Киното на 80 годишния режисьор Кен Лоуч разклаща всяко привидно равновесие заради стаения гняв в него. Кен Лоуч не е просто социален режисьор, а режисьор на ангажираността, той не е дидактичен, той е обществен прорицател от романтичен вид – разказва истории, в които битът, системата, обществото се намират в неразривна връзка по между си и довеждат персонажите до крайност, до оголване на нервите. Понякога оголването е смесено с ирония, с мелодрама, друг път бруталната действителност нахлува върху екрана без никакви ритуали и деликатност. При Кен Лоуч всичко е възможно, защото в живота парадоксите са неотлъчна част от пейзажа. При Кен Лоуч има чувства и трепети, реалността обаче отдавна е изтрезняла за тях и не им обръща внимание.
Кен Лоуч е бил два пъти носител на най-голямото отличие от фестивала в Кан: през 2006 грабва „Златна палма“ за „Вятърът в ечемичените ниви“, а миналата година месец преди да отпразнува рождения си ден, филмът му „ Аз, Даниел Блейк“ спечели отново същата награда. Кен Лоуч има умението да открива интересни лица за големия екран, в „Аз, Даниел Блейк“ актьорът изиграл ролята на 59 годишния дърводелец Даниел (Дейв Джоунс) макар и познат от много британски телевизионни сериали прави дебют в пълнометражнато игрално кино. Лоуч работи изключително добре с деца в киното, открил е тайната за успешния процес с тях: създава атмосфера, в която снимането се превръща за децата като игра на жмичка- детето не трябва да се чувства притиснато, а да има възможност да изяви своята природа, към която ролята трябва да прилепне като ръкавица. В „Аз, Даниел Блейк“ – детските персонажи са изключително естествени като поведение: любопитната Дейзи на Бриана Шан и отчужденият Дилън на Дилън МакКиърнън са прекрасни, тяхното изпълнение е естествено продължение на работата на Лоуч през годините с деца в „Кес“, „Хляб и рози“, „Сладките шестнадесет години“, „ Това е свободен свят“ и др.
Празен екран, тъмно е, чува се разговор между мъж и жена, жената задава въпроси за здравето на мъжа-разбираме, че наскоро той е получил инфаркт, а докторът му е забранил да се натоварва с работа. Жената трябва да вземе важно решение-екранът се изпълва с едно напрегнато мъжко лице, мъжът е в очакване.
От телефонен разговор мъжът (Даниел Блейк) разбира, че не може да получи пенсия и трябва да се регистрира в трудовата борса, но парадоксът вече е налице-Даниел не трябва да работи, защото здравето му може да се влоши.
В трудовата борса, Даниел открива събратя по съдба: Кати (Хейли Скуайърс) и двете й деца-Кати е изхвърлена от жилището си, все пак е намерила ново, но няма пари и търси помощ от социалните служби. Даниел се застъпва пред службите за непознатата жена, но им отказват съдействие. Прогонени навън: дърводелецът и новата му приятелка започват да си помагат-Даниел ремонтира жилището на Кати, а Кати и децата й го даравят с обич и надежда. Всеки има своите кризи и трудни моменти, в които трябва да направи избор: за да нахрани децата си Кати решава да проституира, Даниел пък разпродава мебелите си, за да я подпомогне финансово.
Трудовата борса иска от Даниел да работи с компютър, да има легализирано портфолио и автобиография, защото първите десет секунди – времето, в което бъдещият шеф се запознава с теб, чрез автобиографията са най-важни. Даниел обаче трудно се вписва в социалните порядки-за него интернет е опасно извънземно. Даниел все още слуша музика на касетофон и записва красиви радиомелодии на касетки, Даниел е самотен вдовец, с огромно сърце и вярва, че все някога „вятърът, който е нужен за платната“ ще се появи на неговия бряг. Той постоянно търси начини да се утвърди, но бюрократичната система отказва да го приеме. След множество неуспешни опити, в знак на протест, Даниел изписва със спрей своето отношение върху стената на трудовата борса, за което е арестуван. Благодарение на Кати, Даниел успява да извоюва възможност да бъде повторно изслушан от комисия, но секунди преди важното събитие сърцето му спира завинаги.
„Аз, Даниел Блейк“ е вик, който категорично изисква да бъде осмислен и да рефлектира с ясни и прости решения. Всяко човешко същество има право да бъде себе си, след като не нарушава свободата на себеподобните си. Истината е, че обществените порядки, създадени с цел да ни осигуряват свободата все по-често ни ограничават. Казусът в последния филм на Кен Лоуч диалогизира същността на държавата като институция,“ обгрижваща човека“. Държавата не обгрижва човека, тя не го уважава като ценност, тя не го приема като неприкосновеност, държавната матрица убива неприкосновеността на човека, принизява го и го подтиска.
„Мисля, че киното има способността да променя света. Не е възможно да се правят филми, които цинично се смиряват със съществуващия ред. Казвам си: „добре, богатите стават все по-богати, а бедните – още по-бедни. Но това не значи, че ще се стопим като самотни бродници в тъмата, че ще бъдем все повече отстранени в своите изкуствоведски дискусии. Изкуството не е галерия, в която, ти, добрият гражданин се разхождаш, а после си отиваш у дома, за да пиеш чай. В изкуството трябва да има политически моменти, чрез които светът да се движи напред! Киното не е обикновено наблюдение. Простото, обикновено наблюдение на света е порнография и цинизъм!“ – Кен Лоуч
Даниел Блейк е от онзи изчезващ вид човеци, за които борбата с несправедливостта е повече от кауза, борбата е начин на живот. Въпреки, че филмът на Лоуч не ни спестява и обичайния изход от подобна борба: героите не се предават, но не са и безсмъртни. Финалът на „Аз, Даниел Блейк“ обобщава философията на филма - глас чете текст, написан от Даниел, в който най-важното звучи така: „Казвам се Даниел Блейк. Не съм кръшкач, не съм крадец на дребно, не съм просяк, аз съм гражданин, човек като всички други-нито повече, нито по-малко!“