В настоящия текст бих искала да представя възможни интерпретации за жената като действащо лице. Определено и през най-новата ни история тя е активна, борбена, но съхранила своята крехкост, която в света на кризи-политически, икономически и духовни излиза на показ в онези часове на самота - непознат и очарователен лабиринт за мъжете. Филмите, върху които ще се съсредоточим са продукции с европейско участие.

В настоящия текст бих искала да представя възможни интерпретации за жената като действащо лице. Определено и през най-новата ни история тя е активна, борбена, но съхранила своята крехкост, която в света на кризи-политически, икономически и духовни излиза на показ в онези часове на самота - непознат и очарователен лабиринт за мъжете. Филмите, върху които ще се съсредоточим са продукции с европейско участие.

„Каръшко чукане или шантово порно“

Румънският режисьор Раду Жуде продължава да бъде все така ироничен към света, който обитава. Последната му творба „Каръшко чукане или шантово порно“ е красноречив пример за оценка на настоящето-светът е смехотворно в глупостта си място, а ние все още дълбаем в изтъркани фрази за морал, справедливост и достойнство. Точно днес този филм звучи като притча за цивилизацията. Жуде е успял да извлече от частния случай-любителско порно, попаднало в интернет всички поуки за развитието на обществото.

Дали учителите трябва да практикуват подобни изяви-за порното нямам специално мнение, но че сексът облагородява съм сигурна, сексът е като обработването на Земята-полезен обмен на жизнени сокове. А дали родителите трябва да определят кой учител става за техните питомници според порно профила на учителя? Отговорът ми е като усмивката на Мона Лиза. Подкрепям сатирата на Раду Жуде, защото според съвременните разбирания, учителите не трябва да се различават от нагласите на социума. Заради подобни схващания, децата не умеят да мислят и да различават нюансите. А Еми е прекрасна жена - принудена е да обиколи града, за да доказва, че т.нар. “чукане“ няма нищо общо със знанията и качествата на добрия учител. Факт е, че учителската професия се феминизира-вероятно жените издържат на напрежението и се справят по-добре от мъжете. Чудех се защо съпругът на Еми изчезна след първата част на историята? Обяснението е семпло-проблемът на Еми касае единствено Еми, а мъжете се занимават с по-важни дела: като да се обяви война или да се спаси света от…война или поне да снимат порно със съпругите си.

Еми вероятно е добър преподавател- прави всичко възможно със средствата на логиката, за да докаже, че домашната активност под одеялото няма отношение към експертността и професионалните качества. Но светът е пощурял, той иска своето жертвено агне-родителите организират другарска съдебна сгляда и заедно с ръководството на училището изглеждат видеото с Еми. Разбира се, родителите си заслужават гнева на боговете, но по-важното във филма на Жуде е неговият сатиричен анализ на човечеството във втората част на творбата му. Документални кадри и предмети от бита са съчетани с невероятните коментари на автора. Много би ми се искало подобно авторско кино да се случва в България, но уви-нашите автори гледат на света винаги сериозно: или с изпънат показалец напред и нагоре-или ще скандират плакатно истините за живота, или пък ще компресират по необичаен арт начин истините до такава степен, че публиката има желание да си тръгне, но от благоприличие не го прави. Обичам българското кино и като говорим за безстрашни учителки, да си припомним филма „Урок“.

А що се касае до „ Каръшко чукане или шантово порно“ едно е ясно, учителките да си гледат уроците през маската на девствената чистота, а обществото да продава дрога на децата зад училище, да пропагандира като най-висша ценност мир, въпреки че точно в този момент някъде се стреля по майка с дете.

karashko1.jpg

„Агнец“

Влюбена съм в исландския пълнометражен дебют на Валдемар Йохансон. В него има невероятно съчетаване на символи, които изискват емоционална и визуална подготовка. Филм, реализиран с минимални специални ефекти, който те държи в напрежение през цялото време.

Заглавието ни насочва към библейски мотиви, в типично по исландски кино естетика-паузи, бавен ритъм, минимализъм и тишина. Тук дори диалозите са семпли, но пък във визуално отношение всичко задържа погледа на зрителя. Мария на Нуми Рапас е работлива жена, която прекарва заедно със съпруга си суровите делници в грижа за фермата. След необикновено събитие на Бъдни вечер идва и новият член на семейството-агънцето Ада, което променя съпрузите, загубили своето дете Ада. Агънцето е странно-хибрид между животно и човек, а Мария започва да се грижи за Ада така, както би го направила всяка майка. Същевременно биологичната майка на Ада непрестанно „досажда“ на Мария и Ингвар-обяснимо е-хората са отнели най-свидното й. Дефицитът и страховете, че биологичният родител е пречка за Мария и Ингвар предизвика крайно поведение-хората убиват майката на Ада. След подобен акт сюрреалистичният финал на „Агнец“ е логична развръзка, в която Нуми Рапас показва най-доброто от актьорската си игра.

Към какви размисли води „Агнец“? Жената е създател, но по подобие на Природата може да бъде е разрушител. За разлика от Природата, в 21 век ние би трябвало да се позоваваме на онези десет, съкровени божи заповеди, докато за Природата „око за око, зъб за зъб“ остава основен рефрен. С поведението си създаваме кошмари. В основата на всеки природен ужас стои нашата алчност. Майчинството също може да се превърне в користно битие и „Агнец“ плавно развива сюжетната си линия в тази посока.

FEFgAM1UcAQuwW.jpg

„Спенсър“

Не съм почитателка на филма „Джаки“ с режисьор Пабло Лорейн, но пък харесвам филмите му, в които участваше Гаел Гарсия Бернал. Вероятно Лорейн има страст към разказването на истории, свързани с действителни личности, като под хастара на реалността изгражда своя идея за същността им. С какво обаче ме спечели последната му творба „Спенсър“? С красотата на Версай на Вестфалия, където е заснет. Спечели ме с трима актьори Кристен Стюарт, Тимоти Спол и Сали Хокинс. Кристен Стюарт от работата си с Оливе Асаяс не е имала шанса да изиграе интересна роля и сега в „Спенсър“ тя показва, че не е случайно име в киното. Номинацията й за „Оскар“ също не е ирония на Съдбата. Ако гледате документални кадри с Лейди Ди ще откриете, че Кристен се е опитала да влезе във физиката на Даяна Спенсър: походка, жестове, интонацията й напомнят за Лейди Ди.

Филмът е определен като исторически с елементи на фантастика, но ако се върнем към предходните два, всеки от тях притежава подобен компонент в структурата си. В „Спенсър“ призракът на Ан Болейн е метафора за бъдещето на Лейди Ди. Кризата в отношенията между принцеса Даяна и принц Чарлз е факт. Даяна знае, че Чарлз й изневерява с Камила Боулс, дори е имал неблагоразумието да им подари еднакви подаръци за Коледа-огърлица от перли. В имението на кралицата всички са в очакване на Рождество. По стара традиция преди настаняване по стаите празнуващите трябва да се претеглят, ако след празниците всеки тежи поне с три килограма над първоначалните си данни - празникът се е получил. Но Даяна отдавна страда от хранително разстройство и не е в състояние да поеме хапчица от изисканите блюда на кралския двор. Тя е изключително изнервена от порядките, които определят какво да облече, кога да яде и спи и какво да мисли. Даяна е птичка в златна клетка.

Строгостта на ритуалите, невъзможността да общува нормално с околните, усещането, че постоянно е под нечие наблюдение превръщат битието на Даяна в тягостно вегетиране. Тя е уморена, травмирана и като изпъната до краен предел струна, която всеки момент ще се скъса. Докато гледам Кристен Стюарт като Даяна се сещам за неконвенционалната интерпретация на София Копола в „Мария Антоанета“, но при Пабло Лорейн тази тъжна фешън обтегнатост ни въвежда в клаустрофобична екзистенция, за която честта на Короната е най-важната добродетел. Славата на Даяна е затвор, от който тя трябва да избяга, за да се спаси и го прави с цената на живота си.

Жените в трите филма са проявление на различното лице на обществото. Всяка е двигател, всяка води към промяна, разбира се като не спестява конфликти с общоприетото. Струва ми се, че когато се разделим напълно с общоприетото за образа на: учителката, майката или жената-публична личност, всички ще спим спокойно-ние като обикновени и семпли зрители и нашите кино героини също, защото клишетата лишават живота ни от стил, красота и чар. Общоприетите императиви са скучни до…смърт!

Очаквайте:

„Спенсър“ - София филм фест във Варна, 20 март, 20:00, ФКЦ

„Каръшко чукане или шантаво порно“ - София филм фест във Варна на

21 март, 20:00 ФКЦ,

„Агнец“ - София филм фест във Варна, 26 март, 18:00, ФКЦ