ТРИ ЦВЯТА: БИТИЕ

В коментара си за българските заглавия, които гледах през тази (2016) година, ще се фокусирам върху три филма, които в най-голяма степен  разкриват тенденция в българското кино (изключвам "Докато Ая спеше", който гледах миналата година и е обект на друга рецензия). Това са „Безбог“ на Ралица Петрова, „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов и „Христо“ на Тодор Мацанов и Григор Лефтеров. Те засягат основния въпрос на нашето битие, свързан със смисъла на съществуванието – тук и сега, в България.

Това са филми, близки с избора на история, на тема и дори на кименатографичен изказ, както и с битието на главните герои, изкарани сякаш от подземието, от клоаката на нашето ежедневие. Хора, които вероятно бихме подминали с погнуса, презрение и безразличие. Маргинали със собствена история, през чиято призма се вглеждаме в съвременното българско общество. В тях до голяма степен се отразяват емоционалните травми от миналото и настоящето.

И в трите филма тежестта на битието се понася от главния герой, а  разказа за него ни отправя към етичния смисъл на понятията за добро и зло. Силно впечатление прави отсъствието на страст към живота (с изключение на „Христо“), но пък е налице една непреодолима вътрешна необходимост да се достигне до истината – фактологична, абстрактна, екзистенциална.  Тези ленти създадоха до голяма степен емоционален дискомфорт, вероятно не само в мен, но и в повечето зрители на Фестивала. Общото между тях също е стремежът на техните автори да разкажат или коментират събития от нашия живот, които се случват като рефлексия от миналото, от травмите на прехода, съпоставени с настоящата безизходица.  Това са разкази за маргинализирани и отхвърлени от обществото хора, които търсят собствен брод. Заобиколени от липсата на човещина и толерантност, от отказа за изслушване, от болката на ближния. Липсва светлина и надежда. Визуална близост имат не само „Безбог“ и „Слава“ (заради камерата на Крум Родригес), но и „Христо“ с работата на Ненад Бороевич. Режисьорите не търсят просто един документален почерк, а разбиране в дълбочина на героите. Майсторството на камерата прави зрителя пряк свидетел, но и  безпомощен съучастник („Безбог“) в събитията.  Дълбаенето дълбоко в раната  лишава зрителя от успокояващия и комфортен катарзис в края на филма. Всеки автор е намерил различен подход и път към своята история.

В „Безбог“ Ралица Петрова представя героя си като част от сложен механизъм – безлично болче в системата, от който нищо не зависи и може лесно да бъде заменен ако се повреди. Нейната авторска позиция е много нихилистична. Тя сякаш отнема волята на героя. Няма его, което да се противопостави. Има една единствена сцена, в която героинята на Ирена Иванова изразява емоции (плач), но през цялото време е лишена от тях: „Аз не мога да обичам“. Но в „Безбог“ има бог и това е авторът. Демиургът Ралица Петрова отнема не само емоциите, но и волята на своя герой да живее пълноценно. Никой не може да въздейства на създадената система, на съдбата. Дори героят на Налбантов: „Бащите им ни започнаха, децата им ще ни довършат“. Създадена е една затворена система без изход. Липсата на свободна воля е детерминирана  от началото на филма до неговия край. Това усещане се пренася и върху зрителя. През цялото време „Безбог“ оставя зрителя равнодушен, вероятно поради липсата на персонаж, с когото той да се отъждестви или на когото да симпатизира. Средата е абстрактна и стерилна. Сякаш част от живота в България е откъсната и поставена в условна реалност, рамкирана от режисьора по негови виждания. „Безбог“ се доближава до известна степен до ранния Достоевски с тази разлика, че във филма няма прошка. Дори на Сирни Заговезни. Единствено героят на Налбантов остава като морален ориентир в порочната система, но на него не му е дадена възможността да живее, нито с Бог, още по-малко – без Бог.

За разлика от „Безбог“, в „Слава“ и особено в „Христо“ авторите са успели да изведат един главен герой, който да носи моралните ценности и тежките последствия от това. В това отношение най-убедителен е Христо, който от началото до финала остава верен на себе си.

В „Слава“ има отново чувство на обреченост в добре смазаната и работеща порочна система, която е на свой установен ход, но на места има и „глътки въздух“. Това се дължи, както на забавните „хапки от реалността“, които Кристина Грозева и Петър Вълчанов поднасят с открито чувство за хумор, така и на избора на професионални актьори и приятели. За предубедения зрител хуморът в отделни сцени добива друг, извънфилмов контекст. За разлика от „Урок“, зрителят не е поставен под непрекъснато напрежение. Идентифицирането с героя не поражда дискомфорт. Филмът е многопластов и нюансиран, което е крачка напред за неговите автори, особено като говорим за втори (винаги рисков) филм. Епизодите са подредени прецизно от гледна точка на емоционални амплитуди, които сюжетът предполага. За разлика от „Безбог“ мракът не е тотален и детерминиран. На фона на цинизма и корупцията има един светъл герой, който е постоянно позитивен към живота и околните. Въпреки това, светлината е само привидна. И ако през цялото време филмът  дава възможност на зрителя да симпатизира и съчувства на героя на Стефан Денолюбов, то в края се получава рязко отдръпване от него. Финалът на историята е брутален, но логичен.  Стрелките на часовника се пречупват под натиска на обстоятелствата, довели до пълно отчаяние (един съвременен Разколников), което се изразява в брутална жестокост в контраст с весела музика.

В „Христо“, подобно на „Безбог“ героите живеят на дъното. Христо е „дете“ на улицата, един съвременен пораснал Гаврош, който не спира да желае и да вярва, че един ден ще излезе от клоаката, в която е попаднал. Неговото битие е безрадостно, неспокойно, лишено от цветния и суетен глъч на „Витошка“. Той живее под светлините на „неоновите приказки“. С особена острота и педантизъм режисьотите Тодор Мацанов и Григор Лефтеров следят всеки детайл и жест от социалния пейзаж . Изведнъж изчезва границата между фикция и реалност. Веднъж въвлечени в драмата на героите, зрителите подсъзнателно могат да допълнят картината с моменти от свои лични спомени.  Така собствените чувства довършват емоционалния тон подаден от авторите. 

   Филмът въздейства физиологически. Идентификацията е болезнена, но няма лек срещу нея. Особено след края. Това се дължи и на играта на актьора Димитър Николов, който създава много труден образ, тъкмо заради стремежа към достоверност. Той е надскочил изкушенията на един млад актьор да направи експресивна роля. Пестелив и обран, благодарение на екранното му присъствие, зрителят успява да преживее всеки един оттенък на настроението. За разлика от „Безбог“ и „Слава“, героят още в началото е зададен като човек, който не желае да се примири със собственото си статукво в обществото и мястото, което му е предопределено. Тази позиция има своята жестока цена, която се плаща всекидневно и ежечасно. Драмата не е в настоящето битие, а в съпротивителните сили на обществото, което всячески се стреми да отхвърли подобни хора, наказани без извършено престъпление.

Трите филма са част от нашето битие, а катарзисът настъпва с известно закъснение, след финалните титри. Отново си задаваме въпроса: „Дали ако съществува Бог ние живеем „всеки за себе си – Бог срещу всички”? Или ще се върнем към Достоевски с мисълта, че най-ужасното в  живота не е злото, или победата на злото над доброто, защото има надежда че тази победа е временна, а този „съдбовен закон, по който злото и доброто понякога в една и съща постъпка, в една и съща душа са смесени, слети и преплетени, че почти е невъзможно да бъдат различени едно от друго“.