ПРОЛОГ
Игра на числа
„Животът ли? Той си е импровизация“
КЛИНТ ИСТУУД, 2003
ВЪЗРАСТТА? Тя е само число.
На 31 май 2005-а Клинт Истууд стана на седемдесет и пет.
Възрастен ли?
Да, според календара, но не и според държанието си.
„Аз съм само хлапе, имам още много неща за вършене“, изрича той няколко седмици по-рано, с увиснали от тежестта на „Оскарите“ ръце, докато стиска фигурките като гимнастически тежести. На човек са му необходими повече от ежедневни упражнения, за да може да жонглира ловко с академичните награди и със славата. И все пак видът на Клинт Истууд подсказва, че би могъл да направи още много упражнения с позлатените трийсет и четири сантиметрови статуетки, които претърпяват забележителна метаморфоза, когато попаднат в правилните ръце.
Което би могло да стане през 2006-а с филмовата версия на „Знамената на бащите ни“, високо оценената лента по книгата на Джеймс Брадли, която описва битката при Иво Джима по време на Втората световна война. Той само ще режисира и ще съпродуцира филма, а няма да участва в него. Филмът трябва да излезе по кината преди седемдесет и шестия му рожден ден. Да, определено „има още неща за вършене“.
Клинт, мъжът, известен с това, че е невъзмутим и лаконичен, уравновесен и спокоен, либерален в оценките и поведението си, е постоянно в действие. Наблюдавайте лицето му, особено искрящите му яркозелени очи, и ще забележите, че се интересува от всичко. Той си има собствена софтуерна програма. Събира всичко около себе си и после се включва в собственото си уникално любопитство. Всяка книга, документален филм, мъж, жена, дете, местно събитие и завой по пътя са възможност да се разкаже история и със сигурност да се напише песен или саундтрак към филм. Всичко опира, както все казва той, до импровизацията. Освен това настоява, че животът е онова състояние, при което постоянно се опитвате да се нагодите към всичко.
Що се отнася до него, числата, дори смущаващите, не обхващат голяма част от уравнението. Но в „Кодак Тиътър“ на 27 февруари 2005-а те започват да се сипят като печалба от лотарията.
Клинт и „Момиче за милиони“, който той нарича „моя скромен филм“, са в съревнование с най-добрите. Основната конкуренция са два първокласни филма, и двата биографични: високо бюджетната сага на Мартин Скорсезе за Хауърд Хюс „Авиаторът“ и възхитителният „Рей“ от съпруга на Хелън Мирън, Тейлър Хакфорд, за историята на музикалния гигант Рей Чарлс. В ежегодната самоуверена процесия участват и „Вера Дрейк“ на Майк Лий, както и забавният, но и самоуверен, пропит с вино филм „Отбивки“ на Александър Пейн.
Пет хиляди осемстотин и осем членове на Академията за филмовите изкуства и науки на САЩ правят така, че Клинт да възтържествува. На седемдесет и четири години той става най-възрастният лауреат на наградата за най-добър режисьор. Преди това печели статуетката за филма „Непростимо“ през 1992-ра.
Числата? Те са интересни. Заради телевизионните зрители по целия свят продуцентите на „Оскарите“ търсят по-млад и модерен персонаж, поради което за водещ на наградите през 2005-а е избран Крис Рок. Модерен? Както се оказва, някои от големите победители могат да се кандидатират за заместници на модерните.
Истууд режисира първия си филм три години преди да се роди Хилари Суонк, която е номинирана за най-добра актриса в „Момиче за милиони“. Когато е номиниран за най-добър режисьор, той демонстрира едновременно дългогодишното си самообладание и възторга си. Почти толкова отдавнашният ветеран Мартин Скорсезе, който тогава е на шейсет и две, губи петата си номинация за наградата – най-бурното състезание и най-наблюдаваният конфликт по време на раздаването на „Оскарите“ през 2005-а. Това е победата на филм за един дребен и скромен персонаж над „Авиаторът“, който, верен на изключителния живот и на легендата за Хауърд Хюс, е огромна холивудска екстравагантност за сто и десет милиона долара.
Числа?
Клинт благодари на майка си Рут, която тогава е на деветдесет и шест, за гените й и признава: „Радвам се да съм тук и още да работя.“
След това изразява благодарност към дългия списък от ветерани, включително на продуктовия дизайнер Хенри „Бъми“ Бъмстийд, който е на деветдесет през 2005-а и е носител на два „Оскара“ за „Да убиеш присмехулник“ и „Ужилването“, и го нарича член на „нашия кретащ старчески екип“.
Който, ако използваме езика от „Момиче за милиони“, е в ъгъла на ринга на Клинт. Състезанието между фаворитите на Скорсезе и Истууд е това, което истински опъва нервите в онази вечер. Двамата уважавани мъже въплъщават различни школи в холивудското филмопроизводство. Скорсезе, дребничкият бързорек нюйоркчанин от италиански произход, е „лошото момче“ на седемдесетте, който повежда авангарда на един от най-великите периоди на американското кино с такива дълбоко лични и супер мачовски истории като „Шофьор на такси“ и „Разяреният бик“. Над трийсет години по-късно, когато повечето от филмовите му събратя са позачезнали от сцената (с интересното изключение на Стивън Спилбърг), Скорсезе се отдава на визуалните ярки исторически драматизации като „Бандите на Ню Йорк“ и „Авиаторът“, като и в двата участва Леонардо ди Каприо.
В другия ъгъл стои Мръсният Хари, филмовата звезда, която през седемдесетте става и режисьор с филми като „Пусни „Мисти“ за мен“ и „Джоузи Уелс извън закона“. По онова време Истууд е силно иронизиран от критиците като крипто-фашист или чудак, може би заради всеотдайната критичка от „Ню Йоркър“ Полин Кейл, която атакува „Мръсният Хари“ заради „фашисткото му средновековие“ и „забележително целенасочената му атака срещу либералните ценности“. Това критично презрение към петте яростни филма за „Мръсния“ Хари Калахан и неговия магнум .44 се разсейват, макар и не изцяло, с „Оскара“ от 1992-ра за „Непростимо“.
Истууд, все още вбесен от тесногръдието на Кейл, споделя за поредицата, за филмите, които създават техен собствен жанр: „Играех роля. Актьор съм и изпълнявам роли, а ако някой си въобразява, че аз съм онзи човек от екрана, тогава чудесно. Човек трябва да влезе в ролята и ако го направи достатъчно позитивно, достатъчно силно, тогава хората вярват, че персонажът и ти сте едно цяло. Това е фантастично. Но е фантазия, в която публиката иска да повярва.“
За вече покойната Кейл го питат дали наистина му е навредила. Той спокойно отвръща: „Не, не. Аз все още съм тук. А нея я няма. Кейл твърдеше, че съм продукт на ерата на Никсън, че представлявам Никсън. Но аз се справях много добре като актьор много преди Никсън да стане президент. И продължих да се справям добре и след него. Някой друг каза: „Ей, той е актьор от осемдесетте“. Но деветдесетте и последващите се превърнаха в някои от най-добрите ми години, така че не знам откъде извират всичките тия експерти. Просто си гледах работата.“
След „Непростимо“ разказва историите си сбито, с творческа пестеливост и все по-малки бюджети. Пестеливите шотландци биха издигнали в столицата си Единбург паметник на този енергичен и скромен човек. Клинт, който е най-щастлив на пианото и обича блуса, пише и изпълнява онези филмови меланхолични джазови партитури. През ХХІ век той е холивудска легенда, една от най-последователните атракции в историята на киното, една от най-дълголетните звезди редом с Кларк Гейбъл, Гари Купър, Джон Уейн и Пол Нюман.
Истууд печели това конкретно състезание за „Оскари“. Скорсезе обаче не се предава и филмовият реванш е напът. През 2006-а, когато в надпреварата за статуетките участва „Знамената на нашите бащи“, с него се състезава и „От другата страна“, история за ирландски гангстери с участието на Ди Каприо, който, изглежда, е заел мястото на Робърт де Ниро сред любимците на Скорсезе, както и незалязващият във всеки смисъл Джак Никълсън.
Никълсън? И той е число.
В началото на деветдесетте двамата с Истууд играят заедно голф и си говорят за оттегляне. Истууд си припомня: „Джак каза, че ще направи само още един филм, „На кръстопът“, и той ще е последният му. Аз пък казах, че ще снимам „Под прицел“ и „Съвършен свят“ и толкова. Е, после той участва в още десет филма, а аз участвах или режисирах още шест. Хората продължават да ти дават одобрението си, така че и ти продължаваш напред.“
И все пак „Момиче за милиони“, което мнозина изтъкнати личности смятат за най-добрата работа на Истууд, е филм, получил твърде неохотно одобрение от водещите сили в Холивуд. Това е една от най-трудните „продажби“ в кариерата му и за малко да не се осъществи. Особено като филм на Истууд. В самото начало на работата над филма Арнолд Шварценегер, който през 2005-а е губернатор на Калифорния (работа, която добре би паснала на Клинт няколко десетилетия по-рано), е обмислян за ролята на боксовия треньор, изигран от Клинт Истууд, а Сандра Бълок по някое време е фаворитката за ролята на Суонк като боксьорка, търсеща ментор.
Съществува и вариантът историята да се появи като телевизионен сериал на HBO или като независим филм, режисиран от приятелката на Клинт Анжелика Хюстън. И тогава следва холивудската случайност. Всичко потръгва. „Момиче за милиони“ го доказва, наред с много други неща. Животът, дори и филмовата му версия, може да бъде променен от случайните игри на съдбата. В този случай промяната е и за живота, и за филма.
Джери Бойд, един неосъществен Хемингуей, е един от отхвърлените от живота. Изоставен е от три съпруги, издателите не искат историите му, които пише под псевдонима Франсис Ксавие Туул, и той с мъка си печели хляба в боксьорски салон в Лос Анджелис. Междувременно продължава да пише разкази и сборникът му „Горящо въже“ най-сетне е публикуван през двехилядната година, когато е почти на седемдесет.
Тогава един починал мъж му носи малко късмет. Но само малко. Влиятелният холивудски продуцент Ал Руди е избрал покойния вече Ал Летиери за ролята на Върджил Солоцо – Турчина в „Кръстникът“ през 1972-ра. Анжелика Хюстън моли Руди да се срещне с Бойд, за да обсъдят разказите му.
Бойд е бил приятел с Летиери и когато се среща с Ал Руди, споменава името.
„Казах му: Нека излезем да пийнем по едно в „Хавана Клуб“, спомня си Руди. Той ми отвърна: Не мога, член съм на Анонимните алкохолици. – Е, тогава ти ще пиеш кока-кола, а аз – нещо твърдо. Не е необходимо да уточнявам, че пихме до пет сутринта.“
Обаче междувременно Хюстън се е заела с проект с участието на „госпожа Холивуд“ – Джулия Робъртс. Въпреки това Руди сбъдва мечтата на Бойд и купува правата над разказите му само месец преди Бойд да почине от инфаркт през септември 2002-а.
Проектът се задвижва и се включва и Пол Хагис, автор на телевизионния сериал „Уокър, тексаският рейнджър“. Казва на Руди, че може да напише сценарий за „Момиче за милиони“, стига да му го дадат и да го режисира. Сценарият, адаптация по два от разказите на Бойд, е показан в „Лейкшор Ентъртейнмънт“ на Том Розенбърг, където предизвиква ентусиазъм. Като звезди са привлечени Хилари Суонк и Морган Фрийман. Тогава Руди показва сценария и на стария си приятел Клинт, който заявява, че се е отказал вече да играе. Въпреки това го прочита, за да направи услуга на Руди, и го харесва. Единствено го притеснява режисурата.
Макар да се е заклел, че никога вече няма да играе и да режисира филм едновременно, все пак пита Руди дали може да бъде режисьор. Хагис, който е номиниран за „Оскар“ за сценарий, споделя: „Това бяха едни тежки десет минути. Разбира се, реших, че ще го оставя да режисира. Колко често на човек му се случва да работи с Клинт Истууд?“.
Само че това не е нокаут още в първия рунд. „Уорнър Брадърс“, които от години са студиото, което работи с Клинт, първоначално отказват да участват, защото се притесняват, че филмите за бокс не са касови. Смятат сценария за „твърде мрачен“, а сравнително скромния бюджет от трийсет милиона за „твърде висок“. Отказът идва въпреки факта, че режисираният от Истууд „Реката на тайните“ е един от най-високо оценените филми за 2003-та и истински бокс офис хит за студиото. Тогава „Лейкшор Ентертейнмънт“ се съгласяват да финансират „Момиче за милиони“, което прави „Уорнър Брадърс“ отстъпчиви и те склоняват да поделят цената на филма.
За разлика от повечето филми, чиито сценарии се пренаписват безкрайно, Клинт заснема първата и единствена чернова на сценария на Пол Хагис за трийсет и седем дни в района на живописната централна част на Лос Анджелис, за да разкаже историята на свадливия – все едно има други видове – боксов треньор Франки Дън.
В „Момиче за милиони“ Дън предлага убежище за оптимистите и се примирява с песимистите. Морган Фрийман в ролята на бившия боксьор Еди Дюпри – Старото желязо, му помага с работата, която скоро включва съдбата на Маги Фицджералд, пресъздадена от Хилари Суонк. Маги иска да се измъкне от мизерията, постигайки успех във все по-популярния женски бокс.
Дотук имаме боксьорски филм, в който претендентът е жена. Но има и още нещо, заради което се замесва и Истууд. „Намирам се във възраст, когато не върша неща, които съм правил преди години. Толкова много пъти съм се опитвал да се оттегля. Търся различни истории, които да развия с минаването на годините. Вероятно щях да съм се пенсионирал още преди време, ако не бях намирал интересни неща за вършене“.
Това е интересно. И става все по-интересно с приближаване на „Оскарите“ за 2005-а. Минават наградите „Златен глобус“ и още критични и одобрителни отличия, когато Клинт е обвинен, че е с меко сърце и симпатизант на лявото крило.
Хей, но това е човекът, който в разгара на антивиетнамските протести предполагаемо е подкрепил президента Ричард Никсън. Освен това застава зад Роналд Рейгън, който заема крилатата му фраза „направи ми деня“ при колоритния си спор с Конгреса през 1983-та. Някъде по това време Истууд се обажда на президента Рейгън, за да лобира за подкрепата на Белия дом за изпращането на екип наемници в Лаос в търсене на отдавна изчезнали военнопленници. Дори след като Рейгън отказва, се твърди, че Клинт е помогнал с финансирането на две такива мисии.
Ляв екстремист? Да, според високопоставени десни коментатори, които атакуват „Момичето“, защото разпространявало „либерална пропаганда“ под димната завеса на спортна драма. Аргументът им е, че мрачният завършек на филма е явно одобрение за милостивото убийство. Не и за Клинт. „Никога не съм мислил за политика, докато работих над този филм. Не поддържам евтаназията, а това е история за гигантска дилема и как човек трябва да се изправи пред нея.“
Впоследствие казва за спора: „И преди са ме нападали.“ За отличията: „Много е приятно. Но просто правя онова, което мисля, че трябва да бъде направено, а това дали съм номиниран за нещо, никога не е било мотивираща сила за мен. Всичко е в очите на зрителите и щом веднъж приключите филма така, че вече да не ви принадлежи, той става собственост на публиката, която го интерпретира така, както го чувства. И това е валидно за всеки, който номинира каквото и да е. Не можете да накарате филмите да мислят за това.“
Твърди, че в живота е във „втората деветка“ на играта на голф, обича да играе голф, но казва: „Харесва ми да играя, но не искам да се налага да играя. Обичам да работя. Въвлечен съм в това. Това ме предизвиква. Обичам да играя голф като хоби, но макар да съм добър, нямам талант. И не спират да ми предлагат разни неща. Винаги има ново препятствие. Обичам духа на актьорството, обичам да гледам актьорите, обичам да ги режисирам. Вероятно някъде в ума си може и да се бях пенсионирал от филмите преди много време, ако някой ми беше казал: „Добре, това е, което трябва да направиш.“ Но тогава, сещате се, все се намира по някой глупак, който има нужда от теб.“
Обича също да се грижи за бизнеса си с помощта на своя агент и бизнес мениджър Ленърд Хършан, който започва да го представлява през 1961-ва. Много години по-късно, през 2005-а, и двамата са доволни от използването на образа на Клинт върху хазартните машини в Лас Вегас. Как се казват ли?
„Искаха едната да се нарича „Шепа долари“, което е чудесно име за ротативка“, казва Истууд. „Има и „За няколко долара повече“. Схващате картинката. Вече имат Мерилин и Богарт.
Май аз съм единственият жив обаче“.
И продължава напред.