Какъв е смисълът да твориш, когато делото ти няма да бъде видяно? Какво предприема човек, който по всякакъв начин е спъван, отдавайки се на страстта си? Предава се…? Не и Бинка Желязкова, която през целия си живот се противопоставя на тоталитарната демагогия.
Родена в Свиленград, на 15 юли 1923 г., Бинка е първата жена режисьор в историята на българското кино. Въпреки че приема левите идеи още като тийнейджърка, едва на петнадесетгодишна възраст тя не скрива негодуванието си пред разминаването на политическата власт с идеалите. Произнася реч срещу управляващите, поради което не получава зрелостно свидетелство. Няколко пъти я арестуват и не ѝ разрешават да продължи образованието си. Чак след войната, тя завършва режисура в НАТФИЗ. След дипломирането си започва работа като асистент-режисьор във филмова студия „Бояна”. Тя заедно със съпруга си, сценариста Христо Ганев, първи открито заявяват непримиримостта си към социалния конформизъм и лицемерието.
„Животът си тече тихо…” (оригинално заглавие „Партизани”, 1957)
„Ние седяхме един до друг, не умеехме да се погледнем…”
Приятелите партизани стоят затаили дъх в землянката, знаейки че всеки от тях би сторил същото като другаря си, който жертва живота си за тях. Тази болезнена раздяла те преживяват заедно, но дали дружбата им ще продължи с хода на времето…
След тригодишно обучение в Съветския съюз Павел (Димитър Буйнозов), бивш партизанин, се завръща в България и постъпва на работа в Районния комитет на партията. Още с пристигането си разбира, че нещата са се променили: бойните му другари са с нарушени отношения, съдбата им е нерадостна. Баща му, Жельо (Богомил Симеонов), народен представител и бивш партизански командир, пък изглежда е загубил връзка с обикновения живот – цялото му внимание е съсредоточено върху проекта за паметник на партизаните. Филмът поставя акцент върху ценностния конфликт, който противопоставя бившите партизани, и върху реалността, която ги разделя.
„Животът си тече тихо…” е първият съвместен филм на Бинка и съпруга ѝ, с който поставят темата за духовната деградация, проявяваща се при бивши участници в съпротивата, което не се харесва на властта. Цели 31 години филмът очаква своята премиера, заснет още през 1957г. Забранен е след излязлото на 5 юли 1958 г. „Постановление на ЦК на БКП за състоянието и по-нататъшното развитие на българската кинематография“, в което се казва следното:
„В отделни филми нашата действителност се показва едностранчиво и изопачено като в „Животът си тече тихо“. Този филм фактически развенчава образа на народните партизани, хвърля клевета върху тяхната борба и всеотдайност към народното дело, прави неверни обобщения за нашата действителност“.
Филмът безпощадно разкрива моралното падение и злоупотребата с властта на бившите партизани, заели високи постове.
„Лошото е, че не страдаме. Някак си много леко почнахме да преживяваме всичко”
- Петко (Георги Георгиев - Гец)
Балончето с героичните спомени и задружността се спуква, но сякаш никой не го е грижа и всеки продължава да “рàботи”, да следва единствено собствените си интереси или да не надига глава пред несправедливостта…защото това е работа на младите, нали?
„Когато човек започва да си усеща възрастта или авторитета значи се е уморил…”
- Люба, майката на Павел (Иванка Димитрова)
Освен темите за неизбежното отчуждение при липса на сходство в идеалите, филмът поставя на преден план и житейския избор на човека - да живее сам за собственото си благо или да остане верен на идеалите си.
Но „Животът си тече тихо” далеч не е единственият ощетен от цензурата филм на Бинка и съпругът ѝ. Цели четири от седемте ѝ игрални филма са забранени от властта-„Животът си тече тихо…”, „Привързаният балон“, „Последната дума” и „Басейнът”. Когато „Привързаният балон“ най-накрая получава разрешение за премиера на Берлинале през 1989 г., Желязкова била попитана дали и тя, както много режисьори от бивши социалистически държави, би продължила работата си с филм за перестройката, на което тя отговаря:
„Аз вече направих своя филм за перестройката преди 32 години.“
„Привързаният балон” (1967)
Представете си, че вървите спокойно по улицата, пиете сутрешното си кафе или пътувате за работа и изведнъж виждате в небето да лети гигантски балон във формата на кит, който на всичкото отгоре и говори. Как бихте се почувствали? Може би първоначално ще се ужасите, ще започнете да се питате с тревога откъде е дошъл и да създавате всевъзможни теории за произхода му. Но човешкото любопитство винаги е било по-силно от страха…
През Втората световна война един баражен балон се откъсва от румънския град Плоещ, преминава Дунава и се спира над планинско село в България. Удивените селяни решават да го свалят със залп, но балонът отлита към планината. Въоръжени до зъби, те тръгват след него.
Ролите в „Привързаният балон” изпълняват легендарните български актьори Георги Калоянчев, Григор Вачков, Константин Коцев, Георги Парцалев, Иван Братанов и Стоянка Мутафова. Гласът на балона е Коста Цонев. Благодарение на тях, филмът носи неповторимото чувство за свобода на духа. Както в приказките, героите тръгват устремено към целта си, колкото смело, така и с една детска наивност - в един момент се втурват към балона с бойни викове, протегнали ръце към небето, в следващия се крият зад слънчогледи, стараейки се да умилостивят огромното същество.
„Не гоня, и през ум не ми е минало да гоня. Аз бягам, бягам си за сянката!”
- селянин (Георги Парцалев)
Балонът от друга страна въплъщава фантазиите, желанията и най-смелите мечти на селяните. Всеки от тях проектира собствена идея за балона - постоянния контрол на режима, потиснатия стремеж за свобода или чисто и просто:
„Мале, що ризи, що гащи висят горе!”
- селянин (Георги Парцалев)
Освен цветистите политически и народо психологически метафори, „Привързаният балон“ ни показва, сякаш извън всякакъв контекст, фигурата на едно анонимно, нямо момиче, което също приковава погледа си към балона. Взаимодействието между героинята и летящото създание се превръща в своеобразно приятелство. Споделяйки еднаква съдба, и двата образа олицетворяват мечтите и стремежите на народа.
Образът на Момичето в бяло е създаден от режисьорката като символ на свободата, земно превъплъщение на балона в небето от творбата на Радичков. В продължение на година Желязкова търси момичето, което ще пресъздаде образа във филма. За ролята е избрана Жанет Митева, която от десетилетия живее в Канада.
„Бинка Желязкова така бе написала ролята, че нямаше реплики.. Искаше героинята ми да бъде – и така ми го обясняваше – идея, мечта, стремеж на народа, а също и да покаже, че винаги има и е имало и хора предатели – като Запасняка, чиято роля изигра Гец, който застреля моята героиня, а и искаше да я предаде – явно за награда. Това не й позволиха, защото бяха казали, че „ние не сме убивали борците си за свобода“. Момичето е ремсистка, каквато е била и Бинка. Мисля че имаше неща от нейния живот, които беше вплела в този образ и в цялата история около него.”- Жанет Митева
„Привързаният балон” е най-емблематичният филм на Бинка Желязкова, който тя създава по мотиви от новелата „Опит за летене“ на Йордан Радичков през 1967 г. Филмът е изпратен на Международния кинофестивал в рамките на Световното изложение „Експо 67“ в Монреал, Канада-продаден на разпространение в чужбина. Веднага след участието в Монреал, българските власти анулират договорите за продажба и отказват участието на филма в Международния кинофестивал във Венеция. В София го показват само за няколко дни в само едно кино. С една единствена премиера филмът бива отчетен, а продукцията е скъпа и сложна.
Експериментален филм, наситен със сюрреалистични елементи като „Привързаният балон” е далеч изпреварил времето на обичайния модел на социалистическото кино. Тогава, през 1967 г., когато Бинка Желязкова завършва филма, някой подшушнал на Тодор Живков, че той е магарето, което селяните вдигат във въздуха, и филмът не вижда бял свят. И не само затова – сюрреализмът като начин на мислене стои в други философски и естетически пространства, в противоположния полюс на социалистическия реализъм, където балоните не говорят и никакви кучета не гонят човека, устремен към светлото си бъдеще.
Филмът е забранен веднага след премиерата му с министерско постановление, в което като основен мотив се изтъква неуместността на режисьорското решение да изобрази селяните „през призмата на песимизма”, като „полудива тълпа”. Дори на кинематографистите не се разрешава да го гледат. Едва след промените през 1989 г. „Привързаният балон” е излъчен по екраните, „истински шедьовър в черно-бяло”, като „сатирична притча за националния ни характер” и „неуспешния, но продължаващ „опит за летене” на българите”. Филм, определен като най-вдъхновената и талантлива екранизация на Радичков в киното.
„Последната дума” (1973)
Желязкова създава филма „Последната дума”, по неин сценарий, със стихове на Стефан Цанев. Филмът, в който участват актьорите Цветана Манева, Доротея Тончева, Ицхак Финци, Николай Бинев, Филип Трифонов, получава Първа награда от Кинофестивала във Варна през 1973 г., а през 1974 г. е показан на кинофестивала в Кан, където предизвиква изключителен интерес и висока оценка от световния киноелит. Бинка Желязкова през цялото време е била в центъра на вниманието не само защото филмът се харесал на публиката и на специалистите, а и като единствената жена режисьор на фестивала. Филмът дори бива предложен за награда, но съветският представител в журито се обявява против. През 1976 г. филмът „Последната дума” получава наградата „Фемина” на фестивала в Брюксел (Белгия).
Шест осъдени на смърт жени осмислят истинските стойности на живота в затворническата килия и очакват изпълнението на присъдата всяка по свой начин. Едната от тях е художничка и нейните естетически стремления към красотата намират израз в сюрреалистичните картини, които рисува с великденски бои в последните дни от живота си върху стените на килията – мрачната обстановка и чувството за безизходност се стопяват сред полета на странните птици в цветната градина, където другата жена, учителка по професия, ражда детето си. Бягството на третата жена, подготвено и осъществено от Партията, става причина останалите да бъдат обесени. Вина, избор, чест, компромис с идеалите – това са темите, които отново изследва Бинка Желязкова през живота на шестте жени, поставяйки за пореден път въпросите в търсене на изходния път: има ли спасение за човек, ако съхрани живота си, но изгуби смисъла му?!…
„Понякога обстоятелствата не ни предоставят избор и включени в „партия билярд”, трябва да направим много малко, за да участваме честно в играта – да не бъдем топка, която ще блъснат, за да блъсне тя другата; да запазим своята елементарна човешка порядъчност…” - Бинка Желязкова по повод „Последната дума“.
Киното на Бинка Желязкова представя образи, които не са преминали през цедката на соц-модела. Изправени са пред истински конфликти. Режисьорката разглежда не само общата картинка, а разказва историята чрез вътрешните битки, надеждите и страданията на героите си, копнежа им за свобода.
„Свободата е като че ли най-висшият смисъл на съществуването според Бинка, свободата и умението да се ползваш от нея“, казва актрисата Цветана Манева през 2006 г. в документалния филм „Бинка: да разкажеш приказка за мълчанието" на режисьорката Елка Николова.
Но нека се върнем на въпроса…Какъв е смисълът да твориш, когато делото ти няма да бъде видяно? Мисля да отговоря с един цитат на режисьорката, обявена за лице на киното в Източна Европа, един от силните женски кино гласове в световен мащаб в средата на ХХ век:
„Моята тема в изкуството е съпротивата - в най-широкия смисъл на думата. Съпротива към всичко, което ни пречи да останем верни на себе си, на идеите, за които се борим, на обкръжаващите ни хора." - Бинка Желязкова.
Божана Станева – 11 клас, МГ „Д-р Петър Берон“, Варна