На премиерата в Кан миналата година, филмът предизвика вълна от неодобрение, стотици критици напуснаха салона преди финалните надписи на „Къщата, която Джак построи“. Много кинонаблюдатели споделиха мнението, че Ларс фон Триер е заснел претенциозен филм, в който няма нищо оригинално. Триер не се казва Достоевски и това е ясно, но все пак той отдавна е доказал класата си, затова , ако иска може да релаксира на някой екзотичен остров, дори да се пенсионира. А ние – ние оставаме тук, сгушени между редовете на мечтите ни, че ще имаме арт кино, в което ще гледаме авторски филми, изпълнени със страховете ни, с бляновете ни, с духове и призраци, които ни очакват отвъд прозата на деня. Специално за kinoto.bg, предлагаме първия опит за кино анализ на Антоанета Кръстева, 8 ми клас в 7-мо СУ "Найден Геров"-Варна. Елица Матеева
„Къщата, която Джак построи“ е филм за границата между болното въображение и идеята за изкуството като абстрактна категория. Главният герой Джак се припознава като артист, докато убива. За да предизвика публичен интерес, Джак снима жертвите си и праща фотографиите им в редакцията на местния вестник. За него жертвите са платното, а четките са оръжието на престъплението. Крайният резултат е насочен към перфектното изражение на лицата на убитите.
Филмът е съставен от 5 фрагмента - 5 инцидента, като всеки един от тях разказва за убийство или убийства, които Джак е извършил. Джак се възползва от доверието на своите жертви, предимно жени, играе си с тяхната наивност, която понякога достига до глупост. Телата на жертвите се съхраняват във фризер, те са разположени в определена позиция, а студът запечатва завинаги тяхната зловеща усмивка.
В последното масово убийство Джак се сблъсква с проблема как с един изстрел да елиминира няколко души. Гениалният изстрел е фикс идея, тормозеща психопатското му съзнание. Инженерът Джак се стреми към шедьовъра на своя живот, но не успява, защото никога не е доволен от постигнатото. Умът на Джак е като хладилника, в който той колекционира телата – студен и работещ на автопилот. За да създадеш шедьовър се изисква много повече от идея, свръхусилие, изисква се нещо отвъд лудостта-изисква се обикновеност и душа.
Докато зрителят проследява монотонния ритъм на близо три часовите мъчни дилеми на Джак, се развива интересен диалог между Джак и Върдж – предводителят в света на сенките. Джак (Мат Дилън) и Върдж (Бруно Ганц) са може би най-запомнящият се елемент от филма на датския режисьор Ларс фон Триер. Двамата през цялото време анализират същността на престъплението и неговите компоненти. Те спорят, създават хипотези, предлагат примери от различни сфери на живота.
Вместо да построи къщата на мечтите си, Джак създава храм на убийството, чиито стени са изградени от телата на жертвите му. Струва ми се, че точно в тази картина, Ларс фон Триер се опитва да ни каже, че тръгваме към мечтите си с надежда и идеали, но често или почти винаги те се превръщат в нещо друго, в някака изкривена и зловеща пародия на надеждите ни за по-добър свят.
В „Къщата, която Джак построи“звучат изпълнения на Дейвид Бауи, Глен Гулд, музиката на Вагнер, Бах, финалната песен „Hit the road Jack“ е интерпретирана от композитора Дейвид Йохансен. По подобие на „Нимфоманката“, където филмът завършваше с „ hey Joe“ в изпълнение на главната героиня Джо (Шарлот Генсбур), така и в последната творба на Триер финалните акорди иронично ни намигват, че всичко в този живот е само игра, от която победителите излизат победени и обратно. Джак се е провалил, въпреки страстта си към съвършенството. Перфектното убийство, перфектният дом, перфектното себереализиране е блян.„ И не е ли нашият живот под слънцето само един сън...” („Криле на желанието“)
Очаквайте „Къщата, която Джак построи“ на София филм фест 2019!
