Какво е любовта и как се разказват истории за нея? Всеки човек има уникален, неповторим поглед върху любовта, но как и защо разказваме тези истории?
“Любовта не е само чувство, защото чувствата рано или късно умират, по своята същност тя е действена, тоест действие, изкуство, което повечето хора си мислим, че владеем, но не е така…” Ерих Фром
Установено е, че изкуството е един от най-добрите начини за разказването на истории, за представянето на гледни точки и внушаване на чувства. Велики артисти се вдъхновяват от мистериозната и опияняваща същност на любовта.
Един от тях е Уилям Шекспир, в чийто пиеси основна тема е любовта и различните й образи. Трагедията “Отело” е пример за унищожителната сила на любовта. Всички действия и последици, които се развиват, са резултат от ревност. В “Ромео и Жулиета”, която е може би една от най-известните любовни истории в литературата,от своя страна е засегната темата за невъзможната, но и неразделна любов, за противопоставянето на омразата и любовта. Чрез множеството си пиеси, Шекспир представя влиянието върху човешките взаимоотношения, като героите се борят със силите на природата и обществото, за да достигнат до истинската любов.
Но какво всъщност е истинската любов? Има ли универсална истина за любовта? Представата ни за нея се изгражда с годините, но понякога животът ни разкрива, че не можем да вярваме и на собствената си преценка.
"Празненство" е трагикомедия от 1998 година на датския режисьор Томас Витенберг. Филмът проследява едно семейно събиране по случай шейсет годишнината на Хелге (Хенинг Морицен), уважаван бизнесмен и глава на семейството. Събрани заедно сред голяма компания от семейство и приятели са съпругата му Елзе, мрачният му най-голям син Кристиан (Улрих Томсен), грубият му по-малък син Микаел и дъщеря му Хелене, която много пътува. На вечерята за рождения ден на Хелге, Кристиан вдига тост за баща си. По време на тоста той публично обвинява Хелге в сексуален тормоз както на него, така и на близначката му Линда в детството им. Филмът представя заблудата за добродушното патриархално семейство, датския расизъм и табутата на кръвосмешението и педофилията. Разкрита е идеята, че дори семейството като символ на обединението и най-голямата обич, която човек може да получи, също може да крие тъмни тайни и омраза.
Пабло Пикасо също е останал в историята с хилядите си творби, повлияни от любовта и промените в живота му, които вървят ръка за ръка. Той е имал седем жени. С всяка нова любов той променял начина си на живот, къщата си, дрехите си, приятелския си кръг и най-вече стила си на рисуване. Преминал е през син и розов период, класически период и стилове като кубизъм и сюрреализъм, като чрез всеки нов стил разказва различна история, но и оставя множество разбити сърца по пътя си.
Любовта във фотографията от друга страна се изразява чрез малките жестове, на които, в повечето случаи, не обръщаме внимание. Добрият фотограф може да разказва истории за любовта, чрез улавянето на погледи, докосвания, жестове на тялото, забележими за части от секундата, което ги прави толкова специални и интересни за човека.
“Любовта е единственият начин да се постигне единение чрез равенството и така да се спасим от непоносимото чувство за самота и безсилие." Ерих Фром
А защо си разказваме истории за любов? Защо се нуждаем от тях?
Тези истории, пораждат вълнение у хората, а вълнението е начин за бягство от сивотата на ежедневието и безкрайния кръговрат на рутината. Любовта е спонтанна, непредсказуема, променяща се. Чрез историите за любов можем да се свържем с този, който ги разказва и по начина, по който възприема любовта да открием много за характера му, за отношението му към собствените си чувства, през какво минава и за какво копнее. Интересно е чувството да копнееш за близост и да си привързан към някого. То може да те изпълни с радост и вълнение, но и с тъга и ярост. За това хората си разказват истории - за да съпреживеят чувствата на някой друг. Човек се среща с различни лица на любовта през живота, за да напише, за да допише своята.