Къде Ви завари поканата за снимки в „Живи комини“ и каква бе първата Ви емоция при запознаване със сценария и Вашата роля?
Нека първо благодаря за вниманието към мен. На фона на основните ярки персонажи във филма, имам много малка роля, но тъй като се чувствам „коминче“ от целия живителен огън, се зарадвах на поканата Ви за разговор. В 2005 година, като довършвахме финала на „Маймуни през зимата“ (дебютът ми в киното), режисьорът Милена Андонова покани за оператор на зимните кадри Радослав Спасов. Там се запознахме. Но работихме кратко заедно – само ден-два.
Едва десет години по-късно, чак след филма на Иглика Трифонова „Асансьор за пациенти“, Радослав Спасов ме бе видял в друга роля и ме покани за „Живи комини“, вече като режисьор. Прочетох епизодите си за кастинга, харесах ги. Но се смутих, че бяха на диалект, а трябваше да звучат достоверно. Още повече, че имаше и песен да се пее… Че и трудна. Ама си научих текста и отидох на кастинга. Но там трябваше само да партнирам на Христо Бойчев… бездумно. И толкова. „Дай си координатите и заетостта“, каза ми на тръгване режисьорът. „Ама Вие нищо не чухте от текста…“, отговарям. „Аз съм те гледал при Иглика скоро, стига ми. Пък и те знам още от филма на Милена“. Така че първият ми възторг бе как е навързано всичко, как ако имаш шанс за роля в киното, една добре свършена работа води към друга роля. И изпитах предана благодарност и към тримата режисьори за дадения ми шанс. Щото аз не снимам много. И ако не бяха Милена и Иглика, Славчо нямаше откъде да ме знае. А за песента „Зайди, зайди ясно сонце“… Понеже наистина се притеснявах, приятелка ми прати запис, да си го слушам и да ѝ науча правилно извивките.
Кой и какъв е вашият персонаж според Радослав Спасов?
Василка се казва. И си е реално живяла негова съседка от Ковачевица. Христо (екранният ми мъж), ми показа некролога ѝ на една порта. И тъкмо да разговарям с дъщеря ѝ каква е била Василка, режисьорът каза: „Не, не я разпитвай. Не искам да ми я наподобяваш, ами се виж как ти самата изглеждаш с тези дрехи и действай.“ Много ми помогна как ме бе облякла художничката по костюми Буря Стефанова. А и текстът бе написан много вкусно, с такава вътрешна мелодия и женска мекота за изказ, че просто: поглеждаш се, оглеждаш се да видиш и останалите колко са автентични и… проговаряш. Василка е жена прилежна, предана на мъжа си, готви, обича и се радва. И е наивна с добротата на неопорочените хора. „За свършека на света“, който си е наумила, стотици буркани зимнина е направила и над хиляда сокове от домати. Да има. И за ядене, и за даване. Домакиня практична и родолюбива: обича си земята родна и ѝ благодари като оползотворява докрай щедрата ѝ реколта. Имам пресечна точка с Василка покрай тази обич и стремежа да не се похабява нищо от зеленчуковата и плодовата реколта у дома, ама тя тази жена много продуктивна, бе! Не мога да я стигна. Над хиляда шишета сок?! Същинска консервна фабрика. Но най-много ме разсмиваше историята ѝ със загубения златен пръстен и разсъжденията ѝ за съпружеската вярност.
По време на първия показ на филма през 2018 в зала 1 на ФКЦ (Фестивал на българския игрален филм „Златна роза“), публиката ръкопляска на вашия монолог. Дали сте очаквали подобна реакция? Разбира се, осъзнавам, че актьорът не играе заради адмирацията на публиката, а заради пътуването към ролята, към душата на персонажа си.
Аз просто си свърших искрено работата, както ме насочи режисьорът. Той е много сладкодумен и на репетициите преди снимки разказва реални истории, свързани с текста. Така те въвежда неволно в атмосферата на написаното и като дойде време да проговориш, ти си сякаш осъществено парченце от спомена му и… то си става. Стига да си повярваш, да се довериш и да си обикнеш персонажа. Аз към всяка роля подхождам така. Та на терен, щом чух „начало“, просто си казах текста с обич към думичките, изпях си песента и като обявиха „стоп“ за камерата, хората от екипа бурно се засмяха. Някои пък казаха, че са се натъжили. И аз тогава искрено се изненадах. Щото не очаквах. Но много се зарадвах, че колегите наоколо бяха тъй отзивчиви и сърдечни. Целият екип. Това волно окуражава. Всички във филма играят добре, всички ги харесвам. Защото и снимачните условия, които създаваха отделните филмови звена, бяха вдъхновяващи. Така че по същия начин, по който благодарно, но и смутено от вниманието към мен, се бях изненадала на терен, се изненадах и когато ми звънна Радослав Спасов от Варна и каза: „Журито ти връчва „Златна роза“ за поддържаща роля!“. Ама за този много личен и вълнуващ ме момент аз вече разказах в блога си… с пределна искреност.
Останаха ли днес „живи комини“ в тези островчета на разпокъсан дух?
Много ми харесва идеята да се броят живите по байрачетата дим от покривите на къщите им. Така е и с човека: ако имаш пламък за топлене, вее се димно знаменце над ръста ти, прави те по-висок – посочва с лабиринтния си танц скътаната в теб човещина. Където и да си. Указва пътя на други живи души към теб. Като се съберат две-три къщи с огън, става топла махала. Като се съберат повечко, става си селце. И хората са къщи с огнища. Ако не горят, ако не се подхранват с действие, са пепелища. А ако са с вътрешен, домашен им огън осветени и се сбират все такива топли на доброта къщи-хора, топлото се множи и вече не е това разпокъсан дух, ами си е гнездо с обич.
От деца знаем песничката с припев: „Къщички в снега се гушат, / а коминчетата пушат…“. Ама избираме ли ласката пред сблъсъка и безразличието, окуражаващата прегръдката пред студа като поведение?
Духът се спасява в единство, не в рехави, откъслечни помахвания от тук от там поотделно. А след смела сила, придошла от всеки чрез светлинката на личното му единение с необходимостта да е той размразяваща топлинка. Когато човек е готов да бъде пролет, пък дори и в цветето на дима над цъфналото му с живот коминче, той става искра. После топлина, после крило на дим. А многото криле вече са достатъчни за възраждане на живота над всеобщия безлюбен мраз. „Една птичка пролет не прави“, но ето че от крилото на една птичка-дим от „жив комин“ се ражда ято!
Вие ювелирно изграждате своите персонажи, вашата работата излъчва светлина, озарява екрана, някак си тя според мен съответства на името Ви. Имате ли ритуали при подготовка с ролята, бихте ли споделили методологията Ви или пък следите неотлъчно изискванията на режисьора?
Благодаря за звънките думи. Усмихвате ме…
А ритуал нямам. Просто чувам какво иска режисьорът, ако съм на по-различно мнение, разговаряме. И когато вече имам посока за ролята, от мен зависи какво и как ще си съчиня така, че да подкрепя за себе си идеята достатъчно плодовито, да я държа „жив комин“ (ако мога да използвам днешната филмова метафора за всичко, творчески сътворително) и с тази чувствителност и плам в себе си да раждам емоции, достоверност, да мисля в детайли, спонтанно и вярно… Актьорската професия е дисциплина за вътрешна свобода. В обеми и в интензитет. Ти сам си отговорен да поддържаш огнището си на честност чисто, да го разпалваш с истини, асоциации, радост и въображение, да не го мърсиш с позорно за духа ти поведение, за да не го превърнеш в невъзстановимо пепелище. Аз не съм много покорна актриса. Слушам режисьорите, но онова в мен, което струи неозаптимо в посока на истинността, ако на него нейде нещо не му е попътно – като привнесена от друг външна хрумка например, дето да я усещам с фалшив огън, и… и тогава много се мъча. Щото ми чуждее на мен самата подхвърлената отвън „украска“ на нечия, наложена ми суета. И тогава, за да мога да продължа да работя честно и ненатоварващо ме (щото физически страдам от фалш и кухота като зейнат нейде), и тогава просто си… слушам в крайна сметка вътрешния код. Рядко е водило до конфликти… Но затова именно така уважавам умните режисьори, които не те заставят да сториш нещо, заради някакъв техен просто фасон, а умеят да стигнат до пламъчето в теб и да го разгорят, и да те оставят сам да осветяваш пътя на персонажа си в посоката на онова, което са изискали от теб и са те освободили талантливо да действаш по пътя към цялото. Но и актьорът не може да е самолюбив, повърхностен инат. Трябва да е фин, звънък, трудолюбив да развива сетивността си и да е с интелигентна чувствителност. Да си актьор е мъдрост. Благодарна съм, че повечето ми важни срещи в киното са с такива умели режисьори. И в театъра ми се е случвало неведнъж.
Какво е за вас мястото село Ковачевица, където е създаден филмът?
Оживителна тиха ласка на непокварен планински мир. Трепет и възторг. Стоиш, дишаш и растеш. Ставаш цялата природа наведнъж. Хората, с които се запознах там, местата, в които се хранехме с тъй вкусна домашна храна, къщите, в които живяхме и техните стопани са подарено ми богатство от душевна ситост и сгряващи ме и сега с мисълта ми за тях спомени. И всичкото това насищане на сетивата ми се случи благодарение на филма „Живи комини“.
Нека опитаме да продължим мисълта: „Докато има живи комини, има…“
Докато има живи комини, има домашна топлинка. И ако е споделена с някого, се нарича любов. А любовта е богатство и живот. Тъй че докато има живи комини, има живот. Това е и идеята на филма на Радослав Спасов.
Коя е Ангелина? А Василка?
Ангелина е Шапка Невидимка. А Василка… е приятна творческа засилка.
(Личният блог на Ангелина Славова, впрочем, се казва „Шапка Невидимка“ – https://angelinaslavova.wordpress.com).
Ако като Владо (Ивайло Христов) направите видео запис за сбогом със своите близки, какво бихте казали за смисъла на живота? Какво бихте поискали да направят приятелите Ви с живота си?
Аз не искам да отговарям на този въпрос… Не искам да оставям послания за сбогуване дори и наум. Нека още дълго съм жива и здрава – аз, близките ми и приятелите ми, хората, които обичам. Харесвам красотата и съвършенството на живота. В това е смисълът за мен: да си здрав, спокоен, споделен, да обичаш и да се радваш на прелестта на света. Природата е възхитителен дар! Пълна съм с благоговение за това, че мога да дишам, да чувствам и да се удивлявам от чудото живот! И нека сбогуването е далеч-далеч в бъднините ми, сега е миг за щастие.
Най-трудният момент за вас по време на снимките?
Защо да има труден момент? Беше само интересно и вдъхновяващо. Много приятна професионално среда с незабравима компания. Изпитание ми бе май… само жегата. А да, и тревогата дали ще стигна за представление до София като свърши последният ми снимачен ден. Стигнах.
Ако имахте възможност да преподавате актьорско майсторство, какво бихте искали да научат за театъра и киното Вашите ученици?
Да са ценни с автентичност, да са честни с отговорност и всеотдайност към работата, себе си и екипа. Да усещат и осмислят силата на радостта да се твори в човещина, с обич и забавление. И още нещичко искам да кажа на онзи, който чете споделеното тук.
Благодаря, че отделихте време за „Живи комини“ на Радослав Спасов и за мен. Щастлива съм, да, думата е тази: щастлива съм, че съм част от този искрен, пъстър на характери, многозвучен на теми и причудливи истории филм за любовта и приятелската самоотверженост на хората в една малка общност. За прошката след спречкванията им, за надеждите и хитруванията им, за ежедневието и празниците им, пък дори и за изглеждащото като сватба изпращане със страст, танци и сълзи на един, обичан от тях съсед-бохем в… „къщѐто с ѐркера“ на смъртта. Филм с разкошни актьорски превъплъщения – на всички: и на актьори, и на непрофесионалисти, от малките до централните роли. С грижовен екип на всички департаменти и с много вълнуваща ме музика на Веселин Митев. Животът в „Живи комини“ се долавя с удоволствието от детайла само ако имаш свободата да се отпуснеш и отдадеш два часа на изобилието му от ръкави – без хронометър, без инструментите на „критичната хирургия“, а само с невинното любопитството да решиш сякаш кръстословица с позабравени думи, докато седиш в селско кръчме и разгръщаш местен, правен с предан ентусиазъм вестник. Само тогава водата на разклонената сюжетно река ще стане твое утоляващо те устие. Като с грижовна ръка Радослав Спасов сади семенца в браздите на цялата жива картина: детайл по детайл, персонаж по персонаж, история по история. И макар в началото да имаш чувството, че е прекомерно наситен от сочност сюжетът, ако си бил внимателен към щриха и отзивчив към всяка, поднесена с лична авторово отношение багра, ще си тръгнеш не безразличен след втория час, а по-приемащ и човечен. Дай си възможното време да навържеш всяка идейна бримка. Защото иначе пропуснатият от екрана блян за мир… като „зад воал знамение“ отлита.
Още веднъж благодаря за вниманието, Елица Матеева и „kinoto.bg“.
