Людмил Тодоров - в разговор със Съдбата
Божана Станева, 12 клас, Математическа гимназия "Д-р Петър Берон", гр. Варна, киношкола „Братя Люмиер“
Сриването на филмовото производство в България през 90-те години е резултат от политически, икономически и социални промени след края на социалистическия режим през 1989 г. По време на социализма, филмовата индустрия е изцяло субсидирана от държавата. Тази система рухва, а държавното финансиране за култура и кино драстично намалява. Частните инвеститори рядко се ангажират с филмови продукции поради липсата на гарантирана възвръщаемост. Намаляват зрителите на българското кино, което допълнително ограничава приходите. Въпреки всички трудности, обаче, то продължава да си пробива път дори сред новонавлезлите холивудски продукции.
Един от знаковите режисьори за това време е Людмил Тодоров. Роден в Горна Оряховица на 12 януари 1955 г., завършва кинорежисура във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" (днес НАТФИЗ) в класа на Георги Дюлгеров и Младен Киселов. Започва да прави филми още през 80-те години, но особено значими за него като режисьор са произведенията от началото на 90-те. Оставя осем филма след себе си. Освен забележителен кинематографист, той е бил и талантлив писател – между „Да изгубиш Мечо Пух“ (1988) и „Смяна на оптиката“ (2022) е издал десет книги.
Заедно с режисьора Иван Черкелов, негов състудент и съмишленик, се обръщат към духовното състояние на личността като средство за изразяване на социалната криза в българското общество. Погледът им през камерата отвъд непосредствената реалност и навътре във човешките възприятия е противопоставен на патоса, наследен от соцреализма. Със своето творчество, Людмил Тодоров улавя настроението на епохата, представя душевните битки на идентичността, взаимоотношенията между хората, техните стремежи и лутания.
Бягащи кучета (1989)
— Чакаме ли някого?
— Май чакаме…
— Кого?
— Откъде да знам!
А вие чакате ли нещо? Някой да ви покаже пътя? Знак от съдбата? Филмът на Людмил Тодоров “ Бягащи кучета” ни задава въпроси за правилната посока, защото героите във филма отдавна са я загубили.
Ламбо (Ивайло Христов) и неговите приятели Дългия (Андрей Андреев) и Керкенеза (Иван Черкелов), все по-често разбират, че това, което вършат, няма смисъл. Постепенно изпадат в апатия и се затварят в себе си. Жената на Ламбо го напуска. Заедно с приятелите си той предприема пътуване из страната. Чувството за възстановена общност ги завладява. В един момент отделните звуци, издавани от тях се превръщат в музика, но щастието е краткотрайно. Срещу автомобила им, спрял встрани от пътя, се насочва тежка строителна машина. В мига, в който са сигурни, че ще ги премаже, тя се отклонява, оставяйки на пътя премазано куче, хвърлило се панически под колелата й.
Историята разкрива последствията от вътрешната криза на героите. Филмът изследва житейските моменти, в които човек се чувства закован на място, без ясна посока или цел. Сцената, в която тежката строителна машина почти премазва автомобила на героите метафорично представя преходността на живота - докато човек се пита за смисъла на действията си, времето неумолимо продължава напред. Именно това преживяване провокира героите да потърсят нова посока. Филмът представя как кризисните моменти могат да доведат до катарзис. Ламбо взема първото си истинско решение, отвеждайки жена си обратно у дома. Това е символ на възстановяване – не само на семейния му живот, но и на изгубената му воля за промяна. Разбираме, че смисълът не се търси, а постепенно се намира чрез действие.
Любовното лято на един льохман (1990)
Четирима приятели - Братец (Христо Шопов), Свежи (Петър Попйорданов), Куче (Александър Морфов), Лъчо (Емил Котев) и три момичета - Надя (Марияна Крумова), Катя (Рени Врангова) и Корнелия (Нона Милева) - прекарват лятото на пустинен плаж в изоставена рибарска хижа. Нямат пари, но са твърдо решени да бъдат на морето цяло лято. Ловят рапани, плуват, гмуркат се и се забавляват. Живеят в свой свят на общуване, с хумор и лека ирония, като бягство от еднообразното ежедневие. Лъчо, който не може да плува и изглежда различен от останалите, всъщност се оказва невидимата връзка, която обединяват приятелите. Смъртта му десет години по-късно предизвиква чувството за апатията у героите, което срещаме в повечето филми, а и книги на Людмил Тодоров.
“Любовното лято на един льохман” е носталгичен разказ за младостта, свободата и приятелството. Построен върху контраста между безгрижното лято и сивото ежедневие, той изследва темите за любовта и преходността на щастието. Животът на пустия плаж, далеч от шума на града, създава усещане за независимост и безгрижие. Това пространство се превръща в утопия, която обаче е обречена да остане само спомен.
След десет години, когато героите се връщат към реалността, техният свят е напълно различен. Градът е свързан със загубата на мечтите и навлизането в рутината на зрелостта. Там приятелствата са разпаднати, любовта е изгубена, а стените на апартамента се оказват капан на безразличието. Филмът поставя въпроса възможно ли е съществуването в настоящето с поглед отправен към миналото.
Приятелите на Емилия (1996)
Често ми се случва, докато пътувам в автобус или вървя по улицата да наблюдавам хората и в един момент да осъзная как всеки, с когото се размина живее в собствения си свят, главен герой е в своята история. На пръв поглед това твърдение изглежда напълно очевидно, но когато потънем във всекидневната си рутина, забравяме и подминаваме непознатите повече като обекти. Оказва се, че това чувство си има име - sonder (от английски) - и много хора го изпитват.
Филмът “Приятелите на Емилия” наподобява това усещане. В него наблюдаваме събрани откъси от животите на различни хора, свързани от приятелството си с Емилия (Албена Георгиева). Чрез нейните посещения при всеки от тях, добиваме представа за личните им недостатъци, страхове, болни места, както и за техните вярвания и търсения. Липсва разграничение на лоши и добри герои. Всички те са обединени от духа на времето, в което живеят.
Двама мъже извън града (1998)
Двама затворници заедно със старшината работят извън града. По-възрастният Дороси усеща, че по-младият Майкъл иска да бяга. Майкъл от своя страна е член на мафията и е сигурен, че тя ще се погрижи за измъкването му от затвора. Вместо това прави опит да го ликвидира. Започва игра на криеница, в която става ясно, че двамата осъдени имат и друга връзка помежду си освен престъпление. Финалът за всички е един.
Откриващата сцена с подкупването на полицая задава тон на филма, подчертавайки темата за корупцията и моралния разпад в обществото. Филмът съчетава криминална интрига и хумористични елементи. Направен е по сценарий на Владо Даверов.
Чрез напрежението между героите и неочакваните обрати, се изследват теми като предателството, семейните връзки и търсенето на смисъл в свят на насилие и манипулация. В много отношения роднинските връзки не могат да бъдат прекъснати, и несъзнателно всеки от нас наследява не само гените, но и навиците, моделите на поведение и дори грешките на своите предци.
Емигранти (2002)
Трима безработни приятели мечтаят да заминат да работят в чужбина. Всеки има лични и семейни проблеми както от емоционален, така и от битов характер. Най-добрата работа, която намират, е като хамали. Неосъществените мечти и нереализираните таланти са само някои от пресечните точки между “Емигранти” и “Бягащи кучета”. И в двата филма в момента, в който героите са най-изгубени, тръгват на път. Отново заедно изпитват една детска радост, живеейки в сегашния момент. Мислите за непредсказуемото бъдеще са далече, а приятелите са свободни. Е, поне в този момент…
Шивачки (2007)
Дора, Елена и Катя (Александра Сърчаджиева, Елен Колева и Виолета Марковска), три двадесет годишни момичета, напускат провинцията, за да избягат от безработицата и да намерят по-добър живот в столицата. С мечти за работа, по-добро бъдеще и, разбира се, любов, те пристигат с единственото умение, което притежават – шиенето. Скоро обаче разбират, че големият град не предлага възможности за шивачки, и са принудени да се борят за оцеляване, приемайки всяка работа, която им се предлага.
Всяка от трите героини поема по свой собствен път, като изборите им подчертават как трудностите и обстоятелствата могат да променят хората. Любовта е не само мечта за героините, но и капан, в който попадат, докато търсят близост и подкрепа в непознатия свят.
Чрез игра със светлината и специфичното позициониране на героините в кадъра, операторът на филма Емил Христов изгражда представата за постепенното противопоставяне между момичетата. Близките планове разкриват емоционалното дъно, до което е довела раздялата им.
Миграцията на паламуда (2012)
Симо е иконописец, а Райчо е комунист. Както те, така и децата им са формирали своеобразно приятелство, въпреки различията си. Райчо изработва кръст за Ахтополската църква и решава да го спазари за паламуд, а Симо се надява да продаде иконите си. Филмът предлага ироничен поглед към българското общество, като използва абсурдни ситуации и персонажи, за да изследва теми като вяра, патриотизъм, сблъсъка на родното с чуждото и разпадането на моралните устои.
Кръстът, който свири “Тих бял Дунав”, представя бутафорията, с която традиции и ценности често се експлоатират за материална изгода. Изобличава се повърхностния патриотизъм и липсата на истинска почит към историята и духовните ценности. Надеждата, дори когато е нелепа, остава движеща сила за героите. От опита да продадат кръста до обръщането на колата в реката, действията на Симо и Райчо подчертават комичната упоритост, с която хората продължават напред, дори в най-абсурдните ситуации.
Людмил Тодоров остава верен на фината си наблюдателност и безкрайните теми за човешката идентичност, бягството от реалността, за всичко отвъд еднообразието на ежедневното. Всеки от героите му търси смисъла в тази какофония наречена живот, а самият Людмил Тодоров казва за творчеството си: “Общо взето и филмите, и книгите ми са проекция на едно и също нещо - на срещата на моите герои със съдбата.” (интервю на БНТ, 2013)