Филмът „Страх“ провокира възпитаниците на кино школа „Братя Люмиер“ – Общински детски комплекс-Варна и техният художествен ръководител Елица Матеева да напишат общ текст с размисли за премиерната творба, която е в конкурсната програма на 38-то издание на фестивала на българския филм „Златна роза“. Елица Матеева

Не се страхувайте, за да не забравите цвета на щастието!

„Ивайло Христов безспорно създава кино, което така омагьосва и забравяш, че си в зала, забравяш, че гледаш измислен живот. По какво можете да отличите неговите филми от общата вълна на времето? В тях винаги има топлина, героите му са странници, малко ръбати, но човечни и винаги зрителите излизат от прожекцията с ведрина в душата, и с мъничко тъга в сърцето. Тъгата е заради желанието животът да се подреди, а той, зловещият шегаджия все шамаросва добряците на екрана.

При Ивайло Христов липсва онази преднамереност за оригиналост, но пък в неговите филми винаги витае чистотата на чувствата по отношение на аутсайдерите. Да си аутсайдер във филмите му е възможно най-прекрасното изпитание-вълшебство. И това черно и бяло, което събира движението, контурите, историята в цялост, в поетична конкретност в „Каръци“ и в последната му творба „Страх“ е магия, защото операторът Емил Христов може да превърне прозата на деня в поезия!

Мисля, че точно в този момент премиерата на „Страх“ е кислород за реалността, която обитаваме. Реалност, където „прекрасни жени“ правят „прекрасни снимки“ на „прекрасен премиер“ и едни на други си пожелаваме вместо лека нощ: „ОСТАВКА!“. В „Страх“ всички чудатости на делника излизат като пране, простряно на балкона. Само че в „Страх“ този балкон-живот на открито или истината за битието е изказана като хайку-меланхолично с надежда, че все пак някаква частица от доброто в човека все още е жива, само трябва да я събудим.

Ние живеем в омраза срещу другостта. Ние сме расисти и фоби, но продължаваме да помпим самочувствието, че българинът е възпитан в дух на толерантност. И когато един филм като „Страх“ ни показва, че живеем пошло, то нещо вътре в нас започва да кипи, да се вълнува! Дали е възможно да бъдем щастливи, ако не се страхуваме, да бъдем себе си?

Ако случайно някъде по твоята пътека откриеш стъпките на шеметните Светла (Светлана Янчева) и Бамба (Майкъл Флеминг), то не ги отминавай, а ги запомни, тъй както помниш пин кода на дебитната си карта-запомни силуетите им завинаги, за да сме сигурни, че ще намериш своето късче щастие!

Никола Йорданов, 12 клас - ІV ЕГ "Фредерик Жолио- Кюри"

“Страх” за българската „гостоприемност“

В “Страх” на режисьора Ивайло Христов се разказва за Светла – вдовица, отскоро останала и без работа. През селото, в което живее, често минават емигранти. Един ден, тя среща в гората Бамба, лекар от Мали, избягал от войната там, след като вече е загубил всичко. Срещата й с него преобръща света й и тя е готова да се бори за правото му да остане, защото всички показват, че Бамба е нежелан тук.

Влизайки в залата, последното, което очаквах, бе филмът да бъде с комедийни елементи. Темата за расизма е деликатно начинание за кинематографа, към която трябва да се подхожда много внимателно, Имаше някои наистина забавни моменти, но също така и такива, които на мен ми се сториха безвкусни сякаш не трябва да бъдат коментирани със средствата на смешното. Но какво ли знам аз? Целият киносалон умираше от смях дори на сцени, които намерих за неудобни. Основната идея на филма бе: да представи расизма като порок, насаден в народа ни, но на моменти той просто бе използван, за да се посмеем. Не съм сигурен дали типично георграфските ни шеги във филма ще бъдат разбрани извън родните предели.

Миналата година излезе филм, който има звучи като“Страх” – “Джоджо Заека”. Там главният герой също се сблъсква с омразата, но постепенно разбира, че предрасъдъците му са били грешни и че всички сме равни, без значение с какъв цвят на кожата сме и в какво вярваме. И двата филма са сатира, коментираща расовата омраза. Разликата обаче е в липсата на надежда в “Страх”. В „Джоджо Заека“ има светлина и надежда- предрасъдъци са временни и изчезват. В “Страх” ситуацията звучи така: “Ние сме си такива. Такива сме били, такива ще бъдем”. И това е може би най-страшното, защото е вярно.

Филмът бе заснет много интересно. Кадрите на морето, селото и гората, които може би биха били красиви в цвят, излъчваха тъга и празнота. Вероятно, за да се символизира монотонността на битието на Светла преди срещата й с Бамба- определено това решение е код към цялостната идея на филма.“Страх” не се страхува да навлезе в чувствителни теми и да ги разтегне до техния лимит. Струва си да бъде гледан, за да се види състоянието на българската “гостоприемност”, а и заради смешното по пътя натам, към прословутата ни „гостоприемност“. Въпреки някои моменти, които не съвпадат с моя вкус, смятам, че е един от най-добрите филми, излезли от тазгодишното издание на “Златна Роза”.

Кристина Стефанова, 12 клас - ІV ЕГ "Фредерик Жолио- Кюри"

„Страх“ - абсурдна комедия или що е то БГ@расизъм?

“Страх” е черно-бял игрален филм на режисьора Ивайло Христов, който проследява конфликтът на една учителка и нейните съселяни, които се противопоставят на взаимоотношенията и със случайно пристигнал чернокож бежанец. Светла (Светлана Янева) е вдовица, която наскоро е загубила работата си като учителка. Един ден, по време на лов, тя среща Бамба (Майкъл Флеминг) - доктор, мигрант от Африка, който напълно променя възгледите и за живота и тя се оказва във “война” с останалите жители, заслепени от предубежденията и омразата си.

“Страх” е филм направен заради българската публика. Не мисля, че съм присъствала на друга прожекция, на която зрителите не само се смяха на абсолютно всичко, но и ръкопляскаха на повече от един пиперливо-неудобен момент, представен като шега. Ивайло Христов определя филмът си като “абсурдна комедия”, твърдение, с което не мисля, че мога да се съглася. Той през цялото време беше на границата между естетския черен хумор и тъжната реалност. Въпреки това, смятам, че “Страх” успя да представи проблемът на нашето общество и поздравявам режисьорът за решението да направи филм на тема расизъм - тема, за която много хора се страхуват да говорят.

Бях приятно изненадана като видях, че филмът е черно-бял. Много харесвам този похват на снимане и считам, че успя перфектно да подчертае и да се съсредоточи върху емоциите и лицата на героите. Красиво заснетите пейзажи на морето и градът се превръщаха в отчаяно огледало на чувствата на главната героиня, която се оказва сама и безпомощна сред иначе “гостоприемния” български народ.

“Страх” е филм, който не се страхува да прекрачи границите и да представи светът такъв какъвто е - погрознял и обезцветен от предразсъдъците и омразата в нашите сърца. Това е филм, който няма нужда да завърши с думите “Базирано на истинска история”, за да бъде оценен и да ни накара да се замислим. Препоръчвам този филм, на всеки, който не се страхува от реалността и от малко черен хумор и вярвам, че това ще е един от най-добрите филми и може би даже победител на тазгодишното издание на “Златна роза”.