Всичко от което се нуждаеш е кино!

Годината е 21 октомври 1956 г. На бял свят се появява момиченце на име Кари. Тя е плод на една холивудска любов, а три години по-късно ще бъде жертва на друга – още по голяма. Травмата остава и намира израз в автобиографичната книга „Поздрави от Холивуд“, която през 1990 година екранизира режисьорът Майк Никълс с Мерил Стрийп и Шърли Маклейн в главните роли. Малката Кари вече отдавна е пораснала и вече известна в цял свят като принцеса Леа от „Междузвездни войни“. Тя плод на любовта между холивудски легенди Деби Рейнолдс и Еди Фишър. И жертвен агнец между любовта на баща и с Елизабет Тейлър.

Понякога перфорацията на лентата се накъсва или предизвиква пожар по-силен от този, който изгаря очите на киномеханика на Филип Ноаре в „Ново кино „Парадизо“. Днес лентите (доколкото ги има) не горят, но любовта извън екрана продължава да изпепелява.

Стоп кадър. Нека върнем лентата и да сменим историята.  Нека да преживеем любовта както го вижда Уди Алън в „Пурпурната роза от Кайро“   

Събота вечер е. Може и да не е Св. Валентин. Може и да не е нейния рожден ден. Просто ден като всеки друг, в който искаш да прекараш страхотно с гаджето. Къде ще я заведеш? Имах приятелка, която водеше всички гаджета на местното гробище. Тогава дори идеята за „Здрач“ не беше узряла.Но това е друга любовна история. Да се върнем на класическите.

Има ли по-добро място за нежна или страстна целувка между двама влюбени от тъмния салон на киното. При това, докато тече филм със заглавие “Наистина любов”. Къде за първи път целуна своята половинка? Къде успя за първи път с треперещо сърце да хванеш ръката й? Със сигурност мога да кажа, че моето място бе киносалонът. Сякаш киното е родено за любов. Никога няма да забравя треперещите пръсти на моето момиче в седми клас, когато гледахме поредните приключения на Индиана Джоунс. Май още не гледахме любовни филми...

Разбира се, не е задължително да имаш приятелка, за да споделиш любовта на героите от екрана. Къде най-убедително може да прозвучи реплика като: „Това е моето сърце. И то е разбито!”. И ти вярваш на Итън Хоук и усещаш как сълзите ти потичаш. Можеш да преживееш всякакви истории в киното, но най-силните са тези, в които има дълбока, истинска и разтърсваща любов. Като тази в „Големите надежди” или „Сирано дьо Бержерак“, например.

Всъщност, киното е добро място за случайни срещи. Можеш да се запознаеш с някое гадже, което е силно развълнувано от филма, който сте гледали заедно, но от различни места в салона. Точно ти си човекът, който може да я разбере колко самотна се чувства и как сюжетът на филма напомня живота й. Или как би желала да изживее същата любов като тази на.... С теб, например!

Не ти ли се е случвало? Възможно е! Сигурно има значение и филмът, който гледаш.

Помниш ли страстната прегръдка между Кларк Гейбъл и Вивиан Лий от плаката на “Отнесени от вихъра”. Или на Хъмфри Богард и Ингрид Бергман от “Казабланка”? Откога не си виждал подобни сцени, не само на плакат, но и в някои от филмите през последните няколко години. Кой е последния любовен или романтичен филм, който си гледал напоследък. “ "La La Land"? Помниш ли откога не си чувал изречението “Любов като на кино”?

Един от най-трогателните епизоди в световното кино е финалният от “Ново кино “Парадизо”, когато в края на филма главният герой гледа на екрана най-големите любовни сцени в историята на седмото изкуство. Режисьорът Джузепе Торнаторе със сигурност е гледал стотици филми, за да направи своя шедьовър. Но има и още нещо. Той обича киното, живота и любовта, която извира от недрата му. Иначе как би могъл по-късно да заснеме филми като “Легенда за пианиста” или да избере тъкмо Момика Белучи да изиграе “Малена”.

Има режисьори, които никога не са снимали любовни истории, но за сметка на това разказват с голям любов с езика на киното. Други, цял живот изследват взаимоотношенията между половете в различни планове и ракурси. Добрите режисьори умеят да разказват истински и неподправено. И във всеки от филмите им извира любов. Към героите, към тяхната история, към реализма. Иначе няма как да му повярват зрителите. Лъжата бързо се хваща от зрителя. А любовната история винаги могат да бъдат на ръба на мелодрамата. Или я правиш вярно и убедително и стопяваш и най-леденото сърце, или ще превърнеш филма си във фарс, въпреки добрите намерения. Повечето класици на европейското кино са снимали любовни филми – Фелини, Кешловски, Висконти, Бертолучи, Трюфо, Вендерс, Фасбиндер... Всички те разказват за любов – сурово, смешно, стерилно, вглъбено... Не винаги има катарзис и сълзи, но всеки път разбираш, че го правят с любов. Такива са си европейците. Тяхната склонност към дисекция на чувствата не винаги внасят нужният комфорт, но успяват да навлязат в дълбочини, които иначе не успяваме да видим в реалността. Или не искаме. Понякога тяхната дисекция на чувствата е отблъскваща и безцеремонна. Могат да бъдат цинични, груби и дори безчувствени, но зад всяка от техните истории можем да съзрем екзистенциалната нужда на човека от любов, дори и с цената на собственият му живот.

В Холивуд е различно. Там цинизма е извън в кадър. Драматичните колизии  на легендарните двойки напомня (или буквално повтаря) филма на Ник Касавитис „Тя е толкова прекрасна“. Шон Пен знае цената на тази история и въпреки това отново влиза в капана на любовната лудост малко след снимките на филма се развежда с Робин Райт Пен.

Ако си гледал “Криле на желанието” на Вендерс и направиш бързо сравнение с неговия американски римейк “Град на ангели” с Никълъс Кейдж и Мег Раян, веднага откриваш огромната пропаст, която стои между европейските режисьори и техните щатски колеги.

Холивуд вижда тези истории по друг начин. Техният стремеж е да напълнят очите ни със сълзи. Склонността им към мелодраматичност понякога е трогателна, дори за предубедените зрители. Изследването на чувствата им е чуждо. Нямат нужда от анализ и коментар – това не пълни салоните с публика.

Взаимоотношенията между половете недвусмислена – или се обичат, или не. Повечето им любовни истории работят накратко по формулата “Момче намира момиче. Момче загубва момиче. Момче отново намира своето момиче”. Просто, ясно и с много сантимент. Глицериновите сълзи са запазена марка на Холивуд още от неговото създаване, но не бива да забравяме и впечатляващите изключения като “Апартаментът” на Били Уйлдър с незабравимите Шърли Маклейн и Джак Лемън. Дори големият Хич, който познава любовта само на една единствена жена, е изкушен да и придаде жанров чар в една от гениалните си ленти – „Шемет“.

Любовта директно се вписва в киното. Тя е неразделна част от него дори когато смяната на кадри е на три  секунди.  Любовните истории са като наркотик.  Най-касовият филм е любовна история на фона на класическа катастрофа. Филмовите продуценти добре знаят това и се възползват от търсенето. Цинично. Като за Холивуд.  Дори това да е част от собствената му история, като драмата на Джесика Ланг като Франсис Фармър. Това е печелившата карта играна десетки години, защото “всичко, от което се нуждаем, е любов”. Дори когато „пощальонът звъни само два пъти.“ Дори, когато е твоята лична история: „Вземи разбитото си сърце и го превърни в изкуство”, цитира Мерил Стийп своята стара приятелка принцеса Лея.

Когато бях малък се спънах загледан в нарисуван филмов афиш. Неизвестен художник беше намерил най-краткия път към киносалона. Полетях с главата напред. Счупените бурканчета кисело мляко останаха на паважа, докато зашиваха раната ми. Днес имам белег. От любовта си към киното. 

Стоп кадър.

Огледай се в тъмния салон. Виж кой ти хвърля плах поглед от третия ред. Това не е ли тя? Това е киното. Нужни са само двама герои, една добра история и много страст... и дубли.  Това е живота ни. Накратко. Като на кино.

*Текстът е публикуван в бр. 36/2014 на сп.  L'europeo