Тя е смел и последователен творец, с уникална интелигентност, има собствен почерк и глас. За разлика от много автори, тя е способна да се вдъхновява като истински бунтар и да защитава идеите си, без да търси лесни и утъпкани пътеки.
Мястото й в международната филмова индустрия е сериозно, всички я познават, тя снима филми в Полша, Франция, Великобритания, САЩ, Чехия; режисира телевизионни сериали, а от 2014 година беше председател на Борда на Европейската филмова академия в продължение на два мандата.
Животът й е разделен между САЩ, Франция и Полша, но все пак тя споделя: „Корените ми са непроменени. Аз съм жена, майка, жител на Европа, полякиня. Всичко това ме определя. Това е реалността: независимо къде живее всеки от нас, носи свой свят вътре в себе си.“
Личният свят на Агнешка Холанд се оформя през 50-те и 60-те години на ХХ век - първо и най-важно е винаги семейството. Майка й е журналист, автор на книги и ръководства като това „Как да бъдеш обичана баба“. Баща й е комунист още преди началото на Втората световна война, по-късно работи като журналист и е преследван от тоталитарната система; умира при тайнствени обстоятелства през 1961 година по време на полицейска шайка в апартамента му.
В детството си Агнешка Холанд боледува често, прекарва доста време в различни болници и разбира какво означава да си различен и сам. Тя започва буквално да поглъща книги, на 16 години проявява гениални знания. По-късно учи режисура в Прага, където е свидетел на Пражката пролет и нахлуването на съветските войски. „Наблюдавах страна, която за кратко имаше шанса да се наслади на свободата, но се наложи бързо отново да замълчи”, спомня си тя. Това е важен момент в живота й - Холанд е арестувана по време на манифестация и е хвърлена в затвора. Именно в Прага се влюбва за първи път и там се омъжва.
След завръщането си в Полша, Холанд дебютира с 38-минутния телевизионен филм „Evening at Abdon's“ - поетична импресия по разказ на Ярослав Ивашкевич. През 1977 година тя режисира телевизионния „Sunday Children“ - с остра социална тематика, свързана с осиновяване без законови основания, последван от пълнометражния филм „Пробни снимки“, реализиран заедно с Павел Кеджиерски и Йежи Домарадски.
Обратът, последвал през 70-те и 80-те години, е важен период - в това време хората на киното се превръщат в авангард. Те успяват да открият преди социолозите и политиците брожението в обществото, особеното напрежение, което постепенно ескалира и води до създаването на обединението на профсъюзите „Солидарност“ през 1980 година. Младите режисьори около Анджей Вайда стават будните автори на полското „кино на моралното безпокойство“. Холанд е автор на едни от най-важните филми на онова време – пълнометражния й дебют „Провинциални актьори“ (1979, с наградата на ФИПРЕСИ в Кан) и „Треска. Историята на един снаряд“. През 1981 година се появява още един неин телевизионен филм „Самотна жена“ - трогателна история за отчуждението и липсата на надежда.
Времето на свободата не продължава дълго. Въведено е военно положение по времето, когато Холанд е в Швеция. Тя не се завръща в Полша, но цената на емиграцията се оказва висока - разделя се със семейството и съпруга си и с много усилия успява да вземе дъщеря си в Париж. Първите години на Запад са много трудни за нея като автор и режисьор. Във Франция тя губи чувствителността си към нюансите, езика и радостта от ежедневието. Може би това е причината Агнешка Холанд да се обърне към историята в следващите си филми. Първият от тях е „Горчива реколта“ (1985) - разказ за еврейско момиче, скрито в селска къща по време на немската окупация. Филмът е изключително успешен и получава номинация за чуждоезичен Оскар (за Западна Германия).
По-късно тя режисира „Да убиеш свещеник” (1988, за отец Попелушко, убит от капитан на полските тайни служби) и „Европа, Европа“ (1990), за който отново получава номинация за „Оскар“, този път за сценарий. Историята за живота на еврейско момче, попаднало в елитарна нацистка школа, се превръща в истински блокбастър на американския пазар.
Във Франция Холанд режисира „Оливие, Оливие“, а после дебютира на големия пазар в Щатите, като снима „Тайната градина“ (1993) за Warner Bros. С боксофис приходи от 32 милиона долара, Холивуд посреща полската режисьорка с широко отворени ръце. Вероятно тя би могла да създаде още блокбастъри и да намери своето място там. Но решава да се съсредоточи върху трудния филм, посветен на френския символист Артюр Рембо „Пълно затъмнение“ с участието на Леонардо ДиКаприо. По-късно тя режисира „Площад Вашингтон“ по романа на Хенри Джеймс, както и „Третото чудо“ (1999), където акцентът е поставен върху необходимостта от вяра във времето на рационалността, при това по много интелигентен начин, без предлагане на готови решения, с поставяне на правилните въпроси. Холанд решава да прави филми за широката публика - достъпни, но и предизвикателни в интелектуално отношение. Такъв е случаят с „Партитурите на Бетовен“ (2006) - проницателен филм за един огромен талант, за мъката и възторга, които ражда съзиданието; за успеха и неуспеха, за изпреварването на времето и за цената, която хората са принудени да платят, когато общуват с гений.
Холанд продължава да се завръща в Америка. Тя режисира епизоди от сериали, част от тях са изключителни хитове като „The Wire“, „Treme“, „The Killing“ или „The House of Cards“. Тя режисира и телевизионни поредици в Европа, включително „Горящият храст“ в Чехия за самозапалването на Ян Палах, а в Полша - политическият „Ekipa“, в който тя разкрива толкова детайлно политическите механизми, че историята й става пророческа притча. Режисьорката разделя времето си между Бретан, Париж и Варшава. Тя е гражданин на света. Всеки един от нейните филми се превръща във важно събитие.
В номинирания за „Оскар“ „В мрака“ Холанд пресъздава историята на Леополд Соха, който по време на Втората световна война крие голяма група евреи във Лвов, рискувайки собствения си живот. В „Следи“, режисиран по романа на полския лауреат на Нобелова награда Олга Токарчук, под формата на стилизиран, екологичен трилър, тя разглежда болезнените и противоречиви въпроси на съвременността: разделението на обществото, липсата на толерантност, всевластието на закона на по-силните, който не оставя място за слабите... Три години по-късно, в „Мистър Джоунс“ Холанд напомня за журналиста Гарет Джоунс, който описва Гладомора в Украйна през 30-те години на ХХ век. Тя пресъздава лъжите на пропагандата, както и смелостта на един човек, който иска да каже истината с цената на всичко, в името на истинската журналистика.
В програмата на Берлинале 2020 Агнешка Холанд ще представи най-новия си филм – „Шарлатан“. Това е отново реална история, посветена на един чешки знахар-лечител, но филмът се превръща в своеобразна панорама на ХХ век, която започва от Втората световна война и минава през комунистическия режим, като се поставя диагноза на болестите, поразили Европа, с различните политически идеологии и движения, които се раждат в нея.
Тези теми са близки до сърцето на Холанд. Тя защитава нестабилната демокрация в Европа, в Америка и особено в Полша и не се страхува от силни и мъдри политически изяви. Тя продължава да акцентира върху необходимостта от честен поглед към реалността. „Не може да изградиш нищо върху омразата“, казва често тя. „Не знам какво количество пясък би било необходимо, за да се запълнят рововете, които разделят хората днес. Но трябва да опитваме“. Тя вярва, че именно това е една от задачите на изкуството.
Барбара Холендер
© ФИПРЕССИ 2020
