Шедьовърът на Мери Шели „Франкенщайн или новият Прометей“ със сигурност е една от най-влиятелните творби не само в литературата, а и в изкуството като цяло. Класическият хорър „Булката на Франкенщайн“ (1935), комедията „Младият Франкенщайн“ (1974) и култовият мюзикъл „Шоуто на Роки Хорър“ (1975) са само една малка част от всички филми, вдъхновени от романа на Мери Шели. Съвсем логично е след толкова много адаптации историята на „Франкенщайн“ да спре да предизвиква същия интерес у публиката и да се впише в категорията „клише“. Противно на очакванията обаче всевъзможните интерпретации на „Франкенщайн“ продължават да вълнуват зрителите. Доказателство за това е новият филм на режисьора Йоргос Лантимос „Клети създания“, който ни предлага един предизвикателен нов прочит на добре познатата ни история.
„Клети създания“ е истинско приключение, едно вълшебно пътуване из сюрреалистичния свят, създаден от Йоргос Лантимос. Ярките декори, напомнящи картина на Бош, ексцентричните костюми и хипнотизиращата музика, дело на композитора Джерскин Фендрикс, ни пренасят в една пленителна и магична стиймпънк вселена. Главната героиня е очарователната Бела Бакстър (Ема Стоун). Тя всъщност е поредният експеримент на Годуин Бакстър (Уилям Дефо), учен хирург, известен с нестандартните си практики. Годуин открива тялото на Бела, след като тя се е самоубила, и я връща към живота, заменяйки мозъка ѝ с този на нероденото ѝ дете. Отначало Бела има умствените способности на новородено, но започва да се развива учудващо бързо. С умствения ѝ напредък идва и жаждата ѝ за приключения, за пътешествия и за опознаване на света. На път е да се омъжи за студента по медицина Макс Маккендълс (Рами Юсеф), на когото Годуин Бакстър е поверил задачата да следи развитието ѝ, но срещата ѝ с дръзкия и похотлив адвокат Дънкан Уедърбърн (Марк Ръфало) коренно променя траекторията на живота ѝ.
Бела и Дънкан се отправят на околосветско пътешествие, което ги отвежда до Лисабон, Александрия и Париж. По време на пътуването си Бела опитва от всички удоволствия, които ѝ предлага животът, но се сблъсква и с грозните лица на реалността. По пътя си тя среща и група интригуваща хора, които още повече провокират интереса ѝ към знанието, като я запознават с различни философски направления и идеи. Виждайки, че Бела става все по-начетена и трудна за манипулиране, Дънкан започва да се опитва да ограничи свободата ѝ. Бела, разбира се, не допуска това и го изоставя в Париж, където постъпва на работа като проститутка в публичен дом. Завръща се у дома, когато научава, че Годуин (или God, както тя го нарича) е тежко болен. Бела се прибира коренно променена – тя вече е пораснала, опознала е себе си и много от света, но е съхранила детското си нестихващо любопитство към живота. Няма да издавам обрата на филма, който, честно казано, е по-малко изненадващ от всичко останало, случващо се през тези 2 часа на екрана, но финалът предвещава добро бъдеще за главната героиня, безстрашно посрещаща предизвикателствата на живота.
Да се опиташ да дефинираш филм на Лантимос по принцип е сложна (може би дори непосилна) задача. Неговите филми задават много въпроси, но не дават директни отговори. Такъв е и случаят с „Клети създания“. Убедена съм, че всеки би излязъл от киносалона с различно тълкувание на филма. За мен съдбата на Бела е един експеримент какъв би бил нашият живот, ако страхът и срамът са ни непознати усещания, ако никога не се поддаваме на ограниченията, които обществото се опитва да ни наложи, ако не се стараем да покриваме чужди очаквания, а вместо това следваме единствено себе си и вътрешния си глас.
Неслучайно основното стилистично вдъхновение за филма е викторианската епоха. Добре известно е, че тогава жените все още са били лишавани от основни права. От тях се е очаквало да следват стриктно приетите в обществото норми и покорно да се подчиняват на волята на своите бащи или съпрузи. В този аспект съдбата на Бела може да се възприеме и като алегория за начина, по който обществото се е отнасяло с жените като с деца, които са неспособни да взимат самостоятелни решения и съответно трябва да бъдат наставлявани и контролирани. Викторианската епоха обаче е и времето, когато жените започват да поставят под въпрос своето място и роля в обществото и да се развиват като автономни личности, независими от мъжа. Тази постепенна промяна е отразена и в пътя на Бела, която никога не позволява някой друг да управлява нейния живот или пък да се разпорежда с нейната свобода.
Много зрители сравниха „Клети създания“ с „Барби“, хитовия филм на Грета Гъруиг. И двата филма поставят в идейния си център въпроса какво е да бъдеш жена в едно общество, доминирано от мъже. Без съмнение главните героини, Бела и Барби, наистина си приличат в някои отношения – и двете отначало са наивни и откъснати от истинския свят, но след това смело се впускат в реалността, сблъсквайки се както с добрите, така и с лошите ѝ страни. Въпреки тези прилики „Клети създания“ и „Барби“ са два филма на съвсем различно ниво. Филмът на Грета Гъруиг се опитва да ни заблуди, че има какво да каже относно феминизма и неравенството между половете в съвременното общество, но всъщност зад красивата фасада трудно може да се открие някакво смислено послание. Създателите на филма позволяват външният вид или „опаковката“ да надделее над съдържанието. Прекомерният стремеж към комерсиалност пречи на филма да се задълбочи в идеите, които въвежда. Така потенциалът, който притежава историята на куклата Барби, за съжаление, си остава недоразвит. За разлика от „Барби“, филмът на Лантимос няма претенцията да бъде велика социална критика, но за сметка на това представя любопитни наблюдения върху парадоксалната човешка природа и социалните динамики.
Безспорно звездата на филма е ослепителната Ема Стоун. Тя омайва зрителите с огромните си любознателни сини очи и дългата си тъмночерна коса, а всяко нейно движение или реплика предизвиква истинско възхищение. В течение на тези 2 часа екранно време Ема Стоун (или Бела Бакстър) буквално пораства пред очите ни – в началото на филма я виждаме как се учи да ходи и да изрича първите си думи, след това ставаме свидетели на постепенното ѝ навлизане в света на възрастните, а накрая на мястото на наивното бебе, затворено в тяло на жена, стои една интелигентна и уверена млада дама. Няма да е никак изненадващо, ако с тази брилянтна роля Ема Стоун си завоюва и втория „Оскар“ (първата си статуетка печели за превъплъщението си в „Ла Ла Ленд“ през 2017).
Това не е първата колаборация между Ема Стоун и Йоргос Лантимос и със сигурност няма да е последната. Двамата постепенно се утвърждават като продуктивно творческо дуо, подобно на Мартин Скорсезе и Робърт де Ниро или пък Уонг Карвай и Тони Леунг. Предишният пълнометражен филм, по който гръцкият режисьор работи заедно с Ема Стоун, е „Фаворитката“ (2018) – филмът, затвърдил името на Лантимос в Холивуд. След това двамата снимат заедно и късометражния филм “Bleat” (2022). Очаква се по-късно тази година, макар и все още да няма дори трейлър, да излезе и следващият филм на Лантимос „Kinds of Kindness”, в който главна роля отново играе Ема Стоун. Засега знаем само че филмът ще представлява антология от 3 съвременни истории, като всеки от участващите актьори ще играе различен герой във всяка от историите. Предполага се, че Стоун ще вземе участие и в бъдещия проект на Лантимос – римейк на южнокорейската комедийна фантастика „Save the Green Planet”.
Макар и прожекторите да са насочени към Ема Стоун, останалите актьори в „Клети създания“ също не са за подценяваме. Марк Ръфало, когото сме свикнали да виждаме в положителни роли, тук изключително успешно се превъплъщава в антипатичния образ на Дънкан. В много от интервютата си той споделя полушеговито, че е бил доста неуверен по време на снимките и непрекъснато е очаквал да бъде уволнен от продукцията. Тези притеснения обаче се оказват безплодни, тъй като Ръфало не просто не е уволнен, а се справя отлично и получава номинация след номинация за водещи филмови награди, включително за „Оскар“ и за „Златен глобус“. Няма как да не спомена и Уилям Дефо, който е (буквално) чудовищно добър в ролята си на зловещия учен с добро сърце.
Интересен факт, който сякаш убягва на масовата публика, е, че филмът „Клети създания“ всъщност е адаптация по едноименния роман на известния шотландски писател и художник Алистър Грей. Адаптираният сценарий е дело на сценариста Тони Макнамара, с когото Йоргос Лантимос работи и по „Фаворитката“. До голяма степен екранизацията се придържа към съдържанието на романа, но все пак са направени някои съществени промени. Най-значителната от тях е смяната на гледната точка, през която са представени събитията. Повествованието в книгата се води основно от Маккендълс, а обратът настъпва, когато към края се включва и гласът на Бела, която отхвърля почти всичко, написано от Маккендълс. Така романът ни кара да подложим под съмнение прочетеното до момента и сами да преценим кой е по-достоверният разказвач – Бела или Маккендълс. Филмът, от друга страна, ни представя историята през гледната точка на Бела. За това може да съдим по цялостното изграждане на фикционалния свят – всичко от декорите до музиката рефлектира вътрешния свят и преживяванията на Бела. Например, докато Бела все още е затворена в дома на Годуин Бакстър и няма достъп до външния свят, преобладават черно-белите кадри, създаващи потискащо усещане в унисон с чувствата на главната героиня. Но в цветовата палитра настъпва промяна, когато Бела напуска Лондон и започва да опознава света. Тогава екранът избухва в ярки и наситени цветове, които карат зрителя да съпреживее удивлението на Бела от заобикалящия я свят.
Филмите на Лантимос определено не са за всеки вкус. Те са странни, гротескни, трудно обясними и предизвикателни. И все пак точно в това се крие техният чар. Ако все още не сте запознати с творчеството на гръцкия режисьор, но искате да му дадете шанс, „Клети създания“ (който все още може да гледате по кината) със сигурност е едно добро начало.
Александра Славова, 12 клас, Първа езикова гимназия, гр. Варна, кино школа „Братя Люмиер“