Това са: Миа, Калина и Деспина, които всяка неделя отделят време за кино и посещават киношкола „Братя Люмиер“. Тук те се превръщат в нещотърсачи - откриватели на неповторими екранни приключения. За читателите на киното. бг те споделят своите впечатления и спомени, свързани с чудния свят на Хари Потър.
Елица Матеева
Миа Канариева
Бях на 11 години. Не бях гледала нищо, но бях чела книгите. Дойдох тук в школата, бях казала, че не съм гледала нито една част и Елица ми обеща така: „Ще ги изгледаме заедно за една седмица!“. Бях седнала на същото столче. Дори бях с една приятелка и двете ги изгледахме тук. Приятелките ми бяха луди по филма, за да не изоставам от тях, реших да го видя. Стана ми любим филм и исках постоянно да го пускам и не можех да се наситя. Сега ми е малко тъжно след този хубав документален филм - времето така бързо лети. Носталгично ми е. Документалният филм ми бе интересен заради предизвикателствата пред Даниел Радклиф, Рупърт Гринт, Ема Уотсън. Ето сега научих много за работата им - как са влизали под кожата на своите герои, кои са били трудните им сцени, как са преодолявали притесненията си. Историята на Хари Потър е част от живота им, а това е минало вече и то няма как втори път да се случи. Много харесвах като актьор Алън Рикман. Харесвам това, че частите са заснети от различни режисьори, защото всеки един от тях има свой поглед към литературната основа. Когато си голям в главата ти няма място за радост и фантазии, главата ти се пълни със задължения, работа и повече се депресираш. А ние децата не мислим за страшните неща. Възрастните преживяват живота чрез нещата, които не харесват да правят. А за нас всичко е песен.
Калина Вашева
Баща ми бе купил книгите за Хари Потър и ние със сестра ми се редувахме-всяка вечер една от нас четеше по глава. Май бях на девет години. След време сестра ми спря да ги чете, не знам защо, но аз продължих да си ги чета сама всяка вечер и бе много яко. После татко ми изнамери от интернет филмите за Хари Потър и така постепенно ги изгледах. Седма серия я гледах частично, защото татко не беше я открил и бяха я пуснали по телевизията и една вечер попадам на тази серия от средата, така че за седма серия наблюденията ми са частични. Чаках цели 3 години да получа писмо от Хогуортс, но като не ми го пратиха малко се разочаровах. Смятам, че „Хари Потър 20-годишнината - Завръщане в „Хогуортс“ е полезен филм, за да преосмислим как човек се превръща в личност. Децата актьори са вече големи, извървяли са определен път, не че са други, но са придобили опит и зрялост. Те виждат чрез филма разликата между „тогава“ и „сега“. Когато са деца те правят всичко с радост. Докато си дете не осъзнаваш, че животът може и да е нещо трудно, сложно. Децата нямат опит. Те се учат на новите неща, защото ги научават в момента и ги приемат с въодушевление. Ние се радваме на тези нови неща спонтанно, но при възрастните е друго. Повече скука има при възрастните.
Аз също бях на девет или десет години и за Коледа бяха ми подарили първата книга за Хари Потър. Бях много зарибена по филма като се появи. Спомням си, че чаках брат ми да се върне от тренировки и да го гледаме заедно. Филмът бе като магичен свят, в който попадах и не ми се разделяше с него. Ема Уотсън бе любимата ми актриса от филма. За мен документалният филм е важен, защото възстановява преживявания и чувства. Актьорите си спомнят, а и ние чрез тях какъв силен екип са били. Всеки актьор има самостоятелна кариера днес, но ние го разпознаваме основно от екранизациите, свързани с приключенията на Хари Потър. Различният стил във филмите се дължи на различните режисьори, които концептуално променят визията на филмите. Децата са наивни и не се притесняват за своите преживявания, докато един голям човек винаги е длъжен да форматира поведението си спрямо някакви преминали преживявания. Ние сме за момента, докато при възрастните този конкретен миг не е важен, защото са погълнати от сериозни отговорности и ангажименти и не им остава време да се радват на живота. За децата всичко е вълшебство!
