„Зона на интерес” („Оскар“ за международен филм и Голямата награда на журито от МФФ Кан 2023) започва с 2-минутен черен екран и озвучаване, което ни кара да изпитваме боязън и напрежение за това, което следва. Дори и да не знаеш, че ще гледаш филм, свързан с Холокоста, началото те подготвя за предстоящ ужас. За голяма изненада музиката внезапно е прекъсната и сме пренесени в домашния уют на голяма фамилия, наслаждаваща се на топлото лятно време сред природата. В следващата сцена ставаме свидетели на домашно тържество – малките наследници искат да изненадат баща си, наблюдаваме и майката, която развежда бебето си в градината, като му показва различни цветя.
Първите знаци, по които можем да отгатнем естеството на професията на бащата е униформата му - камерата плавно ни насочва и към оградата на концентрационен лагер, залепена до дома на многодетното семейство. За персонажите не съществува онова отвъд техния дом. Лесно би било да забравим, че гледаме филм, свързан с Геноцида над приблизително шест милиона европейски евреи по времето на Втората световна война, ако липсваше Аушвиц. В монохромна, нощна сцена едно момиче се прокрадва в концлагера и оставя храна на затворниците. Разпознаем ли злото, скрито зад скромния живот на семейството Хьос – мисълта за смъртта на невинните преследва зрителя до финала на филма. Именно чрез този контраст успяваме да забележим конфликта между спокойния живот на едно семейство и реалността - всеки детайл в бита е признак за вроденото зло у човека.
Джонатан Глейзър изследва 10 години подробно живота на семейство Хьос, докато снима своя филм. Запознава се с автобиографията на Рудолф Франц Фердинанд Хьос -първи комендант на концентрационния лагер Аушвиц , написана по време на процеса по изпълнение на смъртната му присъда. Към идеята за филма са прибавени и сведения на други оцелели роднини. По време на снимки, Глейзър използва 10 камери,разположени около дома, които снимат едновременно, докато трае всеки епизод. С тази техника се опитва да изгради усещането за “Биг Брадър в нацисткия дом”, позволявайки на актьорите да импровизират свободно. Режисьорът работи върху направата на специално аудио и създава звукова библиотека, съдържаща различните звуци, които са се носят в пространството, докато концлагерът действа. Тъй като много от затворниците в Аушвиц са били французи, Глейзър включва и аудио от протестите в Париж през 2022 г., за да пресъздаде специфична атмосфера.
Режисьорът не се стреми да оправдае битието на своя главен герой, нито пък да обезцени жестокостта на геноцида срещу еврейската общност по време на Втората световна война. Рудолф е огледало на самите нас – хора, които не искат да размишляват върху сериозни теми и драми и така всички допринасяме за унищожаването на живота. В повечето учебници по история виждаме портрети на Адолф Хитлер, Сталин, Мусолини - техните лица ни се струват чужди, дори свръхестествени. Чрез живота на едно нацисткото семейство, Джонатан Глейзър внушава идеята, че следването на човешките пориви може да бъде нормално, но в определени случаи то граничи с престъплението. Зад една стена е Адът на човечеството, а домът е обитаван от хора, които приличат на нас – угрижени в дребнавите междуметия на деня.
Рудолф е симпатичен, висок, възпитан мъж, ако се запознаем с него на улицата, едва ли бихме разпознали убиеца в него. Това, което го отличава от нас е, че има власт, дадена му от законите на един режим, която легитимира убийството над невинни хора. Този конфликт ни кара да се замислим над въпроса: кой носи по-голяма отговорност за престъплението - екзекуторът или онзи, който е наредил изпълнението на екзекуцията? Макар морално отговорът да е очевиден, семейство Хьос е израснало във време с деформирани ценности - подобна жестокост е проекция на закона, тя е част от системата на тоталитаризма.
Синовете на Рудолф, виждат „добрия пример“ и искат да бъдат като баща си „смели мъже“. Жена му се чувства благодарна за сигурния живот, който тази слава им е донесла и е придобила умението, да не мисли за случващото се отвъд стените на дома. Единствено майката на Рудолф, гостуваща на своя син, събудена от светлината на един от крематориумите, гледа трезво и обективно над нещата и осъзнава голямата грешка, за която всички имат вина.
Какви усилия са нужни, за да живееш спокоен живот до едно от най-страшните места на земята? Тези проблеми изглеждат трудно податливи на дефиниции, но всъщност отдавна са преминали прага на живота ни. Живеейки на ръба на глобална катастрофа - дали политическа или климатична, отговорността за бъдещето ще ни следва през целия ни живот. Баналността на ситуацията идва от факта, че нито може напълно да забравим за всички беди около нас, нито за съжаление можем да ги разрешим. Човечеството бързо и сигурно крачи към своя финал.
Когато Хедвиг Хьос (Сандра Хюлер) се е влюбила в Рудолф (Кристън Фридъл) надали е осъзнавала на какво той е способен. Рудолф е следвал партийната повеля и става началник на Аушвиц. За тези герои престъпленията са без значение, важна е зоната на комфорт, това е интересът, принципът, смисълът на живота.
Всички ние, сме жертва на обстоятелства, които са били породени от обезумели лидери, защото сме наследници на историчността, случила се преди нас и не можем да променим написаното в учебниците. „Зона на интерес” ни показва, че злото, извършено от един човек, е достатъчно, за да поквари обществото.Успешната акция срещу тези обстоятелства се води, когато покажеш ужаса на злото, колкото по-дистанцирано, толкова по-добър е крайният резултат. Може да сме безсилни пред проблемите на модерния свят, но е наш дълг е да покажем истината, да приучим по-малките и по-неопитните към осмисляне на историята, за да разпознават природата на диктатурата, в която човешкият живот загубва смисъл от покварата на алчността и личния интерес.
Георги Димитров, 12 клас, МГ „д-р Петър Берон“, Варна, киношкола „Братя Люмиер“, Общински детски комплекс