Сценариите на Ескил Фогт са странно, сюрреалистично пътуване навътре в душата, изпълнено с любов и ужас. Когато гледах филма му „Невинните“ (2021) осъзнах, че децата ни превъзхождат в усещането за ужас и в създаването на ужас, а детските игри не са невинни, стига да се вгледаме внимателно в тях-те са концентриран образ на нашето изкривено съществуване. След „Най-лошият човек на света“ на норвежкия режисьор Йоахим Триер, драматургията на Ескил Фогт е като магнит за възприятията ми. С възхищение посрещнах и най-новата му история във режисьорския пълнометражен дебют на Мартин Скобер „Копенхаген не съществува“. Ако местата и хората в нашето минало са фиксация на пропуснатите възможности, които натрапчиво ни дебнат зад всеки ъгъл, какво се случва с любовта-дали тя не е илюзия, дори когато сме заедно с любимия човек?

Една от задачите на младите кинематографисти, посетили срещите ни по кинокритика в рамките на Burgas International Film Fest – 2023 бе да се напише ревю на филм, показан в програмата на фестивала. На вашето внимание предлагаме опита на Виктория Велчева, член на младежкото жури на BIFF 2023.

Елица Матеева, ментор на участниците в уъркшопа по кинокритика.

otkrivane-festival-kiril-peychev-fotograf.png

Първа среща на българската публика с датския филм “Копенхаген не съществува” (2023) на режисьора Мартин Скобер и сценариста номиниран за "Оскар" Ескил Фогт ("Най-лошият човек на света", 2021 г.) бе при откриването на осмото издание на Бургаския международен филмов фестивал (Burgas International Film Festival).

След като Ида изчезва безследно, докато е на екскурзия на острова с приятеля си Сандер, баща й решава да разпита Сандер, в опит да разберат какво се е случило с нея. Фабулата е напрегнат микс, съчетаващ разследване и ретроспекции от началото на връзката между двамата главни герои. Те предприемат избор-напълно се изолират от света. Историята около спомена за един човек, излъчваща любов постепенно се превръща в история с мрачен оттенък, засягаща теми като хранителни разстройства и самоубийство. Постоянна игра между вплитането и разплитането на спомени и полуистини, допълнени със забележителен визуален език: студената цветова палитра и интимните близки планове създават смущаваща атмосфера и пресъздават разглобената природа на паметта.

Холст Шмид в ролята си на Сандер създава натрапчиво отчужден и съкрушен образ, за който до края на филма се чудим дали наистина се опитва да се бори със спомените си. Сякаш никога не получаваме цялата истина нито за случилото се, нито за главните персонажи. Тази мисъл ме навежда и на заглавието на филма – „Копенхаген не съществува“ и връзката му с въпроса, коя е движещата сила през цялото време? Кога се изгубваме в миналото и сигурни ли сме, че наистина сме били?

Снимки от фестивала: Кирил Пейчев