Кирил Серебренников е режисьор, за който си заслужава да се пише, защото в театъра и киното той зае категорична позиция на можещ и търсещ творец. Като ръководител на театралния „Гогол-център“ той утвърди трупа, заглавия и пространство, последното няма да е същото без него и макар Департаментът по култура в Москва да обяви, че театърът ще има ново ръководство и ще продължи дейността си, нека си признаем следното: без личности културните институти се превръщат в гробници.

Почитател съм на кинотворбите на Серебренников още от екранната му адаптация на пиесата на Братя Преснякови „Да играеш жертвата“- апропо, в родния театър творчеството на Преснякови имаше своя час пик преди 10-15 години. В един от модулите ми, посветени на киното, свързано с ученическата публика, които водех преди години в Регионалната библиотека на Варна съм представяла и една друга негова екранизация – филма „Ученикът“ по пиеса на Мариус фон Майенбург. И този драматург е поставян на родна сцена. Серебренников ни подтикна да си припомним за легендарните групи „Кино“ и „Зоопарк“ с филма „Лято“ през 2018 година, а миналата година направи фурор в Кан с екранизацията на романа от Алексей Салников „Петрови в грипа и около него“. Книгата все още се търкаля из библиотеката ми непрочетена, но пък няма да забравя играта на Чулпан Хаматова като библиотекарка в този филм-налудничаво тъжен, но еуфорично прекрасен, филм за хора, които възприемат киното като екстравагантно преживяване и приключение. Творбите на Серебренников не стават за пуканки и кока кола! Те не са за всеки, така че, ако очаквате пърхане и леки пируети в най-новата му работа „Съпругата на Чайковски“ –  това не е вашият филм! И въобще, ако симпатизирате на Путин… направете движение „ходом-марш“!

33.jpg

Новият филм на Серебренников не е за творчеството на Чайковски, не е и за любовните му страсти и залитания по представители на собствения пол, дори не е и за опита му за самоубийство, при това неуспешен – по заглавието е ясно, че това е филм за неговата съпруга Антонина Милюкова. Преди две години имах възможност да видя работната три часова версия на филма, тогава филмът бе семпло наименуван „Антонина“. Още пазя спомени и дивото зове в мен, че имах възможност да се насладя на маргиналните режисьорски решения. Този филм може би щях да включа в прекрасната колекция от кино заглавия в книгата ми „Европейско кино за нетрадиционалисти. Кино режисьорите „За“ дъгата“, но книгата вече бе издадена, а подобни филми ще има, защото животът е богат на истории-по-богат от нашата фантазия.

Филмът на Серебренников е артистична провокация в няколко посоки: актьорска игра, операторска работа и структуриране на наратива – освен линията на конкретната история, режисьорът си е поставил и една задкулисна цел – той още от самото начало на филма поставя въпроса за мястото на жената в руското общество не само през XIX век. Ако напуснем историческия пейзаж, според мен подобен разказ е много по-интересен модел за тематично заиграване със съвременния статус на жената, отколкото повърхностното спускане по фарта на действителността.

Серебренников е изследвал последователно хронологията на събитията. С лек минимализъм попадаме в историята –  някои решения в интериора са театрализирани и сякаш Антонина не е в Москва, а в кино павилион, но това прави ситуацията по-близка до новото поколение, което нито е наясно с голямата трагедия на съпругата на Чайковски, нито пък слуша Чайковски. Любовта на Антонина е мания, но зрителят не я обругава, а дори обратното страда в болката й, преживява я, преминава през драмата й.

22.jpg

Антонина е пленена от деликатността на Чайковски, записва се да учи в Консерваторията заради него, изпраща му писма с покана да й гостува на чай, моли се, коленичила пред църковен храм за чудото-за вниманието на Чайковски, т.е. тя от самото начало възприема позицията на заробената, изтерзаната, подчинената страна. Когато Чайковски се появява в семплата й квартира, тя му предлага ръката си, но освен нея и малък бонус – зестра-добра сума от наследство. Във филма на Серебренников има няколко момента, в които Чайковски се обръща към зрителя-лицето му е в близък план, погледът му подсказва, че решенията, които предприема не са резултат на свободната воля, а според условностите на социума. Изборът да приеме предложението на Антонина и да се бракосъчетае е продиктувано от прозата на деня - ще е материално осигурен и ще се успокоят обществените нагласи и оценки за личния му живот. Антонина все още не подозира, че в сексуалния му живот мъжете печелят първото място, но по-късно попада на любопитни вечеринки, в които предпочитанията макар и ясни не я притесняват, толкова, колкото, че съпругът й изпитва отвращение от интимност с нея. Отношенията придобиват мрачни краски, Чайковски изпада в нервни сривове до такава степен, че напуска дома си и изпраща посредници, които да говорят със съпругата му. От този момент до финала на филма, зрителят ще бъде свидетел на емоционалното падение в отношенията между съпрузи, а Антонина от прелестно девойче се превръща в злостна и похабена от невъзможни страсти жена, преследваща композитора.

Изпълнението на актрисата Альона Михайлов като Антонина заслужава внимание-енергия, страст и копнеж има в това крехко тяло. За ролята на Чайковски режисьорът е поканил актьор от трупата на Гогол-център – американецът Один Лънд Байрон.

Серебренников е отделил специално място във филма си на фотографското дело и фотографските обичаи от 19 век в Москва. Един от ритуалите ми направи впечатление-представителите на аристокрацията са имали навик да се снимат заедно с починалите си роднини в специални художествени фото сесии. С всеки експеримент в тази посока, зрителят попада в паралелен свят, в който фотографията, изкуството и еротиката си подават ръка. Докато наблюдавах поредния фрагмент, в който красиви младежи само по фуражки разголваха тела и размахваха саби, а по-късно голи девици увисваха около кръста на Христос, се сетих за един позабравен филм на Алексей Балабанов „За уродите и хората“. Разликата е, че тук крайното е издигнато в култ да обслужва естетически кадъра, тук всичко изглежда прекрасно, дори омразата е намерила красив кинематографичен изказ.

Обърнете внимание на операторската камера на Владислав Опелянц, след „Петрови в грипа“ това е втората му съвместна работа със Серебренников. Светлината във филма е особена, мълчаливо приглушена, а камерата плавно се разтваря в кръговете на ада, където попадат съпрузите.

„Съпругата на Чайковски“ предлага още няколко провокации, които ще запазя в тайна, като си позволя да отбележа, че финалът е изпълнен и с танцов етюд, който е също предизвикателство за сетивата на зрителя. Съвсем естествено е, че за този проект Серебренников не получи държавна субсидия, а сценарият е написан, докато режисьорът бе под домашен арест, сега след като вече не го преследват скандали за злоупотреба с държавни субсидии, Серебренников има възможността да бъде артист на света, какъвто винаги е бил!

678.jpg

Споделих впечатления за филма, защото варненските зрители ще бъдат първите, които ще видят на голям екран зрелищната творба-на церемонията по официалното закриване на МФФ „Любовта е лудост“ – 2 септември. Филмът на Серебренников е повод за още една подтема на този текст, в който бих искала да артикулираме заедно смисъла на този фестивал в наши дни. Фестивалът чества своите 30 години-завидна възраст, ако се стремиш към развитие и обогатяване на качествата. За съжаление през последните години, не само заради Пандемията, а поради натрупване на фактори от различно естество „Любовта е лудост“ се трансформира в събитие, което освен да показва филми, някои от които със сигурност ще бъдат разпространени или ще са част от премиерите на други фестивали, няма с какво по-различно постижение да се похвали. Въпреки постоянния жар на неговия художествен ръководител професор Александър Грозев, варненският фестивал се загуби в превода на самодостатъчната си липса на перспектива – няма ги градивните дискусии, работните срещи, реалните позиции на критиката, да не говорим за активното посещение на пресконференции-с десетина души как се прави пресконференция на международен фестивал, при това финансиран от парите на варненци?

Преди седмица посетих един от най-младите международни филмови фестивали в България -този в Бургас, който стана на седем години. Посетих го заради танцовия модул на фестивала, посетих го не само като критик-модератор на една от вечерите, но и като участник в един изключително полезен процес с ментори актрисата Мартина Апостолова и хореографката Яница Атанасова, работата им завърши с прекрасен видео денс филм. Няма смисъл да съпоставям фестивалите-местата и локациите му са прекрасно поддържани, то е като да питам кой от градовете е по-добър за живеене: Бургас или Варна? А сега направете бърза разходка във ФКЦ-Варна, разгледайте плочките, пода, тавана, столовете пред зала 1. Искам да ме разберете правилно, аз не омаловажавам същността на варненския фестивал, а задавам въпроси, свързани с любовта и грижата към „Любовта е лудост“ на самите хора, които работят във ФКЦ, защото за да правиш кино фестивал не е достатъчно само да гледаш кино, това все още не ти дава дипломата на експерт. И тъй като съм оставила една година от своя живот в организацията на този фестивал и си спомням времето преди моето кратко пребиваване там, когато МФФ „Любовта е лудост“ се правеше от хора с истинско отношение, с истинска любов и познаване на киното-става дума за хора-личности, ще пожелая на варненци жарко фестивално време с хубави филми на настоящето издание, защото изкуството е най-смисленото занятие на света! Някои от нас наистина оценихме по време на Пандемията високите идеали на изкуството, а тези, които все още си водят бележки по темата, надявам се да ми простят за непохватната ирония, тя също е версия на невъзможната ми любов около един варненски филмов фестивал.