Спомням си прекрасните доброволци и екипите от цял свят. Спомням си късометражния дебют на Яна Титова „Мостът“ (2013), спомням си и наградения „Скок“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов. Като видях този филм си пожелах да гледам нещо голямо от младия режисьорски тандем. Понякога желанията ми се сбъдват.
Фестивалът пътуваше между НДК, ФКЦ, Балчик и ето отново е в морската ни столица. 16 години е сериозна възраст, дори за младостта. Подсказва ни укрепналост и възможности за нови посоки в развитието си. Една от тях е прекрасният интериор на пространството-домакин на фестивала-ФКЦ. От поне последните пет години, в които съприкосновението ми с това пространство е преминало в различни фази на творческо-професионални отношения, не съм виждала подобен свеж полъх и светлина. Организаторите на фестивала облагородиха с дизайн, нова визия и светлина мястото. Повече светлина са последните думи на Гьоте, дали някой ги е разгадал правилно, но буквално фоайето на комплекса е осветено от много прожектори, така че, докато се разхождате в него, усещате топлина и със сигурност няма да ви споходи скандинавска меланхолия.
Тази година фестивалът е измислил чудна формула, с която освен киноманите се очаква да привлече и друг тип публика-тази на джазмените. Всяка вечер в 20.00 ч. зала 1 се превръща в дом на музиката, прекрасна е идеята, докато гледаме кино да слушаме джаз и винтидж ритми. През 2016 г., по време на МФФ „Любовта е лудост“ като част от екипа на любовния фест, поканих и организирах концерта на Мирослава Кацарова, която представи албума си „My cinema“, след този експеримент – успешен за хедонистите, но не и за залата, зная какво не достига на филмовите фестивали с този род концерти. Подобен е и проблемът на настоящия фестивал, за мен все още варненската публика не е усетила съдържанието и смисъла, за да съчетае киното с друг тип събитие. Смесването на жанровете създава доста проблеми в иначе ограничения откъм памет чип на варненеца. Варненецът като зрител знае и има въображение, но е и доста ленив, кагото отива на театър, кино или концерт, той отива само на едно място и не си губи времето с второ събитие от подобен род. За разлика от зрителите с мързеливите чипове, тази формула за мен е оптимална, защото мога да редувам киното с музика и да си почивам от едната медия, за сметка на другата.
Преди обед пресконференциите със създателите на късометражно кино се осъществяват в зала „Европа“, а през уикенда един от членовете на журито Огнян Ковачев направи интересно въведение по темата „Литература, кино и визуална култура“. Към него по регламент се присъединиха Ориета Антова, Полина Пенчева, Ирина Каракехайова-изследователи от Софийския университет. Особено интересна ще е предстоящата среща, свързана със създаването на филмовия проект до разпространението му, където модератори ще бъдат Катя Тричкова, Весела Данчева и Фабиан Драйхорст (25 септември, зала 6, 15.00ч.).
Концертите: Джаз будоар, представянето на първия албум на Нейко Бодуров „NIKOBO“, Орлин Павлов и Живко Петров Трио са невероятно съчетание на естетика, талант и разбира се джаз. Горещо препоръчвам и концертът, с който ще се закрие официално фестивала на 26 септември „BG Vintage“.
Програмата е калейдоскоп от документално късометражно кино и неговите събратя от света на анимацията и игралното кино. В различни секции и категории, зрителите пълнят сетива. За мен разбира се е по-интересно да видя творби на автори извън пределите на България, за да си направя сравнения, анализи, съпоставка. Бих искала да отбележа и два късометражни игрални филма, които видях в съботния ден, дело на български екипи „Мълчано мляко“ по мотиви от романа на Рене Карабаш „Остайница“ с режисьор Елена Петрова и „Хамелеон“ на младия режисьор (само на 19 години) Георги Мартев. Имаме двете опции за анализ...актриса, която отдавна участва в киното като творец и млад режисьор, който прави първите си крачки. Какъв е общият проблем на двата филма-въпреки качествата на компонентите им камера, музика, актьорска работа, липсва онзи енергиен заряд, който да ни провокира като зрители, така че да помним нещо от филмите. За да бъда правилно разбрана: когато говоря за този заряд-ако ме попитат за филма „Ага“, аз ще кажа, че винаги ще помня финалната сцена на филма и онази космическа самота, която ме поглъща след него, ако ме питат за „Ирина“ винаги ще помня тези тъжни очи на героинята на Мартина Апостолова, ако ме питат за „Посоки“, винаги ще помня гнева на героинята на Ирини Жамбонас и онзи краен квартал, където тя разтвори себе си, ако ме питат за „Слава“ винаги ще помня разбитата глава на героя на Стефан Денолюбов и заекването му, ако ме питат за „Далеч от брега“ винаги ще помня двете близначки в театъра и монолога на Цветана Манева за Хрисан Цанков...А тук...аз не мога нищо да запомня, съзнанието ми отчита като уморен счетоводител някакви минути кино, в които времето преминава. Но ако аз не помня нещо, то може би за друг зрител тези заглавия ще са открояващи, защото всеки приема онова кино, което е според капацитета му. Вероятно моят е несъвършен.
За да преобърна ракурса на наблюденията ми, бих искала да завърша с думите на Орлин Павлов, който, докато пееше на сцената ни каза следното: „Нека да има късометражно кино, защото то е много важно!“, продължавам идеята му за значеието на този род кино така: ако се научим да разказваме истории по вълнуващ начин, ограничени във времето, ние ще можем да разкажем онази дълга и неповторима история на своя живот! И не забравяйте, че винаги във фоайето на ФКЦ до 26 септември Ви очаква усмихнатият информационен екип на фестивала, който раздава каталози, програми и акретидира гостите на фестивала.