Радвам се, че съм научила своите възпитаници да бъдат безкомпромисни в търсенето на стойностите на всяка артистична творба. Те знаят, че след време особеностите на живеенето ни предполагат премълчаване или пък бездействие. В случая на „Кръвта на пеликана“ в основната конкурсна програма от фестивала на българския игрален филм има подобен проблем, за който споделих по време на пресконференцията-проблеми на сценарна основа, от които идват празнините във филма. Не сме коментирали все още филма в час, но поставих задача да се пише за него така, както сме говорили за същността на компоментите на един филм и наистина сред опиталите да анализират „Кръвта на пеликана“, на вашето внимание предлагам мнението на Стелиан Генчев-12 клас-Първа езикова гимназия, което ми се стори най-адекватно на вътрешното ми усещане за конструкцията на филма. Eлица Матеева-худ.ръководител кино школа „Братя Люмиер“- ОДК-Варна

Каква е цената, която е готова да плати една майка, за да запази семейството си? До къде се простира майчината обич? Това са главните въпроси, които филмът на режисьорката Катрин Гебе, ни кара да си зададем. „Кръвта на пеликана“ разказва историята на Вибке – жена, която отглежда и тренира полицейски коне и по-важно – майка, живееща с осиновената си дъщеря. Още в началото на филма разбираме за най-съкровеното желание на Вибке – да осинови второто си дете, отново българче, носещо името Рая. В началото всичко изглежда добре – двете сестри се разбират добре, майка и дъщери живеят в пълно разбирателство. В последствие обаче, това чувство за утопия бързо се преобръща с главата надолу. Малката Рая изпада множество епизоди на истерия и агресия, започва да показва истинското си лице, което се оказва далеч не ангелско.

120370370_254365792541321_8897404744319186987_n.jpg

За жалост не мога да кажа, че филмът ми остави положително впечатление след своя край, нито пък, че бях запленен от сюжета му по време на прожекцията. „Кръвта на пеликана“ определено е филм на крайностите – крайна любов, крайна саможертва. Точно в тази крайност според мен се крият и голяма част от проблемите на филма. Неумело вмъкнатата любовна сюжетна линия в крайна сметка не доведе до нищо повече от неловки моменти и въртеливи движения с очи на голяма част от зрителите. В опита си да подсили емоционалното преживяване на зрителя, чрез натрупването на нови и нови елементи и персонажи, режисьорката сякаш губи връзка с реалността и кара сюжета да изглежда недостоверен и пренавит. Абсурден е и моментът, в който разбираме, че малката Рая е обладана от демон… Определено смело решение за развитието на действието на филм, който според мен би трябвало да се причисли към жанра на психологическата драма.

Въпреки предимно отрицателното ми мнение за филма, не искам да си мислите, че съм седнал да пиша само за негативите, които намирам. Искам да изкажа искреното си удивление от играта на двете малки момичета – Аделия Оклепо (Николина) и Катерина Липовска (Рая). Нека не забравяме, че работата на децата в киното е много по-сложна и отговорна от тази на възрастните, а да не говорим за случаите, в които всичко трябва да се случи на чужд език. Поздравявам и двете момичета за добре изградените роли, особено Аделия за страхотния немски акцент и се надявам малката Катерина да не е прихванала някоя от чертите на своята героиня (иначе горко им на мама и тате)!

В крайна сметка, ако сте фенове на крайностите и странните развръзки в киното, силно ви препоръчвам да гледате „Кръвта на пеликана“. За всеки филм си има зрители!