"Не пишете думата „край“ Невъзможно. Немислимо. Предварително знам, че ще се проваля. Ще се изложа. Няма да мога. Прекалено е трудно. Да издържа три часа и половина, без да забравя нито дума. Прави бяха онези, които ме съветваха да се откажа. Тази роля не ми е по силите, прекалено голям залък е за моята уста, ще се задавя и ще стана смешен. Твърде късно е за мен; не съм играл на сцена от 26 години, откакто позорно се отказах от участие в „Замък в Швеция“ на Саган заради филма на Питър Брук Модерато кантабиле.
За мен това беше, все едно да се опитам да направя каскада без каквато и да било предварителна подготовка. Дори не опасно, а направо самоубийствено начинание.
Най-добре беше да се оттегля, да избягам, преди да дойдат моите партньори и да се опитат да ме спрат. В 18 ч. театърът беше все още тих и безлюден с изключение на неколцина техници, които се суетяха около декорите. Грабнах си палтото, напуснах ложата и излязох от театър „Марини“. Скочих във ферарито и се измъкнах от Париж, за да мога да карам на воля с надеждата, че скоростта по правата лента на магистралата ще разсее обзелата ме тревога. Явно паниката се бе оказала по-силна от мен.
Това се случи на 24 февруари 1987 година. След час и половина аз трябваше да изляза на сцената: след дълго, много дълго отсъствие въпросната вечер щеше да ознаменува моето завръщане в театъра. За тази цел изборът падна върху ролята на Кийн от едноименната пиеса на Александър Дюма, написана през 1836 г., но преработена от Жан-Пол Сартр. В същата тази роля през 1953 г. в театър „Сара Бернар“ блесна скъпият на сърцето ми Пиер Брасьор.
Образът на главния герой е вдъхновен от съдбата на актьор, цял живот играл в пиеси на Шекспир, готов да умре на сцената като Отело, който довежда до крайност всички екстравагантности, присъщи на актьорската професия. Без всякакъв преход той сменя маска след маска, минава от пиеса в пиеса – какво щастие би било изпълнението на тази роля, какви необятни възможности за изява разкриваше тя. Само че за това се изискваше добра физическа форма и тренирана памет.
Ала въпреки всекидневите повторения и едномесечното усамотение в Мароко заедно с мама, за да науча текста, все още бях изпълнен със съмнения. Рискът да разочаровам публиката беше твърде голям; изобщо не бях сигурен дали няма да забравя някоя реплика, да сбъркам или просто да не издържа физически.
Цял Париж щеше да бъде мой съдник и затова нямах право да допусна каквато и да било слабост. Не, нямаше да мога, нямаше да се справя. Вече виждах как критиците тръбят: „Неуспешното завръщане на Белмондо към театъра“, „Белмондо – провал на сцената“, „Белмондо, достоен за съжаление“. Обливаше ме студена пот, подгизналата риза мокреше кожената седалка на колата. Театърът е твърде различен от киното. Той е друг свят, много по-суров и взискателен.
В сравнение с него киното е приятно упражнение, което не изисква много усилия. В него я няма продължителната игра и нуждата да запаметиш целия текст.
Явяваш се, подготвяш се, снимат те с няколко кратки реплики, след което си почиваш между два епизода и няма опасност да те оплюят и освиркат, стига да не проявиш непредпазливост и да отидеш в Кан!
Впрочем и там все пак ми бе отдадено дължимото. На фестивала през 2011 г. получих „Златна палма“ за цялостно творчество и този път минаването ми по червения килим беше необикновено преживяване: изпълненото с почит мълчание на фотографите, насочили обективите към мен. Трябва да призная, че никак не е неприятно да бъдеш актьор.
Спомням си думите на Мастрояни: „Идват да ви вземат с кола, всичко е много лесно. Както сами виждате, никак не съм изморен!“.
Дълго се колебах дали да се върна към театъра, който бях напуснал преди толкова време. Познавах себе си и бях сигурен, че в края на краищата няма да устоя на изкушението. Робер Осен беше този, който в продължение на цели шест години ме насърчаваше отново да се кача на сцената, предлагайки ми последователно Скапен, който навремето директорът на „Комеди Франсез“ Жан-Пиер Венсан ми бе отказал; сетне Сирано дьо Бержерак, който ми се стори непостижим, защото отново се чувствах като начинаещ, комуто тепърва предстои да учи азбуката на театралното изкуство. Понеже Робер Осен играеше в Професионалистът заедно с мен или по-скоро срещу мен, тъй като беше мой противник, той присъства на предпремиерната прожекция на филма и чу думите на баща ми, които никога няма да забравя: „Всичко това е много добре. Но кога ще се завърнеш към твоето истинско поприще?“.
Имаше предвид, разбира се, попрището на театрален актьор. Само него той смяташе за сериозно и достойно за уважение. Нямаше нищо против филмите, но за него те не бяха нищо особено, след като бе приятел на Пиер Брасьор и съвременник на великите имена от Картела. Впрочем той не винаги гледаше моите филми. Веднъж, когато ме упрекна, че не го навестявам в ателието, аз му обърнах внимание на това. Все се надяваше един ден да се завърна към моята първа любов, театъра, където бе започнал животът ми на актьор и щеше да приключи моята кариера.
Дори не бих могъл да кажа, че го правя заради него, за да му доставя удоволствие и да оправдая неговите очаквания. Защото в този момент той вече не беше сред нас. Напуснал ни беше пет години преди това, на 1 януари 1982 г. Тогава го приеха в болница, но лекарите поставиха погрешна диагноза и ни съобщиха, че няма защо да се тревожим. На следващия ден почина, без дори да можем да си кажем последно сбогом. След смъртта му се почувствах напълно объркан, като оглупял. Сякаш той все още беше тук, продължаваше всяка неделя да ходи в Лувъра или да рисува върху салфетката на масата. Струваше ми се нелепо, че него вече го няма.
Редом със скръбта, трябваше да понеса и почти пълното безразличие, с което бе посрещната смъртта му. Той все пак беше виден скулптор, удостоен с Почетния легион, а кончината му беше отбелязана само с няколко кратки материала.
Тогавашният министър на културата не почете с присъствието си погребението му. Почувствах се оскърбен и направих няколко остри изявления в медиите. В крайна сметка бях чут. Жак Ланг се реваншира, като разреши две негови работи, Венера и Аполон, да бъдат поставени в парка „Тюйлери“. По-късно, в присъствието на Жак Ширак, на Синематеката беше поставена паметна плоча. И най-сетне Филип Дуст-Блази, в сътрудничество с Еманюел Бреон – уредник и автор на каталог върху творчеството на тате, състави комисия по създаването на посветен на него музей.
След години борба заедно със сестра ми Мюриел и брат ми Ален на 18 декември 2010 г. можахме да открием в Булон Бианкур градски музей, където са събрани неговите творби.
Така че на това театрално представление той нямаше да присъства, но мама щеше да бъде там. А също Ален и Мюриел. Както и моите деца Патрисия, Флоранс и Пол. Щяха да седят на първия ред, усмихнати, изпълнени с доверие и удовлетворение. Щяха да очакват завесата да се вдигне и аз да се спусна по въже от балкона. Да се надяват, че ще чуят гласа ми, ще видят костюма ми, ще гледат как прославям актьорското призвание и правя лудории. Накрая щяха да станат и да аплодират с все сили, просълзени и горди. А аз щях да ги прегърна, да ги притисна до гърдите си. Щяхме да се почувстваме щастливи. Това нямаше да продължи дълго, но щеше да бъде хубаво. Много хубаво. Направих завой и подкарах обратно към Париж. Не можех да измамя очакванията на моето семейство, на партньорите, сред които са и вечните ми приятели Пиер Верние и Мишел Бон. Трябваше да успея. Когато стигнах до театъра, беше седем часът. Вярната ми гардеробиерка Полет вече ме чакаше заедно с гримьора, моя приятел Шарли. Помогнаха ми да се приготвя. Поех си дъх. Трябваше да вървя, сега вече нямах избор. Да се хвърля с главата напред. Да се доверя на съдбата, която до този момент ми беше сервирала силни карти, а и на самия себе си. Аз бях Кийн.
Край мен сякаш витаеше духът на Пиер Брасьор – а може би и на Муне-Сюли, – за да ме окуражи, да ми помогне без комплекси да понеса на себе си одеждите, в които навремето той бе предизвикал възхищението ми. Духът на тате също ми се усмихваше, доволен, че съм се завърнал на сериозното поприще.
Вместо предвидените 100 представления ние стигнахме до 300. Просто не можехме да спрем, защото постановката на „Кийн“ се превърна в триумф.
По време на последното, на 3 януари 1988 г., се просълзихме, когато публиката запя „Това е само довиждане“. И наистина две години по-късно, пак под ръководството на Робер Осен, отново се качих на сцената в роля, за която дори не бях се осмелил да мечтая: „Сирано“, шедьовърът на Едмон Ростан".
