Късометражният френски филм „Когато обичаш, трябва да си тръгнеш“ на режисьорите Жозеф Розе и Пабло Котен ни отвежда в следобеда на последния снимачен ден на Лусиен (Аласан Дионг) – млад актьор. Това е първият филм за Лусиен, който се изгубва между реалността и снимачната площадка. По сценарий той е влюбен в Адел (Елоаз Годет), ала тяхната любов се пренася и зад кулисите. Приятелят на Адел я изненадва с появата си, но тя не е особено очарована, което виждаме в начина, по който се гледат с Лусиен. Следва почивката за обяд, по време на която Адел разговаря с режисьора, а до Лусиен сяда момиче, което харесва младия актьор, и му го признава.
Филмът обърква още със заглавието си, като поражда въпрос: „Ако обичам, не трябва ли да остана?“, но Розе и Котен не дават желания отговор. Те потапят зрителя в сладката тъга на заминаването и му подаряват отворен финал, който обаче подсказва отговора.
Режисьорите са запечатали в кадър неуловимото чувство за изгубване. Топлите пастелни цветове и леката мелодия обгръщат зрителя в меланхолията на Лусиен. Последният ден е най-наситен с емоции – тъгата от заминаването, смелостта, с която предприемаш действие, макар да знаеш предопределеността на събитията… Лусиен признава на Адел чувствата си, но реакцията й бива съзнателно незаснета – може би за да сме в напрежение, а може би защото откликът й няма значение – както и да отвърне, любовта им ще обтегне финала на един снимачен процес.
Диалозите във филма са една от най-елегантните му черти – с недоизказаността си, те разкриват всичко пред душата на зрителя. По-голямата част от комуникацията е с погледи- много добро режисьорско решение.
Лентата разглежда под микроскоп болката от раздялата и безтегловността от предстоящото заминаване. Розе и Котен изследват зад обектива хаоса от емоции в Лусиен, който трябва да замине и да остави хората, с които е свикнал, защото няма повече работа там. Зрителят се чуди: „Как човек преценява, че няма повече работа и трябва да си тръгне? Ако изпитва толкова болка, струвало ли си е да свиква с тези хора?“. Тук се появява влюбеното в Лусиен момиче. Макар на пръв поглед излишно за историята – тя само още повече заплита любовната драма между младия актьор и Адел – момичето е събирателен образ на хората, в които Лусиен е оставил следа, предизвикал е чувства, които и той е усетил в себе си - героите са огледала, които отразяват другия.
С късометражния си филм Жозеф Розе и Пабло Котен предлагат своята дефиниция за любов: да си с другия без физическо присъствие и изисквания, дори в мислите си за някого любовта съществува на 100%.