Семейство Шибата живее бедно, но щастливо. Бащата работи на строеж, майката в химическото чистене. Бабата има малка пенсия, но всеки месец получава пари от децата на покойния си съпруг. Тяхната голяма дъщеря работи в пип-шоу. Официалната версия е, че живее в чужбина, неофициалната е, че е обитава дома на Шибата. Тук има и едно момченце на име Шота, което е намерено като бебе и приютено от възрастните. И едно момиченце открива истинския си дом при бедните Шибата, наричат го Лин. Спасено от студ и глад, момиченцето има белези по ръцете, но баба го лекува с вълшебен илач. Когато парите не достигат, татко Шибата и Шота крадат от магазините храна и предмети от първа необходимост. Кражбата от супермаркет или магазин не се третира за голям грях според морала на Шибата, защото не лишава конкретен човек от собственост-находчива е философията на стария Шибата, макар че понякога той й изневерява. Всеки път , когато се краде, Шота прави специален ритуал с ръцете си за късмет, дори и новодошлата Лин се научава на тази чудна, ръчна магия. Идилията не е безкрайна, защото по новините показват, че момиченцето се издирва от полицията. Татко Шибата изгубва работата заради злополука, а майката е съкратена от своята. Настават тежки дни, но никой не се предава, дори отиват на почивка и виждат океана. Бабата умира, не я кремират, а просто я погребват в къщата до друг мъртвец-някога Шибата е бил принуден да убие от любов. След неуспешна кражба на „сина“, фамилия Шибата са заловени. Започва разследване. Социалните поемат децата. Лин е върната на родителите й и съвсем естествено последните отново започват да тормозят момиченцето, да се държат с него сякаш е излишен товар. Татко Шибата освобождава своя наследник от бащината грижа. Децата остават без доброто, свято семейство и ще трябва сами да се справят със суровия живот.
Семейство Шибата е фалшиво семейство, създадено от лъжци, крадци, малки негодяи, но в отличие от нормалните семейства, в него цари истински живот, защото героите имат своите малки радости. Тяхната любов е отвъд цените на стоките в магазините, отвъд системата на социалните служби, отвъд лицемерния морал на обществото, отвъд кредитите за леки автомобили и апартаменти. Този тих протест на Корееда спечели симпатията на журито в Кан, оглавено от Кейт Бланешет, макар че доста критици не одобриха решението му - за тях „Джебчии“ е твърде гладък и конформистки избор.
Проследявайки едни от най-успешните творби на Корееда ще открием,че в повечето от тях, ехото на семейството отлежава като добро, старо вино. „След живота“ (1998) - в едно пространство между настоящето и сюрреалното, пътниците за отвъдното трябва да си спомнят онзи момент от миналото, в който са изпитали силна емоция. В този свят между живот, рай-ад, всички мъртви герои получават възстановка на спомена, която се прави, така, както се снима кино в павилион. Повечето от участниците търсят утеха в спомен за съпругата или съпруга. В „Никой не трябва да узнае“ (2004) една майка напуска дома с 4 деца, като от време-навреме им праща пари, а най-голямото дете (само на 12 години) трябва да се грижи за останалите. Тази тъжна приказка за изоставени деца е по действителен случай от 80-те. „Никой не трябва да узнае“ в емоционален план много ми напомня на „Джебчии“, защото децата се грижат за баланса в техния микросвят. Играта на малкия Юя Ягира съвсем заслужено бе отличена за най-добра мъжка роля в Кан преди години. Героят на Юя предсказва съдбата на малките Лин и Шота в „Джебчии“ – те трябва сами да се справят със самотата си, сами да се грижат за себе си, за да оцелеят.
В „Чудо“(2011) две братчета живеят разделени едно от друго, всеки родител си е взел по едно момченце, сякаш това не са човешки същества, а зеленчуци и си ги отглежда в своя дом. Децата намират начин да се срещнат по средата на пътя, делящ градовете, които обитават с идеята да направят ритуал за чудо-да заживеят отново заедно. Истината е, че на финала всяко от тях си пожелава нещо, което ще помогне на родителите да бъдат щастливи, като забравят за тяхното лично късче щастие. Малките порастват в движение и разбират, че в живота е много по-важно да помагаш на другите, отколкото да удовлетворяваш собствените си желания. В „Дневника на Умимачи“(2015) три сестри, се сдобиват с нова по-малка сестра след погребението на своя баща. Досущ като персонажи от произведение на Чехов, всяка една от тях търси своето щастие навън от дома, но всички си помагат. Най-малката дори се надява тайничко да спечели доверието и любовта на големите си нови „каки“, за да не й се налага да напуска новия си дом, изпълнен с копнеж, нежност и малко тъга. В „След бурята“ неуспял писател посещава своята майка с намерението да получи пари, по същото време в дома й идват на посещение бившата му съпруга и сина му. Навън е горещо, но скоро всички недоизказани мисли изскачат от кутията на Пандора. Настъпва буря, а дъждът измива трудното мълчание и напрежение, оковало бившите съпрузи. В криминалния „ Третото убийство“ (2017) бащи и дъщери трябва да си простят. Някои от бащите имат големи грехове, други просто се учат на бащинство. На фона на едно убийство и последвалата го смъртна присъда се установява, че понякога престъплението може да бъде спасение, да бъде необходимо зло. С драматизъм от ранга на „Престъпление и наказание“ „Третото убийство“ изследва почти в Бергманов наратив отношенията между родители и деца.
В контекста на тези филми, „Джебчии“ е логично продължение на битието, което вълнува Корееда. Той не се стреми към парадоксите, не търси евтин блясък от показа им. 56 годишният Корееда предпочита без предразсъдъци да ни представи днешния образ на Токио и неговите жители. Корееда деликатно навлиза в сложните противоречия на съвремието ни, за да ни подскаже, че някъде отвъд нюансите се крие истината за живота, някъде отвъд схемите има място за едно свято семейство, в което любовта е по-силна от гласа на закона.
Очаквайте „Джебчии“ на София филм фест 2019!
