Корабът поздравява света с ... човек зад борда. „Кой падна?“ „Капитанът падна.“ Чайки невротично крещят. „Въртим се в кръг“ – образ на моряк, търсещ помощ като тревожен призак броди в съня на Злати (Пенко Господинов). Рано сутрин, по „Хоризонт“ пеят: „Добре ми е така! Без грижи и проблеми и без теб.“
„128 представления, социален състав на публиката: работници -35%, селяни – 45 %, служащи – 12%, ученици – 11%, всичко общо 103%“- пак сметките ни излязоха криви, а не трябва да се подвежда другарката Ризова и онези над нея. Театърът, изкуството е статистика. Преди десети ноември 1989 г. статистиката бе с колорита на партийните повели, след десети ноември е с цветовете на евтините увесилителни сценични изяви на артисти, които пет години са анализирали Шекспир, Чехов, Пирандело, Йонеско, но сега интерпретират поезията на Мара Отварачката и компания, за която дали „Жена ми се казва Морис“, Борис или пък Мляко с ориз няма никакво значение -тоталната глупост властва и весели народа.
„Тапата е неинтелигентен, без влияние, посредствен и удобен. Той не е амбициозен, не е властолюбив, не е силен, не е жесток, не е лош. Той е симпатяга, трудолюбива мравка с чувство за отговорност, земен човек, познал трудностите на живота, отстъпчив страхлив и добродушен“- докато прелиствам „Чайки далеч от брега“ на Евгений Кузманов от 1983 („Народна младеж“ – издателство на ЦК на ДКМС), страниците без съпротива се разпадат под пръстите ми. Харизмата на времето се разпада, но пък демагогията му се е съхранила като древна египетста мумия, защото и днес Лидерът ни обещава посока като стария литературен герой Тапата. Тапата знае посоката и може да направлява кораба, за да отведе екипажа до следващото пристанище. Добронамерените и скромни хора, наистина са симпатични на народа, а ако те са (НЕ)знаещи, скромни, неодухотворени, без страст към живота, такива хора стават не само симпатични, но и любимци. Важното е всеки да има според положението си ...уважение. Тапата има Адютант. Тапата знае как да организира екипажа, да оплете в интрига мърморковците и недоволните, да назначи за помощник - капитани моряци, които могат да повлияят на общото благо. Обаче Тапата има един проблем, когато му кажат истината в очите, така, както го прави Клоуна от самото начало: „Тапа, не бъди грандоман! Свърши си работата, за която си избран, дай посока на кораба, отведи го до брега и бъди горд, че си се справил. Не пожелавай повече!“, тогава сърцето на Тапата се свива на четири, защото един нищо и никакъв обикновен клоун е уцелил болното му място. И така на Тапата му остава само едно: да успее да разпредели силите на екипажа според интересите, да ги омагьоса и превърне в сомнабул. Който спи ... не се събужда...жив!
Тапата е приветлив човек. Подвижен, диалогичен, усмихва се, а и капитанската униформа му стои добре, владее етикета. Тапата владее масите, или поне си мисли, че ги владее. Тапата е и актьор, само че в Прованса, актьорът трябва да печели за...апартамент и естествено може да си позволи да участва в естрадни шаради, все пак плащат добре. Преди поне имаше вицове за Тапата, днес е пусто и тихо без тях. Но пък всички моряци искат болничен лист, затова медицинският работник на кораба (Йоана Буковска-Давидова) – една прекрасна жена, посещаваща всеки вторник капитанската каюта, търси съдействие от Тапата. Тапата не е особено ефективен към молбата й - да се измисли някакъв умен ход, но пък е действен към установения график на посещения в каютата, защото той държи на реда, наложен от предишния капитан.
Костадин Бонев е успял да съхрани и подреди пъзела на романа в своя филм, концентрирал е най-важното от него в сюжета на своята история. Злати (Пенко Господинов) поставя пиеса, в която се разказва историята на Тапата, във филма са включени идеи, мотиви от истории на хора, които са свързали живота си с театъра - режисьорите Никола Петков, Крикор Азарян, а някои зрители вероятно ще чуят за първи път за легендарния Хрисан Цанков – един от пионерите преподаватели по режисура в Държавната театрална школа през 1943-1944. В същината си „Далеч от брега“ е филм за екзистенциалния избор, за биването или небиването в себе си. „Далеч от брега“ и „Докато Ая спеше“ (режисьор Цветодар Марков) се обединяват в енигматична съобщност, но „Далеч от брега“ преосмисля действителността ни чрез призрака на миналото, спокойно разхождащ се по улиците на делника и в коридорите на настоящите храмове на Мелпомена. Йоана Буковска-Давидова, Жорета Николова, Цветана Манева, Мая Новоселска, Таня Шахова - различни творчески генерации от актриси изпълват с енергията си екрана.
Времето в „Далеч от брега“ сякаш е спряло. Тази меланхолична пустота, която излъчват кадрите може да се открие и днес в малките градове със сиви паркове и стари „Москвич“- и пред блока. Днес не се снимат филми за партизани, но пък всеки иска да напусне родния си град. А в провинцията има малки театри с директори, които изпадат в художествени кризи заради финансовия дух на времето. В миналото имаше директиви, че„на сцената и на екрана не трябва да се показват нещастни хора“. Днес пък в Народното събрание депутатите искат да се бюджетира единствено българско кино с позитивни послания и хепи енд. Другото кино с меланхолията - за подобни арт приумици, държавни пари не трябва да дава.Тъжно живеем, дори напъните ни за оптимизиране на кино процеса са тъжни.
„Избрахме Тапата за капитан,
а той си избра касапи.
Сега Капитана е богоизбран,
а всички ние сме тапи...
Хей, Капитана е богоизбран,
а всички ние сме тапи...“ – пеят моряците ожесточено песента на Певеца, тя е юмрук над вълните. Тапата може да е затворен в килия, но не се радвайте дълго, защото щастието е погранично съвпадение на случайности.
Стелиан Ганчев - X клас от Първа езикова гимназия - Варна
Новият филм на Костадин Бонев „Далеч от брега“ ни разказва за Злати – млад режисьор, изгонен от софийската сцена, завърнал се в родното си място. В началото на филма зрителят бива топло приветстван от картини, напомнящи комунизма – пушещите комини на завода, каращият жигули Злати, сутрешната програма на радио „Хоризонт“, кабинета на директорката. Самият град, в който е сниман филмът, излъчва старост, носталгия по отминалото време. Въпреки това по стените на театъра не са окачени портрети на тогавашни управници. По този начин конкретността се размива, времето става универсално. Действието би могло да се развива както преди 40 години, така и в наши дни.
Филмът има ясно изразена сюжетна линия, която успя да ме грабне. Историята разказва за неволите на млад режисьор, опитващ с всички сили да постигне голямата си цел – да постави пиесата, обсебила ума му. Пиеса за кораб без цел и без посока. Тя разказва за Тапата (брилянтно изигран от Стефан Вълдобрев) – довчера обикновен моряк, а днес капитан на кораб! Тапата е прост човек, без кой знае какви амбиции, не претендира, че е нещо повече от другите, но пък държи към него да се отнасят както подобава. Проблемите на кораба се появяват, когато Тапата назначава своите помощници, които се заемат с всичко, „заради което моряците биха го намразили“. На палубата се всява смут. Моряк след моряк биват изхвърляни през борда. Екипажът започва да изпитва ненавист към новия си капитан, а задълбочаващите се проблеми и нарастващото напрежение на борда сякаш се прехвърлят и в реалността. С течение на работата пиесата започва да приема все по-тягостен вид и от комедия се превръща в мрачно обобщение на заобикалящия актьорите свят.
Безкрайните неволи, изпречващи се на пътя на Злати, разклащат неговата вече обезпокоена душа – многобройни разпри с директорката на театъра, любовната му драма с една от местните актриси, един от актьорите му бива системно викан в областното управление, където по-късно и самият режисьор бива привикван. Тези негови посещения пречат на усилената му работа в театъра. Чашата прелива, когато дни преди премиерата на постановката тя бива забранена от комисията, дошла да я одобри. Режисьорът напуска, без да я завърши. В театъра настъпва пълен хаос, но директорката отстоява позицията си и нарежда премиерата да се състои. Както трагедията около цялата пиеса се прехвърля и в реалния живот, така и щастливият финал наподобява действителността. Накрая всички актьори танцуват суинг, докато биват засипвани от безброй аплодисменти от очарованата публика.
С голямо уважение ще си позволя да отправя и няколко критики към цялостното изпълнение на този проект. Колкото и запленяваща да беше историята, в някои моменти действието се развиваше твърде бавно и меланхолично. Определено филмът можеше да бъде значително по-къс от внушителните му 2 часа и 15 минути. Още нещо, което се набиваше на очи, беше несъответствието в сценичните костюми на някои от актьорите. Докато облеклото на герои като Матей, директорката или г-жа Матеевич беше съобразено с периода, в който би трябвало да се развива действието, облеклото на главния герой – Злати, изглеждаше твърде съвременно, дори модерно. За разлика от своите колеги, играта на Пенко Господинов (Злати) – актьор оставил ясна следа във варненския театър, ми се стори леко равна и безчувствена, не успях да съпреживея напълно всички трудности, през които героят му премина.
Въпреки всичко „Далеч от брега“ е пример за добро българско кино. Филмът на Костадин Бонев е репрезентация на ситуацията „зад кулистите“ в театралните среди, затегнатият синджир, ограничаващ българското изкуство по времето на комунизма, насилствено наложената политкоректност.
Мария Иванова, VII клас от СУЕО „Ал. С. Пушкин“ - Варна
Филмът ,,Далеч от брега" е визуално откровение за избора. Режисьорът Злати преминава през различни изпитания и кризи. Всичко започва с невъзможността да работи в столичен театър. Той се завръща малкия град, където е работил и преди. Бих съпоставила Злати с персонажа на Капитана от пиесата, която му предстои да постави. Омразата към Капитана идва от неговите подчинени, Злати също е обект на негативни емоции. Постепенно той започва да се страхува от по-силните на деня. Притесненията му са свързани както с неговото бъдеще, така и с живота на един от неговите актьори, чиито действия се следят от органите на властта заради това, че брат му е избягъл от социалистическа България. В „Далеч от брега“ събитията се развиват без особена динамика, но пък тази специфична монотонност е предопределяща за напрегнатата сивота на битието, което всички персонажи провокират с поведението си.
Вместо ФИНАЛ
...И всички измислили финал: актьорите танцуват суинг, защото колелото на историята се оказва, че е въртележка, от която децата ни махат за „сбогом“. Вместо захарен памук и захарни петлета, те държат в ръцете си прашки, за да прогонят чайките, защото на този бряг единствената вероятна съдба е да се превърнеш в чайка-самоубиец.