Луи - млад, но неизлечимо болен писател се завръща в родния си дом след 12 години отсъствие. Той планира да съобщи на семейството си, че животът му е към своя край. Но заровеното негодувание и личните оплаквания на всеки един от тях - майка му, бурните му брат и сестра, съпругата на брат му, пренареждат хода на събитията.
Завръщането на Луи отприщва палитра от смесени емоции за всеки от семейството – сълзи, викове и ридания, недоизказани думи и мълчание, дълбоко скрити тайни и обвинения. Разгръщат се вражди и обиди, дълго подхранвани от самота, несигурност, колебания и съмнения. Всички опити за съчувствие се саботират от неспособността на хората да се изслушват един друг и да обичат. “А какво ще направят, когато им кажа, че си отивам? Че няма да се върна? Окончателно. Ще остана само спомен. Какво ще стане тогава? Непредсказуемо. А все пак е просто семеен обяд. Не е краят на света.” (Луи)
Само на 27 години, ултраталантливият режисьор и сценарист Ксавие Долан ни представя своя шести поред филм “Tова е само краят на света”, създаден по едноименната пиеса на успешния френски драматург Жан-Люк Лагарс, който умира от СПИН, преди да навърши 40 години.
За тази дълбоко трогателна история Долан събира петзвезден актьорски състав: Натали Бай - майката, Марион Котияр - ангелски милата Катрин, съпругата на брата, Леа Сейду - Сюзън, сестрата, Венсан Касел - демоничния Антоан, брата, и прекрасния Гаспар Юлиел – в ролята на Луи. Да събереш и режисираш толкова големи звезди в един проект не е лесно, но Долан го прави брилянтно.
Ксавие Долан се запознава с пиесата “Tова е само краят на света” на Жан-Люк Лагарс още през 2010-2011 година. Приятелката му Ан Дорвал споделя колко е впечатлена от тази пиеса, в която е играла преди години и му дава своя скрипт, с всички бележки по него – сценични позиции и знаци в полето отляво. Долан го преглежда и без да проявява особен интерес, го прибира в шкафа в хола, на най-високия рафт. Той смята, че текстът е прекалено претенциозен, а диалектът в него отблъскващ. Решава, че не може да се ангажира с героите, нито с историята, нито пък е в състояние да заобича пиесата, така както Ан дълбоко ѝ се прекланя. Но четири години по-късно препрочита текста и „...към шеста страница знаех, че ще бъде следващият ми филм. И първият ми като възрастен човек. Аз най-накрая можех да разбера думите, емоциите, мълчанието, колебанията, несигурността на сърцераздирателно реалните недостатъци на героите на Жан-Люк Лагарс.“ (Долан)
Долан се е опитал максимално да запази диалектния език на говорене, който е използвал драматургът Лагарс в пиесата си - с цялата повторяемост, словоохотливост, многословност на героите. Този стил показва колко нервни са те, как говорейки, сами коригират собствените си граматически грешки. „...Това беше важно, защото това наистина е в основата на подхода на Лагарс. Пиесата е на език, който е много нервен – мярка за собствената ни нервност, когато сме сред хора, които искаме да впечатлим или сме впечатлени от тях. Ние се чувстваме заплашени и заекваме, и се повтаряме...“ (Долан)
За филма Долан казва: „...Тази игра е за: Съжалявам. Обичам те. Прощавам ти. Как можа да ми причиниш това? Играта е и за: Липсваш ми. И все пак никой никога не го казва. Това са заобиколки след заобиколки след заобиколки и никога не казваш какво наистина мислиш или чувстваш. Това е отчайващо, хората се въртят в кръг и говорят за себе си, и в края на краищата, те си говорят, но те не говорят на никой, а на себе си и мислят на глас...“
Характерни за Долан са пленителните снимки в близък план, преобладаващи и във филма “Tова е само краят на света”. Чрез тях можеш да усетиш дълбочината на емоциите в мълчаливия поглед на героя, да дишаш с него и неусетно да станеш част от семейството и да участваш във филма. Долан фокусира върху всичко, което остава неизказано и неизречено: „...Единственият начин да направя това е да бъда много близо до героите и да разбера езика на лицето, как очите се проучват и наблюдават, как устните дишат или треперят. В най-малките жестове разбирам противоречието между това, което хората мислят и това, което действително казват, ето затова исках да бъда толкова близо. Исках също да бъда толкова близо по една много проста причина, което може да се очаква, исках да бъда близо до актьорите, защото не исках да пропусна нещо, което правех.“
За героите си Ксавие Долан казва: „Героите във филма са нарциси, с цялата си несигурност, от която произтича техният нарцисизъм, непреодолими страхове и тревожност, че са сами, че са това, което са. Усещат тревогата, че не са успели, че не са впечатляващи. Имат всички тези страхове, които се блъскат и преплитат, и са решени да търсят отговори. Но вместо да задават въпроси, правят изявления за това кой е той, какво е направил, какво се е объркало. Има десет или единадесет момента, в които героят е на път да каже: „Аз съм тук, защото...“ Но той постоянно е прекъсван, защото хората не искат той да го каже или защото те не са фокусирани върху него, или не го слушат. Кокалчетата на ръцете на брат му, този малък детайл е най-важното нещо от целия филм... Всичко за филма е точно там. За насилието. За комуникацията. За това, което се случва, когато не можем да общуваме, защото, когато ние не може да комуникираме, ставаме агресивни, затваряме се, изхвърляме хора от живота си. Това е филм за хора, които не могат да мислят, които не могат да слушат, които не могат да имат състрадание и съчувствие един към друг. Те не знаят как да общуват помежду си. Те не знаят как да се изслушват един друг. Те не знаят как да ходят в обувките на другия. Комуникацията е в основата на всичко и ние живеем в едно общество, в което вече липсва комуникацията.“
Долан изпипва всеки детайл с абсолютна перфектност - от специално подбраната музика до дизайна и цветовата палитра във филмите си. За филма “Tова е само краят на света” той се спира на кафяво, синьо и бяло. Неговото желание е да пресъздаде „студен следобед, някъде в Англия, а светлината да е дъждовна и студена“. (Долан) Предпочитани от Долан в “Tова е само краят на света” са земните цветове - за кухнята той избира кафяво, за хола дълбоко зелено, а за стаята на сестрата кафяво и синьо. Единствено за майката добавя червен цвят, както и за спомените на героя, където има червени и зелени цветове, цветовете на залеза и природата.
За филма Долан се занимава и с дизайна на костюмите: „Аз винаги го правя, защото това е страст за мен и ми е трудно да се откъсна. Не мога да възложа това на някой друг. Естетически аз съм наистина във всичко, което докосва визуално, от декориране до архитектура, дизайн, костюми и моден дизайн. Наистина мога да видя себе си като дизайнер по костюмите, работещ за други режисьори. Много бих се радвал. Харесва ми да го правя. Харесва ми да спра за две години и да го правя за другите. При снимането на филми в един момент осъзнаваш как трябва да свържеш всички точки, от писането до обработката, до звуковия монтаж до създаването на образите на героите. Аз не съм оператор, но мога да предположа, ако бях, как бих го правил в моите филми. Стивън Содърбърг е оператор и той го прави за себе си. Вероятно защото така чувства, че това е най-добрата позиция, за да разбере какво иска самият той и защото няма нужда да обяснява на някой друг какво е в главата му. Няма нужда да отговаря на никой, просто го прави, както го иска. Аз никога не бих могъл да правя това. Не разбирам този филмов запас, не разбирам как да изложа филма. Така че когато разбереш колко много дизайнът на костюмите е свързан и е от съществено значение при създаването на героя, ти си казваш: "О, Боже мой! Зная какъв плат искам да се сложи върху нея. Зная какво рокля искам да носи. Зная, какви обувки трябва да има. Зная, че трябва да има синина на врата, защото тя е част от нейния костюм. Съжалявам, но просто е така. Виждам толкова много неща, когато пиша. Понякога отивам и купувам шорти или парче плат за роклята или огърлица, защото може да свършат работа. Всичко това е част от героя. Това е първото нещо, което ще видите в героя, още преди да е отворил устата си и да е казал нещо, вие ще добиете представа кой е този човек.“
За музиката към филма Ксавие Долан работи с композитора Габриел Яред. Долан казва, че песните са били заложени в сценария и тяхното място е било предварително определено и съвсем ясно. Когато са събрали всичко заедно за монтаж, инстинктивно са усетили къде има нужда от музика и къде не. Той казва, че нещото е диалог, движение на камерата, бавно движение, звук на птица, всичко заедно е музика. Всичко е музика. В саундтрака към филма са включени хитови парчета като Naturel Blues в изпълнение на Моби и Вера Хол, както и Home is Where it Hurts на Камил, Dragostea din tei на О’Зоун
Ксавие Долан е роден в Монреал и още от 4-годишен се появява в хитови ТВ сериали, реклами и филми. През 2009 г. той написва, режисира и продуцира своя дебютен филм Аз убих майка си/ J'ai tué ma mere, за който получава 3 отличия от фестивала в Кан. Следващите му филми са Les Amours imaginaires/ Heartbeats (2010) и Лоурънс както и да е/ Laurence Anyways (2012), които печелят от фестивала в Кан съответно Prix Regards Jeunes и наградата за гей кино Queer Palm. Филмът Том във фермата/ Tom à la ferme (2013), на който Долан също е сценарист и режисьор, получава Наградата на ФИПРЕССИ и е показан на фестивала в Кан. Следващият му филм Мамо/ Mommy (2014) получава Наградата на журито в Кан.