филмите „Аве“ и „Христо“. Според мен тази полюсност е логическо следствие от сюжета на романа и сценария по него-днес си това, което ти подсказва есента на спомена...
„ - за какво служи това 18% сиво?
- с него настройвам светломера, ето, насочвам го към сивата карта-така-и светломерът вече „знае“, че това сиво е 18%сиво оттук натататък калкулира кое е по-тъмно от това сиво и кое е по-светло, виждаш ли, на всеки светломер, независимо колко е прецизен, му трябва отправна точка. Цветът на тази хартия тук е отправната точка на всички светломери-
18% ...“
(из романа „18%сиво“)
Персонажите от филма не се намират в Америка, а в Лондон. Зак е номиниран за престижна фотографска награда и това е причината за миграцията, за напускането на Варна. Тази нишка с Англия, Белгия, Германия във филма е много по-актуална днес, когато българинът предпочита да търси изгубеното равновесие някъде в Европа. Може би в Лондон или пък в Берлин се живее по-добре от Варна!?! При всички обстоятелства се живее и по-трудно. Изискванията са по-големи, очакванията – също.
Зак на Рушен Видинлиев пътува в търсене на смисъла, пътува освен с фотоапарата си и с един пакет, който е различен по съдържание от марихуаната в романа, но и тази химия също би могла да масажира уморените ни клепачи. Позовавайки се на структурата на вълшебните приказки, в които добрият, а в случая и потопен в мъка герой, историята на филма (по подобие и на тази в романа) ни примамва с различни парчета живот. Те са други, съвсем естествено и по-обозрими от въображението на романа. Във филма например липсва брутално-забавната история с черешите, но пък той ни предлага други интересни находки като фрагментите с Мелъди и Тибо, с Фрида, с Чарли. Новият акцент е темата за братството (произхода), чийто призрак се е разпилял между различни географии. Във филма Зак има брат, с когото не се е виждал и не е разговарял дълго време. Дани (Самуел Финци) се опитва да се свърже със Зак, но безуспешно. Прошката настъпва, когато Зак и Дани се виждат в Берлин, в един много добре организиран, дори забавен момент: докато Зак показва на едно от децата на Дани магията на аналоговата фотография и фотоувеличението, заключени в тоалетната. Точно в този момент Дани и съпругата му търпеливо изчакват сложната процедура, спестявайки на фотографите, желанието да посетят същото място по биологични причини-разбира се, че и берлинчани могат да се облекчат на открито.
Филмът „18% сиво“ има всички шансове да се превърне в любимата, съвременна кино история на онази фина публика, която обича драматичното, пътешествията, роуд атракциите и сантименталността. Това е и филм за зрителите, които искат да анализират, да преоткриват живота във всеки спомен, рисунък, слънчев лъч, шум на море, да живеят, без да се срамуват от грешките си. „18% сиво“ е онази прегръдка, за която отдавна копнееш, но вече си забравил топлината й. Позволи си я точно в този момент!