Ал Пачино на 80!

Сицилианските му корени се губят някъде из улиците на Южен Бронкс, където е роден и израсъл. След като майка му умира, когато е все още съвсем малък, Пачино се принуждава сам да си търси прехраната, като работи какво ли не. Започва като разносвач на вестници и мляко за да стигне до разпоредител в театъра, където отблизо започва да наблюдава актьорския занаят. Но пътищата на момче израснало в Бронкс не са много - попада в една от многобройните банди, а по-късно за два месеца облича и раиран костюм.

"Преосмислях доста неща в пандиза. Разбрах, че това не е начинът да стигна дотам, за където бях тръгнал. Взех окончателно решение - да стана актьор с цената на всичко." В затвора Ал си припомня времето, съвсем малък след кино се е прибирал вкъщи и разигравал сцени от филма, който е гледал. Първите опити на Пачино да актьорско майсторство са доста плахи и неуспешни - на втората година го изхвърлят от школата. След като цяла година бачка, за да събере пари, той отново се записва там.

"Беше ми ясно, че далеч не притежавах всички качества да стана актьор. Бях убеден, че хората в театъра и киното трябва да са красиви, а аз се мислех за много грозен. Това отнемаше куража ми. Но сега ми се струва, че най-важното, което притежавах, бе несломимият дух". След година в кварталната школа, Пачино научава за "Аctors Studio", от където са излезли актьори като Джеймс Дийн и Марлон Брандо - идоли на младия Ал. Обучението там е безплатно, но трябва да се издържан приемните изпити. След третата година на кандидатстване, Пачино най-после е приет в знаменитата актьорска школа, не без моралната подкрепа на една богата жена надхвърлила средната възраст.

"Живеех на нейна издръжка. Тя ме даряваше с всичко, за което един мъж може да мечтае. Пред тази жена винаги бях някак покорен. Малко ми трябваше обаче, за да започна да се мразя и една сутрин реших да приключа с това. Използвах класическия сценарий - казах и, че отивам за цигари и не се върнах". След като завършва "Аctors Studio", Пачино играе в треторазрядни спектакли и дълго време не е забелязан. Едва през 1968 година критиката му обръща внимание в пиесата "Индианецът търси Бронкс". Година по-късно Пачино получава най-голямата театрална награда в Америка - "Тони" - за играта си в спектакъла "Носи ли тигърът вратовръзка". Ал е вече на 29 години и получава първата си филмова роля - епизодично участие в "Me, Natalie" (1969, реж. Фред Коу).

Оттук нататък започва поредица от роли, с които Пачино достойно влиза в групата актьори в края на 60-те години, които изграждат образа на антигероя в американското кино. Наред с Дъстин Хофман, Джак Никълсън, Робърт Де Ниро, Ал обогатява образа на антигероя като го прави много противоречив с едновременното спотайване и изригване на чувства и вътрешна енергия. Още с първите си роли Ал Пачино се изгражда като педантичен актьор, който за да навлезе дълбоко в същината на героите си, напълно се слива с тях. За да се идентифицира с персонажа си - наркоман-хомосексуалист в "Паника на Арлингтън Роуд" (1971, реж. Джери Шацбърг), Пачино живее два месеца в компанията на наркомани и заедно с тях се дрогира. Играе поредица от неудачници, които трудно успяват да се приспособят към средата и нормите на живот. Опитват се да се противопоставят на всичко, което противоречи на вътрешният им инстинкт и в повечето случаи макар и губещи, героите не се предават и запазват достойнството си.

През 70-те години Пачино прави няколко блестящи актьорски превъплъщения като скитникът от "Плашилото", банковия крадец от "Кучешки следобед", полицая в "Серпико", но повратна точка в неговата кариера се оказва срещата му с режисьора Франсис Форд Копола на снимачната площадка на "Кръстникът". Трилогията на Копола сякаш проследява етапното развитие на актьора Ал Пачино. Майкъл Корлеоне става все по-интересен, по-богат, колкото повече Пачино узрява като актьор. От първата част на трилогията до последната, постепенно младия Майкъл Корлеоне се превръща от безгрижно радостно момче в закоравял престъпник, който постепенно започва да се вглъбява и се оставя да бъде потопен в инерцията на самотата. И за това вината не е в героя на Пачино, а в неговия предопределен път, по едиповски осъден да бъде заложник на съдбата. В края на трилогията виждаме един обречен на тотална самота герой, преминал през чистилището на съдбата. В стъклените му очи се прокрадват сълзите на човек, който е претеглил цената на своите грехове и възмездието на съдбата, на която е бил подвластен. Играта на Пачино достига до съвършенство.

За съжаление, въпреки всичките тези забележителни актьорски завоевания, Ал не е удостоен с признанието, което наистина заслужава. Американската филмова академия го заобикаля с номинации, докато един ден актьора излиза на заветния подиум и изрича думите "Ударих кьоравото". Годината е 1992, а филма е "Усещане за жена". Пачино най-после е удостоен с "Оскар" за ролята му на слепия полковник в римейка на режисьора Мартин Брест. Въпреки, че повечето критици ( не без основание!) да намират "Усещане за жена" за бледнееш пред италианския оригинал от 1974 "Ухание в мрака", Ал Пачино прави истински фурор, като създава герой-еманация на всички свои търсения през годините. Той изгражда здрав мъжки темперамент, който е колкото избухлив и неудържим в стихията си, толкова уязвим, раним и романтичен.

Следващите роли на Пачино са в "Пътят на Карлито" и "Жега", които вече са се превърнали в модерна класика. Истинско събитие в кариерата на Пачино е неговия режисьорски дебют "Аз, кралят", където за разлика от други актьори с режисьорски амбиции се справя чудесно. "Всеки път, когато произнасях името на Шекспир, имах чувството, че нещо ме изпълва. Имах желание да поставя на сцената нещо като пъзел, игра, която да го покаже такъв, какъвто никой не го е виждал" Пачино прави игрално-документален филм, в който се вглежда в дълбоките води на шекспировите герои и техни проблеми, разгърнати в историческата трагедия "Ричард III". С актьорски замах търси съвременната гледна точка към пиесата на Шекспир и с присъщата си експресивност улавя нужния акорд, с който да направи зрителя съпричастен с гения.

Днес Пачино нарича себе си "депресиран оптимист". Живее далеч от светската суматоха и шумните приеми, Актьорът продължава да работи върху себе си и своите роли, като че ли му е за първи път и предава своите знания на студентите в "Аctors Studio", където преподава. Очите му са станали по-мъдри, но не и уморени. Пламъкът е все още дяволски ярък и ослепителен, невъздържан и избухлив, макар и отвътре да се крие чаровен романтик с уязвима ангелска душа.