„Еуфория“ е премиерно заглавие за родните кино салони, които разпространяват европейско кино. Филмът е втора режисьорска работа на актрисата Валерия Голино. След зашеметяващия й дебют с „Мед“ през 2013, който бе един от претендентите за наградата на Европейския парламент LUX, „Еуфория“ на Голино отново навлиза в нюансите на взаимоотношенията между хората. В „Мед“ нейната странница Ирене (Жасмин Тринка) осигуряваше неизличимо болните със смъртоносен илач срещу забранения акт на самоубийството като спасение. Ирене прелиташе разстояния, за да донесе тайнствените хапчета от друг континент и да спаси болните от страдание, докато не се запозна с клиента си Грималди, който не беше болен, но пък бе загубил интерес към живота. Любовта променя, казват специалистите, а Ирене рискува и промени подхода си за първи път, заради Грималди.
Две години „Мед“ бе в специалните ми файлове на лаптопа, имаше нещо особено в светлината му, а камерата на унгареца Гергели Похарнок (оператор и на „Еуфория“) особено, когато Ирене препускаше с велосипеда си, ме плени завинаги и с нетърпение зачаках втория филм под режисурата на Голино.
Валерия Голино – една от най-добрите съвременни италиански киноактриси е родена на 22 октомври 1965 г. в Неапол. Баща й е специалист по германска литература, а майка й (по произход гъркиня) е художничка. Валерия расте в родния си Неапол, но още на 14 годишна възраст я ангажират за лице на козметична фирма в Атина, а после и в Лос Анжелис. Дебютира в киното през 1983 г. във филма „Ирония на съдбата” на прочутата режисьорка Лина Вертмюлер. Валерия Голино е сред малкото италиански актриси, успели да направят успешна кариера и в Холивуд, където се снима в няколко нашумели филма, като „Рейнман” (1988), „Смотаняци” 1 и 2 (1991, 1993) „Година на оръжието” (1991), „На чисто” (1994), „Четири стаи” (1995) и „Да напуснеш Лас Вегас” (1995), „Бягство от Ел Ей”(1996). Междувременно в Европа прави две от най-хубавите си роли-любимата на Бетовен Джилита Гуадичи в „Безсмъртна любима” (1994), а също и глухонямата героиня от чудесния филм на Андреас Пандзис „Клането на петела” (1996). Силно драматично присъствие, излъчване на вътрешна чистота и романтичен еротизъм – това са основните достойнства на Голино, с които неизменно покорява сърцата на зрителите.
„Еуфория“ е първият игрален филм, с който стартира пълнометражната конкурсна програма на 18 издание на МФ на червенокръстките и здравни филми във Варна. Филмът е бил в конкурсната селекция на „Особен поглед“ в Кан миналата година и е номиниран за Куиър Златна Палма, а тази година е номиниран за "Давид на Донатело" за най-добър италиански филм, най-добър сценарий, за най-добра музика, за най-добра главна мъжка роля и най-добра мъжка поддържаща роля. Филмът е номиниран за „Златна пирамида“ от МФФ в Кайро -2018 г.
Напоследък се появиха доста филми с еуфорично заглавие. Дебютът на Иван Вирипаев преди години в киното носеше заглавието „Еуфория“, миналата година Ева Грийн и Алисия Викандер бяха отчуждени сестри (и там имаше елемент на болест) под режисурата на Лиза Лангсет, а нейната „Еуфория“, премиерно бе показана на фестивала в Торонто. Вероятно всички сме подвластни на енергийните движения, с които преодоляваме битието и по този начин преодоляваме мисълта, че сме смъртни. Валерия Голино ни предлага един твърде интересен поглед, в който добрият познавач на съвременното италианско кино би открил влияние от „Великата Красота“ на Сорентино, но Валерия влиза в интимността на красотата, за разлика от Сорентино. Спомнете си израза от „Еуфория“: „Красотата пази красотата“ и ще се отвори един друг хоризонт за тълкуване на филма й. „Добре.Но за какво точно е този филм, с какво е по-различен от другите?“. Според мен той не е различен..., но пък е харизматичен, имаме двама братя, които не изпитват симпатия един към друг: Матео (Рикардо Скамарчо, изиграл перфектно подобна роля в последния филм на Сорентино „Те“) е комбинатор, почитател на лукса, коката, алкохола, но за разлика от „Те“ на Сорентино е гей, който трябва да помогне на брат си Еторе (обран и вечно навъсен Валерио Мастандере-един от любимите актьори на режисьора Паоло Дженовезе) в преодоляването на идеята за смъртта. Еторе има тумор, но Матео лъже цялата фамилия, включително и Еторе, че туморът е изличим. С лекокрила еуфоричност забърква всички в илюзията, че тази малка киста ще се излекува с методично постоянство, химиотерапия и още нещо, чудо..може би. Отнасяйки се така небрежно към приближаващата смърт на Еторе, Матео се опитва да преодолее мисълта за собствената си тленност. Началото на филма на Голино – кадърът с един младеж, който танцува гол пред Матео, докато звучи песента на незабравимия Жо Дасен „Ако ти не съществуваше“, предизвиква в салона на зала „Европа“ еуфорично жужене сред местната публика, но нищо, свикнали сме и на по-разгорещени форми на пуританство в морската ни столица. Обаче кадърът е екзотично красив!
„Наперен, но празен“ пише критичката Дебора Янг в „Ню Йоркър репортър“ миналата година, след фестивалния показ на „Еуфория“ в Кан. Да, може би „Еуфория“ не е така внезапен и изненадващ като „Мед“, но пък за мен този режисьорски опит на Голино е вид обогатяване – чрез киното й като режисьор, аз опознавам нейния свят, защото това, което вълнува един режисьор – неговите емоционални проблеми и теми, дори неговите сексуални табута – винаги прозират в работата му. И сега, аз обикновеният почитател на италианското кино и на актрисата Голино, откривам своя тема в този филм, с която си играя на жмичка. Темата е за възприемането на другостта, за това, че всички сме различни и именно в многообразието от различностти се крие богатството на живота, там са соковете му. Но пък всички реагираме по един и същи начин на думата „смърт“. Матео е гей, Матео е енергичен, Матео се втурва като комета в живота. Еторе е другото лице на живота ни-отпуснат, затворен, отчужден, може би и малко озлобен от досадата на тази екзистенциална предсказуемост. И ето появява се тумор. Това не е случайно, чрез него хора с една и съща кръв се опознават и преоткриват. Защо тогава „Еуфория“ да е празен филм? Туморът като божие предзнаменование се появява в точния момент, братята никога не са си говорили истински, никога не са били щастливи заедно, както, когато са били деца и са наизустявали танците на комиците Лаурел и Харди. В детството те са били едно цяло, защото не са били натиквани в интригата на обществения живот. Децата не се вълнуват от цвета на очите, косата, кожата и дали си президент на фирма. Те започват да се вълнуват от тези теми, едва, когато станат част от схемата, от матрицата. И ето Матео и Еторе са попаднали в своите лични схеми. Единият е част от прахосническия елит на големия град, където връзките нямат значение. Другият пък (Еторе) е тоталното отрицание на този живот-в неговата свитост, той е емоционален аутсайдер. Само Елена (Жасмина Тринка) е в състояние да го привлече към живеенето като възбуда, като отношение към света извън него. Еторе е поканен да живее в луксозния апартамент на Матео. Неговата ексцентричност е взривоопасна, но симпатична. Еторе се подлага на козметична операция, за да изглеждат краката му по-красиви, Еторе кара някакво подобие на Ховърбоурд из широката си тераса, трансформирана в пищна градина, Еторе купонясва с приятели, Еторе се друса, Еторе е самотен в цялата тази суматоха. Оказва се, че Еуфорията е нещо като Пласебо срещу екзистенциалните ни страхове. Еуфорията е вид екзотична опаковка на страховете ни от финала на света, човешкият живот и пр. Еуфорията е мимикрия, но по-различна, заради енергийния й капацитет.
“Еуфория“ е филм, който нарочно разсейва публиката. Самият Матео се опитва да пренебрегне „тъмната“ страна на нещата, той се опитва да забрави, да заблуди себе си и другите около себе си, че смъртта е в нас.Той иска да забрави брат си, да забрави, че има смърт.
Това е точно филм за умишленото изрязване на важните неща нещо от ума ви: премахването на неизбежната смърт на любим човек, на собствената ви смърт. Мисля, че когато загубим любим човек или рискуваме да загубим някой, за когото ни е грижа, ситуацията ни напомня за нашата смъртност. Всъщност, в определен момент във филма, аз подтиквам Валентина Черви да каже нещо подобно, когато Матео сънува, а Татяна [Валентина Черви]е до него, му казва: “Сънува, нали знаеш, то е сън?, ти постоянно казваше на сън: "Не искам да умра." – Валерия Голино
„Кога ще умреш?!“ пита разгневеният Матео. Въпросът му звучи като присъда: „хайде, да се свършва,че ми омръзна тъжната ти физиономия и този глупав поглед!“. Ние често изричаме подобни изречения, без да се замислим, че именно тази тъжна физиономия се е получила донякъде и по наша вина, че сме изоставили ближния си, че нямаме търпение да го опознаем, защото той пък ни мрази, заради това, което сме.
В последната минута от втори час на „Еуфория“ като deus ex machina под „партито на ято птици“ братята са заедно - те се втурват един към друг и най-после настъпва красотата. Зрителят ще си отдъхне от поезията на един патетичен финал, но нека не забравяме: в киното всичко е възможно! Възможно е дори и да осъзнаеш, че скоро не си прегръщал брат си...