Той си признава, че е скептичен към чистия жанр. Като дете постоянно гледа американско кино, затова Понг Джун Хо иска да надскочи чистата проекция за жанр. От една страна филмите му са наситени с автентичността на Изтока и отразяват идеята за култура и традиции отвъд Западната цивилизация, но пък от друга страна, Понг Джун Хо предлага своя специфична, сантиментална визия за корените - така филмите му общуват лесно с всякакъв вид публика, независимо географската й принадлежност. Всички живеем в един общ свят, в който властват законите на Капитала. Ако сте гледали пълнометражните филми на Понг Джун Хо ще откриете, че персонажите му неистово се опитват да излязат от ограничението на своя социален климат, независимо дали те се ядосват на лаещи кучета, преследват неизвестни убийци или пък пътуват във влак, обгърнат от студ и снегове. Преди да започне да снима, той се влюбва в киното на Хичкок и се превръща в тотален почитател на френско-италианския трилър с Ив Монтан от 1953 г. „Възнаграждение за страха“- само на 19 години Понг Джун Хо изпада в екстатичен шок от историята на режисьора Анри-Жорж Клузо. Един от азиатските филми, които събуждат у него възхита е японският филм на Кийоши Куросава „Cure“ (1997) – история за сериен убиец, която гъделичка нервите на зрителя, а другият любим филм е „Зодиак“ (2007) на Дейвид Финчер - протяжният ритъм на филма пресира всяка мозъчна гънка - иска ти се най-после да разплетеш случая, но все нещо изскача отвъд допустимите предположения.
Понг Джун Хо започва да пише сценария за „Паразит“ през 2013 г., предчувствайки, че пропастта и поляризацията между хората става все по-голяма. Тъкмо завършва постпродукцията на „Снежен снаряд“, където проблемите на кастите и класовото разделение са впрегнати в природна катастрофа (макар и фантастичен този футуристичен екшън вече се случва по света), Понг Джун Хо решава да продължи да изследва темата, пренесена от „Снежен снаряд“ в ситуацията на съвременна Южна Корея.
Забелязали ли сте, че Понг Джун Хо обича да си играе с характеристиките на телесността? В пълнометражния му дебют „Лаещите кучета не хапят“ (2000) – кучешкият лай-естественият призив за наличие на куче се превръща в проблем, в присъствие и дразнител на живота и докато едно малко кученце не бъде отвлечено със стратегическа цел - за обикновения научен работник-обитател на жилищен комплекс мир няма. А в „Спомени за едно убийство“ (2003) или в „Майка“ (2009) основното средството, с което се изтръгва истината е онази стара възпитателна мярка по стилистиката на Макаренко-боят прави чудеса, болката предизвиква желание да си признаеш, че си виновен, а дали е така-един Господ знае. Тежненията на физическото ни битие се оказват непосилни за трепетите на душата.
Миризмата в „Паразит“ е отговор на въпроса дали богатите хора са мизантропи, защото бедността мирише на евтин сапун, а луксът, луксът вони на „щастие“. „Миризмата е нещо много лично и интимно, за да почувстваш другия човек до себе си, осъзнаваш, запаметяваш миризмата му“– казва режисьорът, така че много симпатична е неговата хрумка в „Паразит“- богатите да опознават своите слуги чрез миризмата им. Ароматът е знак за равенство, но може да бъде и обратен знак, ако гостоприемникът не е разбрал, че светът му е завладян от ... паразит.
Би било добре на първи прочит да подхождате към филма „Паразит“ като към сатира за бедняци, които се опитват да се справят с дереджето си. По някакъв симпатичен начин „Паразит“ напомня на „Джебчии“ на Хирокадзу Коре-еда. Но тук под статуса „Паразит“ можем да поставим знак за равенство-бедняците се възползват от глупостта на богатите, а богаташите се възползват от слугинажа, за който си плащат-богат-беден все си е паразит. Как бедните да заемат мястото на богатите е същностният казус на филма, който ме подтиква към мисълта, че всяка революция води до подобни стремежи-огнетените искат да се докопат до хладилника на огнетителите. Да седнеш на меката мебел, да се разположиш върху нея, да се загледаш непринудено в зеленото и широтата на едно голямо жилище с градина, да почувстваш уюта и спокойствието и да си кажеш: „ето това е живот!“. Докато описвам тази идилия се сетих, че в любимия ми филм на Звагинцев „Елена“, ситуацията бе подобна, вярно финалът е по-черен, но пък обвързан с началния кадър на „Елена“: ако на дървото през зимата има две птички, то те пролет не правят.
Другото, на което може би е добре да обърнете внимание като специфика е вертикалното движение на персонажите в пространството, което предполага, че ще има изблик-така беше и във филма „Жокера“(2019), но за разлика от филма на Тод Филипс в „Паразити“ слизането по вертикала показва, че нахлуващият в другостта има малки шансове да се раздели с персоналния си свят. Мазето привлича, когато свикнеш със сигурността му - същото е и с кочината около нас. Парите са единственото средство за промяна - имаш ли ги, тръгваш нагоре по стълбата на живота. В творчеството на Понг Джун Хо присъства жестокостта, но тя не е плашеща - всеки знае, че гримът и кръвта в киното са изкуствена работа. Ужасът в киното на Понг Джун Хо е следствие от непосилната за хората сюрреалност, тук те не са нито добри, нито лоши - те са същества, нуждаещи се от кислород. При липсата му са готови на всичко, за да оцелеят. Жестоки сме, защото сме човеци – някъде отвъд азиатския нюанс се долавя може би ехото и от... Достоевски.
Канг Хоу Сонг е актьор, който често участва във филмите на Понг Джун Хо. Той е следовател в „Спомени за едно убийство“, баща, който прави всичко по силите си, за да спаси дъщеричката си от челюстта на едно чудовище в „Гостоприемникът“, пазител на тайните за достъпа до първата каста в „Снежен снаряд“, а в „Паразит“ е другата версия на баща - симпатичен неудачник с празен джоб и неплатени сметки, който наравно със съпругата и децата си следи разгъвките на картона, за да го превърне в кутия за пици - нископлатената надомна работа все пак ти гарантира хляба и кенчето с бира. Актьорът е харизматичен и вероятно заради характерността си е един от най-предпочитанитев Южна Корея (много харесвам играта му и във филмите на Пак Чак Вук).
Едно семейство е готово на всичко, за да промени статуквото си, но дали целта си заслужава всяка цена? С тихи стъпки лъжата се промъква в богат дом, където задоволените му обитатели скучно и повърхностно бълбукат. Никой не предполага, че домът отдавна е приютил още едно човешко същество, защото всеки се е вторачил единствено в себе си. Тайнственият гост ще обърка сметките на господари и слуги, а татко Ким ще заседне между този и онзи свят. И ако не броим този трагикомичен развой, „Паразит“ звучи напълно позитивно с мисията на сина - неговият фундаментален план се състои във вярата, че може да промени живота си с трудолюбие и да помогне на татко Ким. Дали пък онази старовремска поговорка, че лозето не иска молитва, а мотика все още е актуална? Гледайте „Паразит“ и след това може да обменим идеи на по една соджу* с кимчи** заедно с Окджа***.
- *Соджу - евтина корейска алкохолна напитка.
- **Кимчи- лютиво ястие от зеле и други корейски екстри с остра миризма.
- ***Окджа - прасе – гигант - главен персонаж във филма „Окджа“(2017) – реж. Понг Джун Хо.