Спорната фигура на безспорния пионер на българското кино – това е Васил Гендов. Създател на първия български игрален филм, на първата българска екранизация, на първия звуков филм и на Съюза на филмовите дейци. Кино екстремист, който изцяло посвещава живота си на правенето на филми. Мечтател, чиито амбиции са толкова големи, че не могат да се поберат в действителността, в която живее.
Филмите му по всяка вероятност не винаги били на необходимото ниво и в естетическо и в техническо отношение, главно поради това, че Гендов не бил богат човек и много трудно успявал да финансира многобройните си кино проекти, дори често затъва в жестоки дългове, които изплаща с години. Така, обикновено започвал заснемането на един филм, без да знае дали ще има средства да го завърши. Снимал бързо и евтино. Инак изобщо нямало как са снима. А смисълът на неговия живот бил в това да прави филми. Въпреки непрекъснатите трудности, той успял във всичко, с което се е захванал. А този ентусиазъм и упоритост, описани в неговите мемоари, събуждат възхищение в читателите.
Към финансовите трудности трябва да добавим и факта, че голяма част от нашата интелигенция в пионерските времена на киното, има негативно отношение към новото техническо изобретение. И ако в света вече се били появили филмите на Грифит, а американските кино актьори и актриси по онова време вече били високо платени звезди, то у нас най-прочутите артисти не смеели да се „резилят“ с участията си в „циркаджийското“ ново забавление – киното. Единствено пловдивската театрална актриса, „безсрамницата“ Мара Миятева проявила кураж и се съгласила да участва във филма „Българан е галант“, с което се превърнала в първата българска кино актриса. Скоро след това Гендов среща най-важната жена в живота си – Жана. Тя се превръща в негова постоянна спътница и подкрепа. Дотолкова се влюбва в младия режисьор и в неговата работа, че изтегля всичките спестени от баща ѝ пари за образование и ги дава на Гендов, за да могат да започнат снимките на филма „Любовта е лудост“. Съвсем закономерно мемоарите на двамата са поместени в една книга, защото Васил и Жана вървят ръка за ръка по трънливия път на българското кино.
Днес всичко около Гендов е обвито в митове и догадки, независимо от това, че е починал само преди 46 години. Не знаем със сигурност кога е направил първия български филм „Българан е галант“. Макар че официално е приета 1915 година за рождена за българското игрално кино, има сериозни съмнения, че филмът все пак е създаден през 1910 година. Независимо от годината на поява, със сигурност знаем, че именно тази комедия, разказваща за бонвивана Българан, който среща на улицата млада, красива дама и мигновено се влюбва в нея, а тя подразнена от неговото нахалство, му дава добър урок, е първият български игрален филм. За съжаление филмът не е останал за поколенията. Единственият запазен до днес филм на Гендов е „Любовта е лудост“. Всичко друго е унищожено. Митът гласи, че това се е случило по време на бомбардировките над София през Втората световна война. Има и друга теория – че тоталитарната пропаганда умишлено е унищожила неговите буржоазни филми. Днес едва ли ще разберем истината, за който и да било от тези въпроси. Добре, че поне имаме мемоарите, написани от самия Гендов. Невъзможността да снима филми, за него е лишаване от смисъл и цел, не би могъл да скъса връзката с киното. Затова пише мемоарите си. Благодарение на директорката на Националната Филмотека Антония Ковачева и издателство „Фабер“, тези мемоари, заедно с мемоарите на Жана Гендова, най-после са издадени. Фактът, че имаме записките и на двамата е много ценен. Изключително интересно е как едно и също събитие, разказано и от двамата, има различен акцент, различна украса, а понякога дори и различен смисъл в спомените на Жана и спомените на Васил. Но това е най-добре да бъде усетено от читателите.
С напредването на годините на Гендов, както и с невъзможността да снима, образът му на самотник със сприхав нрав се затвърждава. Иронично, ако България най-често изоставала от европейските кино тенденции, точно тук, в отношението към пионерите на киното, ние се приближаваме към европейската практика. Един от първите режисьори на френското кино и „баща“ на фантастичния жанр Жорж Мелиес, в края на живота си става продавач на бонбони на железопътната гара в Париж и завършва живота си в самота и разорение. Неговите филми почти изцяло са унищожени по време на Първата световна война. А „бащата“ на анимацията Емил Рейно умира в приют за бездомници. Съдбата на Васил Гендов е сходна – пренебрегван и отричан приживе, умира огорчен, самотен, беден и забравен.
Мемоарите на Васил и Жана Гендови „Трънливият път на българското кино“ и „Това, което се премълчава в историята на българския филм“ са интересно и вдъхновяващо четиво за всеки, който обича киното. От тях научаваме не само за трудностите, които са стояли пред тогавашните кино творци за тяхната сила и хъс, но разбираме и културния контекст, в който те са живеели, научаваме интересни ситуации, в които Гендов среща знаменити български интелектуалци и политици. А равносметката след прочетеното е, че паралелите с днешните трудности са смайващо сходни, поне във финансово отношение, а хората, решили професионално да се занимават с кинематография, най-често са налудничави ентусиасти от кръвната група на първия в българското кино. Хубавото е, че и Гендов и днешните кинаджии в България се занимават с кино поради най-съществената причина, която всъщност може да съществува – от любов към самото кино.