Георги Дюлгеров е един от най-значимите български режисьори, който миналата година навърши 80. Изучавал е режисура в Руския Държавен институт по Кинематография и след това се е завърнал в България и прави филми до ден днешен.
Всеки негов филм, колкото и фантастични елементи да има в сюжета, e отражение на света, в който живеем. Както Дюлгеров сам казва, неговата цел е да остави свидетелство за духа на времето. Тоест, той не се ангажира да представи факти или случки от бита, а да вникне в техния смисъл и открие ефекта, който имат сред обществото.
Идеята киното да отразява живота не е нова. Това от част се дължи на нашето желание като зрители да се идентифицираме с някой от героите на екрана и заедно с тях да превъзмогнем житейските проблеми, които режисьора е определил. Затова ако светът е в период на финансова криза, правят филми за Голямата депресия. Ако хората се опасяват от атомна война, правят филм за бащата на атомната бомба. Обаче ако живееш в авторитарен режим, който, ограничава всичките ти свободи…какво правиш? Критика на режима е равносилна на смърт.
Дюлгеров решава този казус по следния начин: в първите филми не става дума за режима, а основно за фолклор, притчи или исторически драми. Като например филма Гардеробът от 1974 година, в който тази мебел оживява и кара собствениците му да маршируват, превърнал се в символ на консумеризма.
Изключение правят обаче филми като „Авантаж“ (1978), в който се разказва за бивш затворник и джебчия, опитвайки се да се впише в живота на нова, социалистическа България. Във втората част на книгата си „Биография на моите филми“[1], Дюлгеров разказва за късмета, който е имал филмът, защото в журито са били съветската режисьорка Лариса Шепитко, както и Конрад Волф, които са открили скрития смисъл на филма и са го обяснили на Серджо Леоне, Тео Ангелопулос и останалите представители на журито.
Докато във филмите му до края на 90-те се разглеждат теми като индивидуалността сред колектива, в по-късния етап на творчество му този индивидуализъм се е превърнал в самота. Местата, на които се развива действието във филмите му вече не са от типичните - те са сиропиталища, Бургаския затвор, пазар за булки и др. Това, което ми направи впечатление е, че Дюлгеров изпитва силна симпатия към пренебрегнатите от държавата и обществото хора и цели да разкаже техните скрити истории. За да достигне безусловна достоверност, той прави дълги проучвания и събира истории, които по-късно използва като прототипи за неговите герои.
Работил е и с много непрофесионални актьори като актрисата Любов Любчева, с която имахме възможността да разговаряме по време на занятие в школата. Тя ни сподели за това как е чула по радиото обявата за филма “Черната Лястовица” и е решила да изпрати своя снимка, която мигновено заинтригува Дюлгеров. Той е намерил в нея това излъчване, което нарича “феномен на звездата”, можейки да спечели публиката само чрез присъствието си и би могъл да го сравни само с това на актьорите Филип Трифонов и Руси Чанев, участвали в по-ранните му филми като: „Изпит“, „Гардеробът“, „Авантаж“, „Мера според мера“. Разказа ни и за първия ѝ ден като актриса, обзета от притеснение, когато изненадващо на снимачната площадка идва не кой да е, а Руси Чанев и ѝ подарява роза. От емоцията, с която тя ни го разказа, се усети значимостта на този малък жест и как той би могъл да е един от ключовите моменти, който и е дал увереността, че може да стане актриса.
Решения като това да постигне безусловна достоверност и да остане верен на своите идеи не е много рентабилно и затова Дюлгеров често влиза в спорове с продуценти и фондове. Той не се интересува от броя на зрителите, камо ли да прави касови филми. В един от споровете му с френския продуцент на „Черната лястовица“, на не му е поставено условието филма да съдържа “пушещ трабант”, понеже с това се свързвали бившите социалистически държави. Без много избор, Дюлгеров намерил сцена, в която може да го вкара, но иронично, този “знак на социализма” не искал да пуши и трябвало да използват димка, за да създадат същия ефект. Това е сцената, в която Магдалена я отвличат, за която Дюлгеров казва, че още му боде очите като я гледа. Както споделя в едно интервю от 2018-а [2] - не го интересува масовата публика, а интелигентния зрител, защото той е елитът на нацията.
В същото интервю споменава и за разговора си от 90-те с един унгарски продуцент, който го пита колко филма се правят в България нея година и той признава, че освен неговия - само още един. Тогава продуцентът се хвали, че в Унгария се правят 40 филма и че това е благодарение на фондацията. Под фондация има предвид система като в западните страни, която ежегодно осигурява пари за бъдещи творчески и експериментални филми. Такъв фонд не е съществувал в България и още няма, та ако някой се чуди защо българското кино изостава на международно ниво - това е една от причините.
Наскоро по кината излезе последният му филм „Записки по едно предателство“ (2023). Той бе заявил, че „Буферна зона“ (2015) ще е последният му филм, но това решение отпада след като му се раждат две внучета и пожелава да заснеме и тях - те участват като двете деца, които Георги Бенковски вдига на ръце в сцената, където набира юнаци за четата си.
Макар миналата година да навърши 80, Георги Дюлгеров го очаква още един филм – „Разлом“, чийто сценарий вече е готов, но все още се опитва да му осигури финансиране. Дали ще успее да го завърши и да се нареди като 18-тия му игрален филм, времето ще покаже.
Освен филмите си, той оставя след себе си и много ученици. През последните 38 години е преподавател по кинорежисура - първо в НАТФИЗ и след това в НБУ, като под негово ръководство са се оформили таланти като Иглика Трифонова, Иван Черкелов, Людмил Тодоров... От по-скорошните трябва да спомена и Павел Веснаков, чийто филм „Уроци по немски“ можем да очакваме скоро по кината. Георги Дюлгеров е оставил своята следа в българското кино и неговото творчество ще продължи да вдъхновява младите хора и да пълни сърцата на всички нас.
Георги Димитров, 12 клас, МГ „Д-р Петър Берон“, Варна
Бележки:
[1] Дюлгеров, Г. (2022). Биография на моите филми, II част. НБУ.
[2] Димитрова, Д. (2018).Георги Дюлгеров: С нито един филм не съм изменил на съвестта си. www.kultura.bg/article/455-klasika-i-modernost-razgovor-s-georgi-dyulgerov. Площад Славейков.