Решихме да посветим няколко минути от нашия открит урок, за да поговорим и за някои от най-знаковите филми на голямата Бинка Желязкова. Тя е първата българска кинорежисьорка и е една от малкото жени режисьори, дебютирали в световното кино още през 50-те години на XX век. Подобно на именитите си колежки Аниес Варда и Вера Хитилова Желязкова винаги е правила ангажирано авторско кино. Със своето творчество тя запечатва духа на времето си, представя копнежите, тревогите, разочарованията и търсенията на своето поколение. И все пак, колкото и да са обвързани филмите ѝ с едно отминало време, те сякаш не остаряват, а продължават да вълнуват и днес заради темите и идеите, които интерпретират. Бинка Желязкова не бяга и от политическата тематика във филмите си, винаги остава вярна на възгледите и принципите си и това води до забраняването на няколко от нейните филми. Поради своята непримиримост с цензурата на властта тя често е наричана „непослушното момиче на българското кино“. Важна роля в творческия, а и в личния живот на Бинка Желязкова изиграва сценаристът Христо Ганев. Той е не само неин съпруг, а и сценарист на пет от общо седемте й игрални филма. Онова, което най-много вълнува режисьорското семейство в живота и изкуството, е несъответствието между идеала и реалността заменянето на истинските стойности в живота с фалшиви идоли и размиването на моралните очертания в модерното общество.
Басейнът (1977)
Близките на режисьорското семейство твърдят, че „Басейнът“ съдържа много автобиографични елементи от живота на Бинка Желязкова и Христо Ганев. По теми и стил го определят като „сгъстена антология“ на всичките им филми.
Филмът започва с проваления абитуриентски бал на главната героиня Бела (Янина Кашева). Кавалерът ѝ просто забравя, че е обещал да я заведе на бала. В своята ярост и разочарование Бела бяга от вкъщи. На сутринта се качва на кулата на един басейн. Там тя среща Апостол (Коста Цонев), архитект на средна възраст, наскоро изгубил жена си. Между Бела и Апостол постепенно се заражда приятелство. Апостол запознава Бела с най-добрия си приятел – Буфо (Климент Денчев), талантлив буфосинхронист. Тримата създават свой собствен малък свят и между тях се оформя любовен триъгълник.
Това е един модерен за времето си филм, който фокусира вниманието си отвъд идеологемите на времето и се взира в душевността на човека, в неговата самотност, отчаяние и безпътица. И в този филм Бинка Желязкова и Христо Ганев продължават да разказват за разочарованието си от тоталитарния режим и догматичността на социалистическия реализъм, което води до нова груба реакция на властта.
Един от най-впечатляващите аспекти на „Басейнът“, а и на всички останали филми на Бинка Желязкова, е начинът, по който са изградени героите. Всеки от тях се откроява със своята ярка индивидуалност и специфичен характер. Но все пак има едно нещо, по което всички те си приличат – не се вписват в тълпата, отказват да следват масата и да живеят по начин, който някой друг им налага.
Сред най-интересните сцени от филма е тази, в която се запознаваме с различните видове мълчание. Според Апостол например мълчанието е безсилие, а според Бела – доверие. Когато Буфо решава да разпита случайните минувачи по улицата какво представлява за тях мълчанието, той получава редица различни отговори: глупост, средство за самовглъбяване, най-големият признак на лицемерие. Но най-често срещаният отговор е „Мълчанието е злато“. Колкото и мъдрост да има в тази поговорка, в контекста на филма тя сякаш придобива негативно значение. Поговорката обобщава нагласата на българското общество в годините, когато е създаден филмът. Масово българите са по-склонни да сведат глава, да замълчат и да се примирят с ограниченията, цензурата и лицемерието в обществения живот, отколкото да надигнат глас.
Филмът е любопитен и от друга гледна точка – голяма част от сцените са снимани на басейна „Спартак”, един от най-модерните тогава на Балканите. Кадрите са запечатали лица и събития от българската плувна история, както и изключително красиви скокове във вода на българските плувци от онова време.
Голямото нощно къпане (1980)
Филмът разказва за група приятели, която всяка година се събира на морето, за да прекара лятото си заедно. Те дори имат собствена традиция, наречена „Голямото нощно къпане“. Хората от компанията се познават много добре и са свикнали един с друг. Свикнали са до такава степен, че скуката е неизбежна. (По думите на един от героите: „Ние се скапахме от липса на вълнение. Много сме всекидневни – като пенсионери с мрежички. Навали ли ни дъжд, или пък спукаме гума после цял месец разправяме, като че ли кой знае какво се е случило.“) Точно скуката и нетърпимото еднообразие на ежедневието ги подтикват да започнат опасна игра, изпълнявана преди векове от траките. Играта завършва пагубно с обесването на младо момче – метафора на моралните казуси, които поставя времето. На везните авторите на филма отново поставят въпроса, който ги вълнува цял живот: коя смърт е по-страшна – на тялото или на духа.
Филмът е включен в програмата „Особен поглед” в Кан.
Нощем по покривите (1987)
И в този свой филм Бинка Желязкова и Христо Ганев търсят отговори на екзистенциалните въпроси за любовта и смисъла на живота. Още в първата сцена героят на Тодор Колев изнася монолог, който може би звучи дори по-актуално в момента, отколкото преди 30 години. „Чухте ли? Току-що съобщиха: „По-бързо, по-високо, по-силно“ изпя песента си“. Рекордите вече са замразени. Това „по-бързо, по-високо и по-силно“, ни изправи пред пропастта на човешките амбиции. Дели ни една-единствена крачка – последната. Стоп! Спасението е в обратния ход. По-бавно, по-ниско, по-слабо.“ Човешкият живот сякаш толкова е забързал своя ход, че не ни остава време да сме наистина хора, да преживяваме и оценяваме настоящия момент. Винаги бързаме, прекомерно сме се вглъбили в делничното, движим се по повърхността на битието и така започваме да губим истински важното. Може би спасението наистина е в обратната посока и в забавянето на хода.
Александра Славова – 12-и клас, Първа eзикова гимназия, Варна