Георги Парцалев (16.06.1925 – 1989) е от златната плеяда български актьори, чийто талант преодолява изпитанието на времето и остава в паметта на публиката над три десетилетия дори и след като напуска този свят. Изиграва повече от 70 театрални и филмови роли, предимно комедийни, които будят любопитство и днес у доста по-младото поколение. „Няма същество със съзнание в България, което да не е чувало, да не е виждало и да не обича Парцалев. И бебетата го познаваха и го обичаха, и старците го познаваха и го обичаха...”, съвсем точно обобщава представата за колегата си Татяна Лолова. И макар комикът да е постигнал най-важното в професионалната си кариера – любовта на публиката – тя е негов единствен коректив, той остава без официално признание приживе, тъй като не е удостоен с нито една награда. Социалистическият режим и нрави в онези години несправедливо погасяват и най-голямата му мечта: да изиграе ролята на Дон Кихот.
Книгата „Георги Парцалев. Хамлет от град Левски” от журналиста Георги Тошев е възможно най-пълното откъм детайли издание, което е излизало някога в памет на талантливия артист. Луксозната биография, с логото на издателство Книгомания, е от 240 страници, с твърди корици и обложка и включва над 300 фотографии. За първи път се показва хронологично и без субективизъм животът и професионалното израстване на най-емблематичния български актьор. На страниците в тази книга виждаме реални свидетелства за живота на актьора, непубликувани кадри от личния архив на Г. Парцалев, непоказвани портрети с поименни автографи, спомени и изповеди на най-близките колеги и приятели до Парцалев – Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Латинка Петрова, Лили Иванова, Славчо Пеев, д-р Никола Пъдев, (близък приятел на актьора), Зако Хеския, Константин Коцев и др...
Дизайнът на книгата е дело на Тодор Манолов, а специален принос за реализирането й имат Борис Цацов, Сатиричен театър „Алеко Константинов”, БНФ, Музей „Георги Парцалев” – гр. Левски, художникът Илиан Йорданов. В изданието е включено и единственото по-пространно интервю на Георги Парцалев от 1983 г., отпечатано в сп. „Отечество”, проведено от Мария Незнакомова, както и пълен списък на неговите театрални и филмови роли.
„Георги Парцалев. Хамлет от град Левски” се ражда като идея още преди три години, след като в поредица от спонтанни и независими един от друг разговори на Георги Тошев с Татяна Лолова и Стоянка Мутафова те определят Георги Парцалев като най-големия български артист. Същото споделя и Лили Иванова в свое интервю със заглавие „Проект: Любяща памет” за съвременниците, с които можем и трябва да се гордеем. Журналистът посвещава времето си в гледане на всички филми с актьора, прослушва записи от интервюта, посещава едноименния музей в гр. Левски, прекарва няколко дни в града и беседва с негови приятели и съвременници. По време на проучването си установява, че публикациите в интернет за Парцалев са предимно неверни и субективни, често и с „жълт оттенък”, както и пренебрегват големия му талант. Писаното за него досега е недостатъчно. Преди години историкът Борис Цацов получава от него куфар с личния му архив. Съхранява го дълги години, но не се осмелява сам да разкаже истината. След като прочита биографичните книги „Романът на моя живот” (за Стефан Данаилов) и „Невена Коканова. Години любов”, решава да повери куфара с документи и снимки на Георги Тошев.
Повратен момент за Тошев за написването на „Георги Парцалев. Хамлет от град Левски” е прочитането на досието на артиста. Въпреки че се смята как той е бил покровителстван от Людмила Живкова и неведнъж да играе пред Тодор Живков, Парцалев не е вербуван, нито получава апартамент от властта. Напротив: следен е често и дълги години. Остава дисидент в онези времена, неразбран и често предаван и нараняван.
„Това е историята на един необикновен комик. Едновременно близък и напълно непознат образ, оставил траен спомен със своите роли, но съумял да опази в дълбока тайна личния си свят. Държите в ръце първия безпристрастен разказ за Георги Парцалев - за единствената му голяма любов, за сбъднатите и попарените мечти, за неговата широко обсъждана хомосексуалност в условията на развит социализъм и за неповторимото чувство за хумор, с което той празнува живота. На един дъх!“ –пише за книгата Диляна Ценова Гогова
НОВО ПРОДЪЛЖЕНИЕ
Киното създава популярност, то е една индустрия. В него сълзата може да се създаде изкуствено. Докато в театъра за една сълза в последно действие, трябва да воюваш още от първото.
Парцалев е на върха на популярността си. Обикаля цялата страна, пълни стадиони и площади със скечове. Киното го открива, режисьорите му дават големи роли в „Сиромашко лято“, „Тримата от запаса“, „Два диоптъра далекогледство“, „С деца на море“. Той се превръща в звезда на големия екран, опровергавайки скептиците, че характерната му външност и особен глас ще му попречат да се реализира в киното.
За съжаление, някои от най-интересните му роли така и не виждат бял свят, докато актьорът е жив. Но макар и не много на брой, филмовите му изяви остават трайна следа у зрителите. И въпреки смеха, който буди сред малки и големи, като образа на чичо Манчо от „С деца на море“, или като циганин, баща на 13 деца във „Вечни времена“. Негова любима роля ще си остане тази на Иван Стайков в шедьовъра на режисьора Зако Хеския „Тримата от запаса“, където си партнира с Никола Анастасов и Кирил Господинов.
ПАРЦАЛЕВ: Тази роля не стана лесно като други. Опъна ми се в началото. Чудех се откъде да я подхвана. Беше различна, многопластова, дълбока. Знаех, че е важна за мен. И за публиката! Трябваше да покажа, че го мога и другото в актьорлъка – да разплача. Винаги съм харесвал сложни задачи, в които трябва да се замислиш откъде и как да ги почнеш. Важни са ми тези роли. Те отговарят на човешката ми природа. Аз не съм само весел, усмихнат и забавен в ежедневието си. Понякога съм тъжен. В ролята на фронтовак вложих много емоция. Благодарен съм на Зако Хеския, че беше търпелив с мен. И на колегите Кольо Анастасов и Кирчо Господинов, че заедно успяхме да изградим този сложен и въздействащ актьорски ансамбъл.
Никой в екипа на продукцията не вярвал, че комикът ще се справи със сложния образ на съботянина Иван. Единствено режисьорът се доверявал на предчувствието си, че това е роля по мярката на Парцалев. Двамата се срещали няколко пъти, преди актьорът да приеме предложението.
ЗАКО ХЕСКИЯ: В Парцалев има една дълбочина и парадоксалност, които го правят различен. Неговото излъчване на зевзек е подвеждащо. Той е интелигентен и дълбок, многопластов. Всеки друг би се плъзнал по повърхността на образа, но не ѝ Парцалев. Защото той беше натрупал болка. Имаше нещо недоизказано. В началото като че ли се дърпаше да навлезе по-дълбоко в героя. Сякаш включи целия актьорски потенциал, за да се предпази от това чувство за уязвимост, което носи героят му. И наистина е несправедливо, че за тази всеотдайна работа не получи награда за мъжка роля на фестивала във Варна. Признание, което му подхожда.
Изречени от Хеския, тези думи са високо признание за таланта. Още с първия си филм през 1966 година режисьорът става сензация – „Горещо пладне“ по Йордан Радичков е избран за конкурсната програма на фестивала в Кан, което се е случвало само няколко пъти в историята на българското кино.
ПАРЦАЛЕВ: Изобщо не разбирах защо Хеския ми даде роля, която не е за мен. Неумението на героя Иван да се справи някак с войнишките задължения може да бъде прекалено комично от актьорска гледна точка. Това е опасност, която коментирах с режисьора. Само като се появя, и хората се смеят.
Представяте ли си в този сериозен филм моето присъствие да буди единствено смях?
След като Хеския убеждава Парцалев, че ролята е за него, актьорът започва сериозна подготовка по образа. Среща се с истински съботяни, които успяват да го убедят, че странното поведение на героя е достоверно за сектант.
ПАРЦАЛЕВ: Може би работата ми върху образа на Иван е най-сериозната в киното. От срещите със съботяните разбрах какво е да откажеш да носиш оръжие, защо не искаш да го правиш. Потънах в свят, който не познавах, но научих толкова много за мотивите на човек да отстоява принципи, дори с риск за живота си. Ролята на Иван днес нареждам сред най-доброто, което съм направил като артист.
Екипът на „Тримата от запаса“ работи при изключително трудни условия. Малцина знаят, че между Парцалев и Никола Анастасов имало проблем. Колеги на сцената в Сатиричния театър, двамата с години дума не си продумвали. Причината е, че Парцалев имал флирт с Мария Косева, звезда на музикалната сцена през 50-те и 60-те години от ранга на Емил Димитров. Познавали се от общи участия на естрадата и тя изпитвала симпатии към него. Техните отношения никога не пресекли границата на топлото приятелство, но след като Мария се омъжила за Никола Анастасов, веднага се намерил „приятел“, който да му подшушне, че тя и Парцалев са имали и други отношения.
Така между двама от най-обичаните български комици се зародило напрежение, но снимките на „Тримата от запаса“ успели да го тушират. По време на съвместната си работа те откриват, че много повече са нещата, които ги събират, отколкото разделителните линии помежду им.
Снимките минават в добра творческа атмосфера, макар че те така и не станали особено близки. В началото на 70-те години Парцалев бил вече голяма звезда, докато кариерата на Никола Анастасов все още набирала скорост.
Има една сцена, в която камионът на тримата герои затъва в кал. По предварителен план всичко трябвало да бъде заснето в един дубъл, защото нямало резервни дрехи за актьорите.
В покрайнините на село Бърдарски геран, където е заснета голяма част от „Тримата от запаса“, появата на Парцалев предизвиквала масова еуфория. Хората толкова искали да се докоснат до своя любимец, че го дебнели след снимки и го канели на софри.
Той, разбира се, откзвал, предпочитал да си почива и да се концентрира в ролята.
Безспорно образът на Иван е постижение в българското кино и когато на фестивала „Златна роза“ във Варна наградата за мъжка роля не отишла при Парцалев, публиката останала стъписана. Тя отишла при Кирил Господинов за ролята на Спиро Стоименов. В знак на солидарност със своя кумир обаче Господинов отказал отличието.
Парадоксалното е, че Георги Парцалев не е получил отличие за нито една своя изява в киното и театъра. Обясненията са различни.
СТОЯНКА МУТАФОВА: Всички знаеха, че публиката го обожава. Но в онези години на мъжете с нежни обноски не се гледаше с добро око. И беше немислимо да се изтъкват. Имаше изключения, разбира се, като Емил Димитров. Но наградите бяха немислими за Пацо. Мисля, че той го знаеше. Не се и натискаше.
Беше му мъчно, но никога не коментираше това. Зрителите се тълпели в Сатирата, за да го видят, а прохождащият телевизионен театър започнал да му предлага интересни актьорски предизвикателства. Парцалев свикнал с мисълта, че ще е трън в очите на някои заради своята сексуалност. В онези години това е тема табу. Градска легенда, която върви от уста на уста, но никой не се осмелява да го закача.
Признанието на публиката обаче е достатъчно, то му дава увереността и свободата да избира къде, как и с кого да живее.