Когато бях студент, в края на втория семестър по западноевропейско кино, проф. Тодор Андрейков остана само с едни час, в който трябваше да ни представи творчеството на двама велики творци, оставили без всякакво съмнение мощни и значими филми – Луис Бунюел и Ингмар Бергман. Тони Андрейков, както го наричахме всички, предпочете да говори за Бунюел. Първо, както се шегуваше, когато Бунюел е снимал филми, Бергман буквално е вървял прав под масата. И второ – това е творец, който количествено и качествено променя света на киното, неговия език и възприятие. Къде е испанската виталност на Бунюел срещу скандинавската уседналост и студена интровертност на Бергман? От дистанцията на тази лекция, бих добавил още една плюс – Дон Луис Бунюел вероятно е един от малкото режисьори, при които житейското и творческо кредо, начин на живот, разбиране за смисъла на живота и морала в него, могат да бъдат взаимозаменяеми. Тук с него може вероятно да се мери единствено Алфред Хичкок.
Дълго мислех как да озаглавя текста. Дори бях решил да го оставя без име. Рискът да използвам заглавията на някои от филмите му като определение за творчеството или личността на Луис Бунюел е изкусително голяма. „Ангелът унищожител”, „Призракът на свобода” или „Дискретният чар на Дон Луис Бунюел” пасват без съмнение, но дали ще бъде коректно и особено оригинално за личност с такъв мащаб на творчество в киното? Затова реших да бъде семпло, тривиално, без претенция – житейският и филмов кодекс на Луис Бунюел. От опит знам, че повечето тривиални неща остават трайни и истинни. А да се мериш по оригиналност с творец като Бунюел е глупост. Единственото смислено нещо е да гледаш неговите филми.
Без да увъртам ще се опитам в рамките на този текст да разкажа за този кодекс, който, мисля че маркира и осмисля целия живот на испанския режисьор. Той има пряка връзка с филма „Тристана”.
Вероятно знаете мисълта на Бунюел: „Необходимостта да се яде, никога не оправдава проституцията в изкуството”. Нещо, на което сме свидетели в днешно време непрекъснато. Ако проследите творчеството на Дон Луис ще видите, че той непрекъснато успява да превъзмогне бариерите на комерсиалното, гледаемото, евтиното кино, или онова което се грижи за публиката, или интересите на властта. Разбира се, че е снимал откровено търговски филми, но никога не е правил компромиси с творческите си позиции, тъкмо обратно - използвал ги е откровено и със сюрреалистичен разкош. Докато едни творци и критици говорят за цензура, той я възхвалява като твърди, че цензурата му помага – действа му възбуждащо (сигурно като героя на Фернандо Рей в „Тристана”), тъй като му е нужна стена, която да прескочи, да провокира творческия му Аз да намери път към това, което иска да каже. Тук ще припомня един любим епизод от историята на американската филмова академия. Три години след „Тристана”, следващият филм на Бунюел „Дискретният чар на буржоазията” е номиниран за награда „Оскар” в категорията "най-добър неанглоезичен филм”. Това е годината на „Кръстникът” на Копола. На въпрос на журналисти кой ще спечели според него, Бунюел самоуверено и егоцентрично отговаря: „Моят филм”. „Защо така решихте?”, е следващият въпрос. Отговорът на режисьора е: „Платих си”. Той наистина взима златната статуетка. Не е ли това сюрреалистичен отговор на журналистическата суета, която и до днес обладава церемонията по наградите „Оскар”? Скоро срещали ли сте подобен отговор, или обратното – чувате и виждате все по-благоугодни слова? Тук можете да се замислите върху съвременните аспекти на цензурата и нейните проявления под формата на „политическа коректност”.
Да, Бунюел не е коректен. Той е яростен до демоничност, постоянно поставя под съмнение моралните устои на обществото, в което живее. Тъкмо това е причината да го определят с взаимоизключващи се оценки – от комунист до буржоазен режисьор. Това го отблъсква от мнозина приятели и приятелски кръгове: Дали, Пикасо, Лорка, Арагон… И ако не вярвате, че тъкмо отстранението от левите идеи го разделя с тези приятели, чуйте в какво го обвинява пресата: „Златният век” е болшевишко есе. Пропаганда на Ленин"!
Бунюел остава верен на своите житейски принципи. „Действителността е многообразна и за отделните хора тя може да има хиляди различни значения. Аз искам да притежавам цялото виждане за действителността, стремя се да проникна във вълшебния сват на неизвестното. Останалото не ме интересува – то ми е всекидневно под ръка.”
Тристана във филма изпитва по-горчиви мъки от Тристана в повестта. Както при Назарин, който изпитва по-големи унижения и изтезания в книгата на Галдос. Бунюел винаги довежда до краен предел совите герои и историите, които екранизира. Цената, разбира се, е огромна. Тя е такава и в "Тристана". Унижението, угнетяването, съпротивата, бунтът и отмъщението имат по-голяма съпротива. Придобиват по-голяма острота.
Мисля, че Бунюел е коректен към Бенито Галдос. Просто живее в друг век и интерпретира историята по свой уникален, личностен и творчески начин.
Той е първият режисьор, който истински внася в киното литературна и живописна традиция от чисто национален характер. Тази традиция придобива плът на екрана, благодарение на неговия темперамент и кинематографично майсторство. Бунюел открива скритата страна на нещата, техния дълбок смисъл на проявление и бунт. Този мощен дар на ясновидец, способността да преминава през обвивката на същността, която да бъде разрушена, е тайната на ужасяващата му поезия.
Октавио Пас казва за Бунюел: „Достатъчно е един окован във вериги човек да затвори очите си и той ще има мощта да вдигне във въздуха света”. Аз добавям, като перифразирам: "Достатъчно е белият клепач на екрана да може да отрази светлината, която му е свойствена, за да разтърси Вселената.”