Разговорът със... Светослав Овчаров

Вие имате лично отношение към историята на България. Особено след Освобождението. От къде тръгват изворите на този интерес?

Това е времето, в което могат да се търсят причините за всичко онова, което сме днес. Няма смисъл да заничаме в Средновековието, защото между днешните българи и прадедите ни от преди шест века има толкова общо, колкото между съвременните гърци и Перикъл.(Ако ги питаш тях, те всички са потомци или на воина Леонид, или на философа Платон. Гърците са нагледен пример за това докъде води безогледното цитиране и позоваване на историята.) Българската нация започва да се оформя и придобива съвременната си физиономия след двайсетте години на 19 век и окончателно се осъзнава след 1879-та. Погледнете само българския печат след руско-турската война: езикът му се развива със светлинна скорост – отначало е пълен с турцизми, после за кратко ги заменя с русизми, а съвсем скоро е изкован новият български книжовен език. Направил съм доста филми, които се занимават с различни хора и явления от последните сто и трийсет години. Всеки филм отнема поне година. Една година, в която живея с тия хора. Времето тече двойно – и в наши дни и в миналото. Тъй че – преживял съм трийсетина години повече.

Каква е историята на намирането на „филмовата история”? Откъде дойде идеята?

Не помня. Преди много години прочетох някъде (може би в седемтомната история на Балканската война) тази случка, на която са посветени там пет реда. След това я забравих. После изведнъж се сетих за нея и започнах да търся истинските истории на хората, които са участвали. Минаха няколко години, за да ги забравя и започнах „на чисто“ – с нови персонажи. По този начин историята хем е истинска, хем не е.

Имаше ли колебание историята да бъде разказана като документално или игрално кино?

Не. Винаги съм си представял игрален филм. Всъщност на мен страшно ми е омръзнало да снимам документални филми за исторически персонажи. Трудно вече откривам естетическо предизвикателство в тях. Много неща съм опитвал в различните филми и се страхувам, че ще изпадна в плен на рутината, а това е смърт. В последните двайсет години непрекъснато заявявам, че никога повече няма да снимам такива филми.

Защо Балканската война и нашето участие в нея е толкова малко засегната в нашата филмова история. Дори когато имаше поръчкови филми в програмата „1300 години България”?

В повечето от филмите за 1300 годишнината основната роля беше на конете, не на хората. По време на споменатата кампания комунистите предпочитаха да боравят с владетелите от първото българско царство. Те са отдалечени във времето, а и не са влизали в осезаемо политическо противоборство с Москва, дотолкова-доколкото въпросният град става ярък политически център чак в края на 14 век, а „нашите ханове“ (канове) са от преди това. В политическо отношение Балканската война трудно се вместваше в постулатите за „българо-руската дружба от векове за векове“. Вярно е, че Балканският съюз, който събра заедно България, Гърция, Сърбия и Черна гора в навечерието на Балканската война е рожба на руската дипломация. Но никой анализатор не можеше да пренебрегне, че в този съюз симпатията на Русия съвсем не е на българска страна, а когато трябва да се прибегне до т. нар. „Арбитраж от руския цар“ по въпросите за спорната зона в Македония, Русия направо предава България. Тъй че в училище Балканската война се учеше мимоходом, а Първата световна изобщо не присъстваше. (Освен със споменаването на т. нар. Войнишко въстание от 1918-та.)

На какъв принцип направихте кастинга на актьорите?

В кастинга май има само един принцип – да се избират добри актьори. С много от тези хора съм правил вече доста филми: с Мавро това ми е пети филм заедно, с Вальо Ганев – трети, с Иван Бърнев ми е четвърти филм, с Димитър Овчаров – трети. Не бях работил с Асен Блатечки. Разбрахме се с две думи. По принцип с него си е така: или се разбираш с две думи, или не се разбираш никога. С Леарт Докле и Христо Ушев бях работил в НАТФИЗ – студентите учат там актьорско майсторство за кино и аз ги снимах в разни откъси. Запомних ги като живи, рефлективни и органични актьори. Смешното беше, че пробвах Христо за една роля, а всъщност той играе друга. Изработи си го, момчето. Режисьорът трябва да вярва на актьорите, с които работи. Знам, че ако трябва да пренесем заедно роял – тия хора няма да откажат и ще дойдат. Не роял – планина ще пренесат заедно.

Това е много мъжки филм, как се справихте с толкова много актьори на едно място?

Нямам трудности да се справям с мъжете. И с жените също. Имам предвид актьорите мъже и жени, разбира се.

Визуалната концепция затрудни ли снимките. Имахте ли снимков архив, с който да сравнявате визията?

Когато гледаш отстрании как работи Рали Ралчев, имаш чувството, че всичко му се получава лесно. Но то и като гледаш отстрани как шивач шие костюм, също изглежда лесно. Въпросът е дали шие конфекция и повтаря едни и същи механични движения, или прави костюм, който ще изглежда добре върху едно единствено тяло. Въпреки огромният си опит, Рали е склонен да експериментира, което е много симпатично качество. Разбира се, при него експериментът е като импровизацията при джазмените – дълги репетиции на черно, докато излезе на сцената. След като взехме решение как трябва да изглежда филма, Рали си го следваше неотклонно. А снимков архив имаше много. И при работата с Рали, и с Жози, и с Еленка, и с актьорите. Военно историческият музей ни помогна много - отвори за нас снимкови фондове, които са напълно непознати. Като добавим оригиналните устави от епохата, вестниците, спомените... ето част от онова, което стои в дъното на визията на филма.

В последната години излязоха няколко филми в епоха. Колко скъпо и трудно излиза снимането на исторически филм? Имахте ли проблеми с реквизита, например?

Много скъпо излиза. Трябваше да намерим част от черноморското крайбрежие, което да не е бетонирана. (Това ще става все по-трудно!). Трябваше да се преборим с ненаситната жажда за вземане на подкупи на административните лица по черноморието (Това там е епидемия). Ние пък напук не дадохме никому нищо. Това разбира се ги настърви още повече. Освен, че снимахме филм за войната преди 105 години, водехме и още една паралелна война със съвременните мародери. Трябваше да се преборим с времето, което беше срещу ни. Много къс снимачен ден – работихме през ноември; дъжд, студ, ураганен вятър. Тази битка я загубихме частично. Няма как да снимаш, когато в района има обявено бедствено положение. Всъщност екипът беше в още „по-бедствено положение“. В един момент една единствена кола можеше да стигне до снимачния терен. Останалите затънаха в калта – типичен фронтови пейзаж. Специалните ефекти са нещо допълнително, което оскъпява филма – броненосецът „Тургут рейс“ е изцяло компютърно генериран – изстрели, попадения, всичко. Момчетата от „Ботъл шип“, които го правиха, бяха достатъчно широко скроени, за да уйдисат на всичките ни капризи и да не ни съдерат кожата. В такъв смисъл те си бяха истински съюзници на филма, а не „съюзници-разбойници“. Оръжието, което навремето притежаваше Киноцентъра, в количество да се въоръжи Първи софийски пехотен полк, чудодейно е изчезнало от складовете. Страшно трудно е да се намерят по-големи количества оригинални пушки, пистолети и револвери от епохата, при това – стрелящи. Във филма има кадър, в който Поручик Ахтаров (Иван Бърнев) трябва в един кадър да стреля два пъти със своя револвер „Смит и Уесън“ (по онова време му казват „Смит и Весон“). Нормалното е, когато револверът произведе изстрел, барабанът му да се завърти и да стреля втори път. В случая се наложи Иван да стреля в кадър, след това като фокусник, без никой да забележи, да извади друг револвер, за да стреля с него втори път. А иди та снимай уестърни! Всеки предмет, който се появява на близък план е бил предмет на търсене, често при колекционери. Колекционерите, обаче искат пари. С две думи – във филма повторихме положението на България, която в навечерието на Балканската война има недостиг в облекло, оръжие, боеприпаси, финанси... Само дух има в излишък. Та и при нас беше така.

Има ли история от нашето съвремие, която желаете да разкажете на кино?

Истории има, време няма.

Често филмите с исторически сюжети се използват за формиране на определени нагласи в обществото. Днес по-трудно, или по-лесно може да бъде манипулиран зрителят?

По-скоро се забелязва манипулиране на филмите от общественото мнение. Защото каквото е обществото ни – такива ще са и филмите. Оттам и понякога стремежът към угаждане на средноватия вкус, непременното стържене по националистическата струна, биене в гърдите и закачване на гол тумбак чифте пищови. Самочувствието на нацията ни трябва да се гради от изправянето лице в лице с истината.