Предполагам, че познавате Иван Веселинов от дете. Как и с какво се промени Вашата гледна точка за него през годините и със снимките на филма?
Здравейте! Много се радвам и ви благодаря, че обръщате внимание на филма „Човекът с лулата“. Щастлив съм, че е в програмата на Master of Art, защото е правен именно за такъв тип фестивали, както и за телевизии с културна насоченост. С г-н Найо Тицин сме приятели отдавна. Повече от 30 години ни деляха два етажа. Найо е виртуозен пианист и аз имах удоволствието да присъствам (през балкона) на ежедневните му репетиции. Смятам за своя лична привилегия, че можех да слушам големите композитори в негово изпълнение. Найо винаги е имал много точно и деликатно отношение към изкуството, успя да съхрани тази любов и да я материализира в „Master of Art“. Както знаете, вече 11 години организираме Световния фестивал на анимационния филм във Варна и знам колко труд и нерви отнема подобно събитие.
Но да се върна на въпроса, да, познавам проф. Иван Веселинов от дете. За мен той остана такъв, какъвто винаги съм го възприемал – човек с особено мнение и винаги леко в страни от общия поток.
Когато работих по сценария, си представях нещо между филм ноар и филм за пънк група от края 70-те. Понякога Иван може да бъде доста реакционен и дори агресивен, което аз харесвам, защото в много от случаите е прав. Впоследствие, поне така ми се струва, успяхме да покажем поетичната му страна и филмът стана спокоен и мъдър. И когато го показах на приятели и колеги, повечето споделиха, че са видели Иван в неочаквана за тях светлина.
Защо се спряхте върху личността на Иван Веселинов? Как го избрахте за обект на Вашия документален филм?
Не съм избирал, отдавна исках да направя филм за него. По-трудно беше да убедя самия Иван, че има смисъл от такъв филм.
Иван е невероятен събеседник. Освен, че е световно име в анимационното кино, той е изключителен живописец и карикатурист, сценарист, пише поезия. При разговорите с него скуката скучае в ъгъла.
Заснехме филма с подкрепата на НФЦ, Софийска община и Меджик Шоп, а в последния момент се включи и БНТ, която ще излъчи филма тази година.
Мисля, че успяхме да направим филм обърнат отвътре навън. Моноспектакъл, в който Иван говори за хората, киното, София и всичко, което го вълнува през тези вече почти 90 години.
Колко суров материал имахте преди началото на монтажа и колко време продължи разговора с Иван Веселинов?
Заснехме повече от 60 часа суров материал и изборът на кадри не беше лесен. Материалът беше огромен, така че сведох темите до най-съществените и те са ясно разграничими във филма.
Първоначално въпросите в сценария бяха построени като азбука, но така филмът започна да става прекалено подреден и преднамерен, и по-важното, не носеше моето усещане за Иван.
По-голямата част от снимките с Иван бяха в дома и ателието му.
За мен Иван е брада, лула и очи (има един такъв чудесен шарж от Доньо Донев). Затова със Светла (оператор на филма Светла Ганева) умишлено снимахме предимно крупни планове. Искахме очите да говорят, а не устата. Запазихме същата крупност и при снимките в таксито. Обратно на това, снимките на София направихме максимално дистанцирани. С оператора на дрон Ясен Джабиров „летяхме“ перпендикулярно над града, така че геометрията и графиката на улиците и покривите да напомня кубизма в картините на Иван. При нощните снимки търсихме тъмните квадрати, образувани от вътрешните дворове, където вписахме стиховете му. Емоцията от тези дистанцирани кадри беше подсилена от минималистичната музика на Петър (композитор на филма Петър Дундаков).
Заради пандемията и недостига на архивни кадри със Зорето (Зорица Коцева монтажист на филма) забавихме монтажа във времето и така имах възможност да осмисля целия този обем. Доста работихме и с Ася (художник на филма Ася Кованова) за финалното изображение филма. В крайна сметка се получи компактна, еднородна картина.
Като аниматор, с какво Ви изкушават филмите на Веселинов. Във филма има много директни препратки и рефлексии?
В един момент осъзнах, че избрани фрагменти от филмите му могат илюстрират случки от личния му живот и това ни спаси. Получи се съвпадение с темите, по които говорихме и филмите на Иван. Първоначално не беше търсено, но то някак се прояви и ние само го подсилихме.
Кой беше най-важният момент от неговия жизнен и творчески път, който държеше при окончателния монтаж на филма да остане?
Всяка от темите беше важна за мен. Животът на Иван е преминал през три обществени строя, даже ми идва думата „слоя“ – това е чудовищен опит, а Иван има таланта да обобщава с карикатури от думи, като човек, преживял всичко от първо, второ и трето лице. Догодина Иван ще навърши 90.
Мисля, че се е получил минорен, тъжен филм. Какъв обаче е твоя личен весел момент с Веселинов?
Не мисля, че филмът е тъжен. Вероятно това усещане идва от монохромната гама. Но Иван е такъв автор – такива са и неговите картини, филми, карикатури, стихове. Всеки човек има собствен колорит – неговият изглежда мрачен, но зад дима е светъл. Когато сме заедно говорим и се смеем. А ако търсим паралел с името, да, Веселинов има и своята весела страна.
Ако ми позволите ще илюстрирам думите си с две негови стихотворения, които го описват точно:
Да пиша
ми трябва:
билет от трамвай,
оставен на седалката от някой,
отпътувал
преди мен.
Да рисувам
ми трябват:
платно от лен,
сатен
или стара риза,
четка
и бои.
Иван е човекът с лулата, бродещ из софийските улици, който пълни „кладата“ с тютюна на своите спомени и превръща живота в дим.
Работите много с архивен материал. Някои от кадрите са малко познати. Как ги открихте?
Тук искам да благодаря на Генката (Евгени Стоев), с когото прекарахме часове във филмотеката в търсене на кадри. За съжаление миналата година той ни напусна и сега гледа филми в Небесното кино „Одеон“.
Архивният материал за САФ София, беше твърде оскъден. Това е тъжно, защото там е минала голяма част от професионалния живот не само на Иван, а и на цели поколения кино творци. Всичко е изгубено след бруталното разграбване на Киноцентъра. Включително и фотоархивите са изгорени. Аз съм свидетел как през прозорците на стария Киноцентър вандалски бяха изхвърлени камери, плаки от филми. А можехме да имаме чудесен музей на анимацията… Унищожено беше културно богатство с огромна художествена и материална стойност.
Във филма компенсирахме тази празнина, като на много места използвахме откъси от филмите на Иван Веселинов, за щастие запазени, макар и в не достатъчно добро качество.
В архива на БНТ намерихме кадри от анимационния фестивал във Варна в неговия най-силен период през 80-те… Казвам „най-силен“ с лека завист, не заради огромното и безотчетно държавно финансиране тогава, а заради препълнените зали, нещо което сега, за жалост, е непостижимо…
Кой е Вашият личен любим филм на Веселинов и какво научихте от него?
Харесвам филмите „Страх“ и „Черна хроника“. Мисля, че тези два филма най-точно показват дуализма на Иван. А именно, експресията и плакатната безкомпромисност на първия и, въпреки заглавието, нежната и поетична образност на втория.
За филма „Santiago“ получихте „Златен ритон“ 2020 за най-добър анимационен филм. Каква ще бъде съдбата на филма оттук насетне? Видя ли го Иван Веселинов?
Иван видя филма и мисля, че му допадна.
„Santiago“ е римейк на "Старецът и морето" на Хемингуей. Но за разлика от оригинала, където действието се развива в Куба, тук всичко е пренесено на север. Фокусът във филма е обърнат към взаимоотношенията между стареца и детето. Борбата с нарвала е на втори план, акцентът е върху тревогите на малкото ескимосче, което чака завръщането на стария рибар.
Надявам се филмът да има добър фестивален живот. Заради усложнената обстановка много фестивали преминаха към онлайн излъчване, някои бяха затворени, други отложиха изданията си. Ще видим…
Такава е съдбата на късометражното кино – номадска. Особено на българското. Освен фестивалите, за съжаление, няма активно разпространение, нито в кината, нито на малкия екран.
У нас няма телевизионни канали с изцяло културна насоченост, за да бъде програмиран един 15 минутен филм. Единственият начин телевизиите да излъчват българска авторска късометражна анимация, а имаме много и добри български филми, е да се показват в общ блок от час, час и половина, например, но и това не се прави. Така биха били достъпни и за българския зрител.