Всяка година очаквам с нетърпение този ден. Очаквам го с трепет и с лека нервност, защото ми е по-скъп от Коледа – аз съм от пристрастените и обичам българското кино. Спомням си, че в детските години у дома се шегуваха така: „филмът хубав ли е или е съветски?“, напоследък шегата се разнообрази с „или е български“ и се започва с носталгичното „а преди какви хубави български филми се снимаха?“. Вярно е, когато бях дете и билетчето за автобус бе шест стотинки. Тази носталгия по „преди“ е носталгия по детството, по мимолетното, което никога няма да се завърне. А моята обич към българското кино не е носталгична, тя е повече от „преди“, защото живея в сегашно време. Имам познати, които не харесват днешните български филми – защо? Може би, защото липсва шекерът и хармонията в новите произведения, но за да ги има – трябва да сме постигнали доброто, красивото, умното и т.н. А докато не сме удовлетворени от това, което сме, според мен е по-честно да показваме и коментираме проблемите, за да се опитаме да бъдем други. Поне да се опитаме.
Това е третата или четвъртата година, в която с моите най-големи ученици от киношкола „Братя Люмиер“ към Общински детски комплекс, правим открит урок по повод рождения ден на българското кино. Считам, че ако тези млади хора не познават българското кино от „преди“ и особено днешното, а искат да се занимават професионално с кино, няма смисъл да си губим времето. То е като един лаф на мой ученик: „Госпожо, ще стана сватбен фотограф, за да печеля много кинти!“, на което отвърнах: „моето момче, фотографията на е килограм сирене или килограм пържоли, тя е философията ни за светлината и мрака в живота“. За жалост и малките и големите живеем като варвари и ни липсва благоговение към изкуството, културата, образованието - сега невежеството е норма и форма на експертна оценка, а съвременното българско кино – „кучета го яли“ – друг лаф на мой ученик.
След този бъбрив увод, уважаеми зрителю, искам да те насоча към избора ми да говорим с учениците ми за режисьорите, които през последните две-три години отлетяха от този грешен свят, а филмите им са безкомпромисен дневник на живота, даже успяха да надскочат времето.
Творчеството на режисьорите Иван Черкелов, Людмил Тодоров, Николай Волев избрах заради младите хора, с които общувам днес, а един видео спомен за Радослав Спасов заради себе си. Крехки са нашите срещи, но пък в тях има сияние, нещо различно от обикновените разговори и уличните поздрави.
Преди 10-12 години работех за кратко като водещ и сценарист на предаване за култура в една от варненските частни телевизии. Режисьорът Людмил Тодоров, съпругата му Златна Костова и сина му Матей гостуваха във Варна заради премиерата на филма „Миграция на паламуда“. Трябваше да направим интервю навън, а пред Фестивален и конгресен център е шумно. Успяхме да уредим техниката и започнахме. Под строгия поглед на Людмил се чувствах малка, глупава и се притесних, но всичко мина добре –разделихме се като добри познати. След тази среща започнах да чета романите на режисьора, тогава открих за себе си втори Людмил, много по-различен от видяното през камерата и интервюто и си обещах никога да не се страхувам от режисьорите, защото те винаги гледат строго, но са чувствителни и меки отвътре като памук. Преди няколко дни отново изгледах филмите на Людмил Тодоров, които най-много харесвам: „Бягащи кучета“ (1989), „Любовното лято на един льохман“(1990) и „Приятелите на Емилия“(1996) – имам чувството, че са снимани днес и разказват историята на моя живот – живот, в който все по-трудно откривам смисъл в нещата, които правя и вярвам, но въпреки това продължавам да препускам по магистралата му, с надеждата, че промяната е възможна.
Срещата ми с Николай Волев бе дивно преживяване – прочетох книгата му „Девствената проститутка“ и месец след излизането й, пратих на режисьора електронно съобщение, че книгата трябва непременно да има премиера във Варна и ще направя всичко по силите си, за да убедя екипа на варненската Регионална библиотека, че голямата й читалня трябва да с превърне в домакин на литературна премиера. Ден по-късно, карайки велосипед по крайбрежната, телефонът ми прозвъня. От другата страна бе Николай Волев с предложение за дата -15 май, 2018 г. Толкова бързо и адекватно не ми е реагирал друг режисьор, а познавам много режисьори от родното кино. И се получи прекрасен разговор с много публика, жадна за историите на Волев. Докато водех срещата, имах чувството, че до мен седи каубой, но от добрите каубои, на които можеш да се довериш и няма да ограбят влака.
Моя черно-бяла снимка на Иван Черкелов от фестивала на българския игрален филм „Златна роза“ 2015 редовно се използва от медия, без да се отбелязва авторството ми. Здраве да е - и аз много я харесвам – там режисьорът е замислен - тиха, спокойна вглъбеност, ако се заслушаш в тази вглъбеност, мелодията й е като равнина – широка, проветлива. И пак на същия фестивал 4 години по-късно след премиерата на филма му „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ на въпроса ми какво следва след живота, той ме погледна изпитателно и отговори така: „Не знам.“
Последна история. Радослав Спасов ме откри. Беше април месец, първият месец след началото на Пандемията. Телефонът звъни. Предложи ми да работим заедно. Попитах го „Защо избрахте мен, в София има много специалисти?“ „Защото не стоиш на едно място и работиш!“ После разговорите ни по телефона се превърнаха в ритуал, траещ два-три часа! И беше прекрасно, чувствах го като баща, а аз никога не съм имала подобни разговори с моя баща. Смеехме се на еднакви неща. Обичах да го слушам как ми разказва за киното и най-важното, което запомних от Славчо бе, че каквото и да правя, трябва да казвам истината, а когато напускам някого или се разделям с някого да бъде с достойнство. Благодарение на него заобичах творчеството на Яна Язова, а и открих нещо свое и за себе си, което той не познаваше – творбите й за деца. Славчо щеше да снима игрален филм за нея, не му стигна времето, а чакаше одобрение на проекта си толкова години.
С тези мои спомени, побрали се в кибритена кутийка ми се иска да започнем нашия открит урок, защото киното се прави от хора, които не се страхуват да бъдат себе си – смели, гневни, мъдри, отчаяни. Киното не е за туристи, то е за мечтатели с лъвски сърца! За мечтателите, за тези, които няма да изчезнат ще разговаряме в открития ни урок на 13 януари в отдел „Изкуство“ – Регионална библиотека „Пенчо Славейков“, гр. Варна от 17.00 ч., за да не забравяме!
Елица Матеева, ръководител на киношкола „Братя Люмиер“ – Общински детски комплекс - гр. Варна