НЕВИДИМА
След като ми казаха, че съм получила ролята в „Първичен инстинкт”, ме поканиха да отида и се срещна с Пол Верховен, както и с някои други хора от продуцентската компания. Бях толкова нервна и развълнувана, че едва чувах.
Срещнах се с Пол в офиса на компанията в Холивуд, после поздравих неколцина души, докато отивах да попълня някакви документи и да се запозная с изпълнителния продуцент, възрастен и, както ми стори, неприятен мъж, в неговия разхвърлян офис. Той затвори вратата, седна и каза:
– Ти не беше първият ни избор, Карън. Не, не беше даже вторият или третият. Ти беше тринайсетият избор за този филм.
Той продължи да ме нарича Карън, докато траеха снимките и по време на постпродукцията на филма.
Излязох от срещата толкова разстроена, че седнах в колата на паркинга, увеличих до край моята рап музика, поех на заден ход и се блъснах в един фургон на метър зад мен.
Когато отидох за пръв път на раздаването на оскари, след като направихме филма, седях до същия този изпълнителен продуцент по време на вечерята на Бала на губернатора, който се провежда веднага след церемонията. Той не ме нарече Карън.
Трябваше да намеря някакъв защитен механизъм, за да изиграя тази роля – заради съпротивата към мен и едновременно с това към самия филм. Начините, по които се бях научила да изчезвам вътре в себе си, ми помогнаха да изчезна в образа на героинята, която беше жилава и хлъзгава като белия копринен шал, който носеше.
Когато изгледах филма, видях, че не само мога да бъда красива по този начин – едни от най-големите таланти на Холивуд бяха подчертали най-добрите ми части и скрили дефектите ми, – а и можех убедително да прикрия уязвимите си страни, освобождавайки се от нещата, които ме караха да изглеждам слаба и крехка отвън.
Не че се зарекох оттогава насетне да бъда като тази героиня, но щях да бъда по-силна външно, по-трудна за прекършване.
Знаете ли, аз все още вземах решения въз основа на преживяванията и белезите на осемгодишно момиче и онези дълбоки рани и прекъснати връзки на сигурност и доверие, които така и не се бях научила ефикасно да замествам.
Все още се преструвах, докато се получеше. Биваше ме някак в това. За пръв път обаче поисках да се науча как да узная нещо ново. Исках светът да се промени. Исках разрешение да казвам защо. Исках да ме виждат и да ме уважават. Исках да ме познават.
Кларънс, дядо ми по майчина линия, почина, когато бях около четиринайсетгодишна. От инфаркт, доколкото си спомням. Било твърде горещо в затворената кола, така казаха.
Едва сега си давам сметка колко странно беше погребението, тъй като беше първото, на което присъствах, и двете със сестра ми много се надявахме той да е наистина мъртъв. Отидохме до ковчега само за да проверим и да се уверим. Като се замисля сега, виждам в съзнанието си, че всички дървени сгъваеми столове бяха празни, а хората стояха на малки групички, свели глави и тихо разговаряха в задната част на стаята. Никой не седна, никой не каза нищо на това погребение.
Двете с Кели погледнахме в ковчега.
– Мъртъв ли е? – попита тя.
– Божичко, не знам.
– Пипни го.
– Защо аз?
– Ти си по-голяма.
Е, пипнах го и странното задоволство, че най-сетне е мъртъв, се стовари върху ми като цял тон лед. Погледнах я и тя разбра. Кели беше на единайсет и всичко беше свършило.
Спомням си как трябваше да им гостуваме, на родителите на майка ми. Как влизах в тази къща, отварях вратата с малките ми бели ръкавици. Дори през зимата миризмата ме удряше в лицето. Първо, преди да видя каквото и да било, идваше звукът – писъци, дращене, забиване на нокти. Някой се опитваше да излезе. Това трябваше да послужи като предупреждение, че нещо не беше наред, просто не беше. Дядо ми и баба ми винаги имаха почти цяла дузина котки и ги връзваха за крака на ваната в средата на кухнята. Кой прави така? И кой води децата си там, сяда на дървената маса и пие чай сред тази смрад, мръсотия и шум?
Опитвахме се да избягаме в другата стая. Това не помагаше. Онзи път майка и татко ни оставиха там, а те отидоха до съдебната палата. Стояхме в стаята, а светлината влизаше през прозорците и огряваше праха във въздуха. Виждахме как той бавно се носи наоколо и просто не можехме да си поемем дъх. Светлината правеше тапицерията на онзи зелен стар стол толкова ярка, а материята толкова характерна, че всяка бримка се открояваше съвсем ясно. В ъгъла се открояваше голямо тежко пиано с леко издърпана навън табуретка. Прииска ми се да заплача, макар че никой сякаш не забелязваше сред шума от онези клети котки.
Не бях сама. Там имаше още едно малко момиче, облечено в най-хубавите му дрехи – онези, с които аз бях отишла преди години в съдебната палата на тестовете за интелигентност – разкошна красива кадифена рокля с дантела и волани, и малки лъскави обувки с къси чорапки, които разбиваха сърцето ми на две. Те бяха толкова нежни, фини и меки. Момичето беше крехко, с пясъчноруси къдрици, малки очила и пластир на едното стъкло. Виждах ги през праха във въздуха, докато дядо ми го караше да седне на табуретката пред пианото. Веднъж то се опита да се обърне и да ме погледне или поне си мисля, че го направи. Някак си помня, че се опита да се обърне и да ме погледне.
Чувствах се отчаяна и прикована от това отчаяние. Подът със странен розов цвят сякаш се движеше, все едно летях, но въпреки всичко изобщо не помръдвах, дори леко. Не издавах никакъв звук, нито поглеждах през прозореца, но много добре си спомням бодлите на храстите и мръсотията по стъклата. И звука на часовника – приглушен и неравномерен.
Аз все още не вярвам, че времето съществува така, както го усещат другите хора. То сякаш се движи и само приема определена форма според онова, което искам от него. Това е истински дар – като дъжда, добротата, порядъчността и чистите прозорци.
Започнахме да говорим за това едва когато наближавахме трийсетте, а майка ни я нямаше там. Защо ни беше оставила сами с едно чудовище, попита Кели.
По-късно майка ни каза, че не знаела за извратеното поведение на баща си към нас, докато сме били мънички и после, в началното училище. Каза, че горчиво съжалявала. Тя го мразела. Той, Кларънс, пребивал майка всеки. Тя ни обичаше толкова много и сега разбираше всички чувства, които по различни начини проявяваме към нея. А има толкова много начини, по които се чувствам.
Нищо е един от тях. Не чувствам нищо, изобщо нищо.
За онези от нас, усетили тази повредена част, която ни е направила неспособни да общуваме както го правят останалите, усамотението предлага толкова голяма утеха. Предполагам, че има утеха във времето, което прекарваме сами. Или просто това ни изглежда по-безопасно.
Изпитвала съм ярост и възмущение и съм реагирала със снизхождение и жестокост, фалшива доброта и престорено търпение към моята майка. Накрая се изправих пред самата себе си и прекъснах връзката си с нея.
Тя ми писа. Писмото беше сериозно, искрено и прочувствено. Каза, че не знаела, макар в крайна сметка да стана ясно какъв беше той. Майка ми съжаляваше, разкайваше се. Тя ме обичаше. Любовта й беше дълбока. Нещо, което много искаше да получа. И аз наистина получих любовта. Искам да се чувствам обичана от майка ми и искам да остана вярна на тази любов. Каквато и да е тя. Но тя не искаше да ме види и аз не исках да я видя. Имаше твърде много жестокост, която не може да бъде оправдана. Тя казваше, че имала твърде много задължения. Аз не казвах нищо. Бих казала, че също я обичам. Имаше част от мен, която обичаше онази част от нея, която искаше да ме обича, и обратното.
Разбирате ли, аз бях свидетелката, а не жертвата. Малката осемгодишна свидетелка на това как лишават от невинност моята петгодишна сестричка. Стоях парализирана в онова прашно, сумрачно, отвратително място, а на вратата беше застанала жена, за да ни попречи да излезем. Баба ми, пребивана всеки ден от онзи дявол в стаята, сама се беше превърнала в дявол.
Разбира се, давам си сметка, че звучи абсурдно, като казвам, че не бях жертва, но аз сякаш почти не бях там. Това беше първият път, когато усетих, че напускам тялото си и наблюдавам от някъде другаде. Виждах баба ми, застанала на прага, препречвайки изхода. Тя стискаше пръстите на едната си ръка в другата, опряна в опърпания избледнял син ширит, с който беше обточена вехтата й престилка, провиснала върху съсухреното й уморено тяло. Гледаше напред с невиждащ поглед.
От някъде другаде виждах стария оръфан зелен диван с прокъсана тук-там тапицерия. Виждах табуретката за пиано и голямата му възлеста ръка върху края на кадифената й рокля, до дантелата, с която беше поръбена. Виждах стъпалата й, които се поклащаха, малките й бели чорапи, пълничките й детски крака, притиснати силно към столчето, почервенели от негодувание, стиснатите й очи, от които мълчаливо бликаха сълзи изпод очилата, почти идеалните й плитки. Погледнах към цигулката с цвят на бърбън, която някак си изглеждаше толкова красива и не на място върху старото счупено пиано, нямо като всичко останало и всички наоколо. Погледнах през мръсния прозорец към боклука в двора, счупената синя кола, където ме беше вкарал преди, за да ми покаже нещо в панталоните си, а аз се бях отдръпнала колкото може по-далеч, загледана в старата напукана кожа на уплътнението на прозореца, затворената врата, строшения пепелник. Взирах се в изгорялата трева, в плевелите, в железопътната линия, която беше съвсем близо до прозореца. Изведнъж къщата започна да се тресе, прозорците да вибрират, стъклото да пищи, а влакът сякаш щеше да мине през къщата и усетих, че се напикавам върху пода. Баба ме сграбчи за врата и ме избута през вратата.
Стоях в онази усойна стая, пълна с кутии, с легло без завивки, гол, мръсен вонящ дюшек и разни неща, метални неща, ръждясали неща. Всички тези неща и аз, без гащички и чорапи, които съхнеха върху стария радиатор. Аз, застанала до мръсния затворен прозорец, сама в мрака.
Когато не се чувствам добре, всичко има вкус на тази стая, метален и студен, тъмен и самотен, а аз винаги съм нащрек за онази ръка, стиснала врата ми. Чакам… Кого? Не знам. Какво? Не знам. Но съм се притаила като мишка, надявайки се, че звукът на потеглящия влак някак си ще се върне за мен.
Баба ми се опитваше да изкупи вината си пред мен и сестра ми. Всяка година ни приготвяше домашни шоколадови яйца за Великден. Знам, че за да го прави, тайно пестеше пари. Не можех да обясня защо или колко ги мразех. Но по онова време трябваше да целуваме дядо за довиждане. Той разтваряше крака, където от нас се очакваше да застанем за това ужасно задължение, и навираше езика си в гърлата ни.
Странно е, когато сте дете и първото преживяване, свързано със смъртта, е радост и облекчение. И празнота.
Когато играех ролята на серийна убийца в „Първичен инстинкт”, се възползвах от тази ярост. Беше ужасяващо да се вгледам в тази тъмна моя страна и да я извадя на показ върху филм, за да я видят всички. Да позволя на хората да вярват, че съм „такава”. Нещо повече, да позволя на себе си да знам, че нося или съм носела в себе си тъмнина. Мога да кажа, че това беше и е най-освобождаващото нещо, което някога съм правила. Да навляза толкова дълбоко в същността си и да освободя този тъмен ангел. Да знам, че съм таила гняв – да знам, че съм таила такъв гняв, че с удоволствие бих намушкала до смърт Кларънс, – беше толкова освобождаващо.
И накрая, това също ми позволи да узная, че всъщност не съм от хората, които убиват. Беше чудесно, че си позволих да проявя тази ярост, а освен това, да дам възможност на другите да почувстват това освобождаване, беше донякъде терапевтично за публиката. Знам, че не съм единствената.
В деня, когато „Първичен инстинкт” излезе по кината, наех лимузина. Двете с Мими поехме от Харлем и обикаляхме кинотеатрите из целия Ню Йорк, от едната страна на града до другата, до малките часове на утрото. Бяхме си купили бомбета, под които прибрахме косите си, и двете носехме очила. Оставахме по около двайсетина минути във всяко кино.
В Харлем беше най-хубаво. Хората викаха и крещяха към екрана. Насърчаваха героинята ми. Забавлявахме се страхотно, наблюдавайки реакциите из целия град. Спирахме в Горен Ийст и Уест Сайд, в Хелс Кичън, стигнахме чак до Бауъри. Влизахме тичешком в салоните в различни моменти от филма и се измъквахме бързо като крадци през деня и нощта. А публиката беснееше, филмът ´ харесваше! Това беше един от най-хубавите моменти.
На другата сутрин, докато се наслаждавахме на прекрасна празнична закуска, започнаха да излизат ужасните отзиви.
Какво представлява критикът? Човек, който гледа филми безплатно и после ви казва какво мисли.
Какво представлява публиката? Хора, които ви казват как един филм ги кара да се чувстват.
Имате ли представа колко хора са гледали „Първичен инстинкт” през последните двайсет и няколко години? Помислете за това. В него става дума за нещо повече от едно надзъртане под полата ми, хора. Събудете се. Жените защитаваха този филм. Мъжете бяха обсебени от една жена, която можеше да сложи край на всичко. Тя беше тяхна любимка. Но сега, едва сега, когато ходя по разни събития, забелязвам определено уважение към този филм. О, той е толкова жесто-о-о-о-к. Но когато отидох на Златните глобуси като номинирана през 1993 г. и извикаха името ми като бляскав финалист, всички избухнаха в смях. Е, не всички, но достатъчно от присъстващите, за да разбера къде според тях ми беше мястото.
Мисля, че не съм сама в освобождаването на трупан дълго време женски гняв. Стряскащо е да знам, че при мен този гняв беше толкова овладян, защото, мисля, бях принудена да го контролирам много дълго, да го крия, сякаш за мен той е нещо срамно. Така се гледаше на насилието по мое време. Всичко се огъваше под огромната тежест на заплахата. Не само за мен, но и за онези, които обичах или се очакваше да обичам, или каквото и по дяволите да се случваше там.
Разбира се, двете със сестра ми обмисляхме да дадем публична гласност на онова, което се случи с дядо ни, но знаем, че на него ще се погледне от сензационната страна. Както стана в едно прекрасно сутрешно неделно телевизионно шоу, когато ме попитаха дали съм преживяла някакви #MeToo моменти в Холивуд. Аз? Сигурна съм, че това беше проява на загриженост или дълбоко желание да ми помогнат, а не намерение да търсят сензация, но за по-сигурно не казах нищо. Просто се засмях и реакцията ми набра огромна популярност. Очевидно се смеех не само аз.
Както става ясно, насилието се проявява по различни начини и нашите реакции са различни. Поколение след поколение ще продължаваме да се учим как да говорим за него и да се справяме с него, без да използваме обиди в нашите разговори, без да търсим сензация в нашия интерес, без да проявяваме жестокост заради нашата загриженост.
С всичко това не искам да кажа, че моето семейство не представляваше олицетворение на едно нормално англосаксонско протестантско семейство. Понякога ходехме в Емануелянската обединена църква на Христа, където, ако не се брои случайното криене в килера, без да правим друго, освен да мълчим в тъмното с някое момче – което несъмнено беше доста вълнуващо за една църква, – не се случваше нищо особено. Песните бяха монотонни. Свещеникът беше най-белият мъж на света, когото майка ми смяташе за най-сладкия мъж на света.
Това ми напомня за онзи път, когато най-накрая я накарах да опита трева.
Майка ми винаги е била любознателна. Тя реши, че след като всичките й деца пушат трева, трябва да разбере целия този феномен – как изглежда, как мирише, как се свива джойнт и всичко останало. Е, двете с Кели и може би по-големия ми брат, Майк, седнахме на масата в кухнята с майка и я научихме на всичко това. И точно когато мама беше започнала да схваща нещата, в горния край на алеята ни зави някаква кола. Тя се паникьоса, захвърли всичко на пода, развика се „О, Божичко, това е преподобният Зиглър!” и се спусна към ароматизатора за въздух. После се разтича из огромната кухня, като пръскаше наоколо с лизол дълго след като колата отмина.
Години наред използвахме тази случка като инструмент, когато се канеше да ни наковлади пред татко. Заставахме зад него и се преструвахме, че пушим джойнт.
– Исусе Христе, страшни гадини сте вие – казваше, смеейки се, тя и тръгваше да ни гони с мухобойката.
Да, ние бяхме от бедно семейство, в което имаше насилие и онзи вид вътрешни кризи, които, изглежда, се случват само на много богатите или на много бедните. Тайният вид насилие, тихите лъжи. Ние бяхме корави, бяхме ирландци, изглеждахме по-богати, отколкото бяхме. Изглеждахме така, сякаш всичко ни беше наред. Имахме гордост, ако не друго.
Когато татко наредеше обувките ни, до една току-що лъснати, върху кухненския плот, аз знаех нещо за себе си. Знаех, че ще продължим напред с високо вдигнати глави. Знаех, че бяхме от онези, които оцеляват.
Дълбоко разочарована съм от липсата на грижи, която днешните деца показват към самите себе си. Това наранява сърцето ми. Светът става по-безпощаден. Питам се дали ще бъдат достатъчно корави, за да оцелеят. Ние оцеляхме след толкова много неща и въпреки това продължаваме да разправяме колко по-хубаво беше тогава в сравнение със сега. Нима това не е винаги начинът, по който мислят поколение след поколение? Че след нас остават само трудности и че никой не може да преживее онова, което предстои, и ние знаем защо?
Мисля, че сме в състояние да преживеем каквото и да е, на практика всичко. Мисля, че това е тайната за живота. Може би това просто представлява и част от цикъла на остаряването: нещото, което наричаме мъдрост, а всъщност е просто първата проява на деменция. Ние също си имаме наши сезони.
Някога имаше мода всеки да се отъждествява с даден сезон. Това определяше коя цветова палитра е най-подходяща за вас. Ами ако вместо това вашият сезон беше там, откъдето сте започнали? Така че зимата да не означава непременно смърт? Може би зимата е вашето лято, така да се каже. Напоследък определено се чувствам в моя кишав период. Това означава, че в близко бъдеще други ще трябва да карат колата вместо мен. Аз обаче не се страхувам да изпитвам това чувство на отстъпление. Усещам го като израстване.
Наистина обичам лятото. Чувствам се така, сякаш идва лято, сякаш слънцето може да ме огрее по различен начин. Надявам се, че ще огрява и майка ми по-различно. Изпитвам огромна съпричастност и състрадание към нея. В края на краищата, тя изобщо не е имала родители. Толкова ми се иска тя също да е имала майка, с която да може да си говори.
Въпреки че на практика майка ми не се отнасяше майчински с мен, както споменах, тя беше невероятна домакиня. Ние всички сме самостоятелни. Не мисля, че навремето разбирахме, че някои части от възпитанието ни бяха толкова сурови, защото никой не беше направил каквото и да било нито за майка ми, нито за баща ми. Родителите ни се бяха вкопчили един в друг като двама оцелели на брега, смазани от буря. Когато се запознали, и двамата били като корабокрушенци.
Нито един от двамата нямал истински родители, нито дом, нито грижи, нито какъвто и да е промисъл, нито образование, нито умения. Те се държали един за друг през всички сезони.
Ние преминахме през всичко в нашата голяма стара фермерска къща сред амишите в Пенсилвания. Правехме го като семейство. Мърляви, с бели ръкавици в неделя. Но нима това не е начинът по който ние, ирландските семейства с кухненска мивка, го правим?
Когато човек е по-беден, животът дори в най-сложните му аспекти е по-прост. Ние имахме обувки за училище, обувки за игра и обувки за църква. Моя половина в дрешника и половината на сестра ми, която беше по-голяма от моята. Някак се подразбираше, че тя ще заеме предната половината със закачалките, а аз получих задната половина с място за сядане, където имах възглавница и лампа, монтирана от татко. Това беше моята библиотека, моята бърлога, така да се каже. Обичах да бъда там, да чета и да мисля. Зад дрехите, в моето малко гнездо, с една-две книги.
Ако трябва да бъда честна, почти нищо не се е променило. Сега имам по-хубава къща. Имам радио, което хваща сателитни програми, Pandora и Deezer. Мога да говоря на моята Alexa.
Докато растяхме, в училище се приемаше за даденост, че всички момичета ще имат нужда от секретарски умения, затова се наложи да се науча на машинопис. Печатам доста бързо – иска ми се да отделя миг, за да се похваля с това. Най-вече защото господин Флетчър, учителят по машинопис, ни преподаваше и по счетоводство и всеки час пред всички ме наричаше „Стоун, ти, умствено джудже!”. Казваше, че това било „просто шега”. Добре. Затова, вече като възрастна, си наех счетоводител, на когото изпращам бързо набрани имейли.
И да кажа още веднъж, удивително е за колко много неща в живота ми са казвали, че са „просто шега”. Още по-удивително е колко много от тях не бяха забавни.
Когато Кларънс почина и заплахите му вече нямаха никакво значение, имах неща, които най-сетне можех да разкажа. Неща, заради които нямаше да бъда убита. Като четиринайсетгодишна провинциалистка не разбирах това на съзнателно ниво. Мисля, че щеше да бъде твърде смущаващо. Затова мълчах.
Този сезон обаче отмина. И сега ви разказвам.