Николай Йорданов - IV ЕГ “Фредерик Жолио – Кюри”, 11 клас
“Може ли болка като беднотата, животът в пещера, религиозният натиск и “жълтото” да бъдат препятствия, способни да възпрат пътя към величието?” и “Как ще звучи монологът на моя живот?” са два въпроса, засегнати в последния, 25-ти филм на Педро Алмодовар. “Болка и Величие” е индиректна автобиография на режисьора, където той влага детайлно аспекти от живота си, оформили го като “Лошото момче на испанското кино”. В този филм Алмодовар се опитва да отметне всеки един подпис, който е оставял в творчеството си през годините. Вероятно „Болка и величие“ е нещо като бенефис за публиката на Алмодовар, а може би и за самият режисьор?
На режисьора Салвадор Майо (Антонио Бандерас) е предложена среща с публиката след прожекция на един от неговите стари филми “Вкус”- започва поредица от събития, в която “призраците” от миналото редовно навестяват съня му, заради „жълтото“(дрога). Паралелно с това е показано и детството на Салвадор,вид рефлексия на детството на Алмодовар.
Салвадор Майо дава правата на произведение, написано по мотиви от личните разочарования и страсти на театър, който го превръща в спиращ дъха монолог. Това ме накара да се замисля – как би звучал “монологът на моя живот”. Дали ще бъде трагедия или комедия? Дали аз имам своето “жълто”, което ме държи долу? Кои са събитията, оформили ме като този, който съм сега? Дали хубавите моменти превъзхождат лошите, или лошите са няколко, но пък прекалено много, за да бъдат споменати? Но най-важното – монологът няма да бъде завършен. Той тепърва започва да бъде пише страниците на биографията си.
Със своята брилянтна актьорска игра и интересна история, но и със своята методичност и бавно движение, филмът е интригуващ, забавен и емоционален, но определено не е най-бурната творба на Алмодовар.
Елена Димитрова – IV ЕГ “Фредерик Жолио – Кюри”, 12 клас
Филмът на Алмодовар „Болка и величие” позволява един интимен поглед над разкъсаната душа на твореца Салвадор. Доколко образът и животът на режисьора Салвадор, отговарят на този на самият Алмодовар, не мога да предположа. Филмът изглежда като парадоксален опит ревностно да се запази собственото и личното, като се разголи напълно в една измислица и накара зрителя да се чуди коя от сцените представлява реална случка от живота на режисьора.
Визията на филма е опияняваща с типичните крещящи цветове, в абсолютен контраст с меланхоличната природа на героя. Ярките цветове в живота на Салвадор, отдавна са се притъпили, страстите му са изстинали, дори гневът му е изветрял с времето. Най-големите му разочарования не служат вече като двигател задвижващ творчеството му, а са по-скоро призраци, които не му дават мира нощем. Интересно е как човек гледа на кавгите от дистанцията на изминалите години. Режисьорът намира път дори към младия актьор Креспо, който е презирал в продължение на 32 години, защото напоследък дори гневът му коства прекалено много енергия.
Безнадеждните любови на Салвадор също вече са само спомен и носталгия. Изгубил е майка си, разбира, че я е разочаровал не само в последните й мигове, а и през целия си живот. Не е успял да се свърже навреме с мъжът, когото нарича своето „първо желание”. Моментите му с него си остават – подобно на сцената – само красива картина, приличаща по-скоро на сън, отколкото на реалност. Любовта му, колкото и чиста да е, не е успяла да спаси и вторият мъж, когото е обичал. Тази тъга днес служи само да се претопи в изповед и да оживее като текст за една пиеса. Посланието е категорично: от любовта се черпи вдъхновение за кино и вкус към красотата на живота, а когато тя си отиде, творецът спира да съществува.
Филмът поставя въпроса дали когато ти е отнета възможността да правиш това, което обичаш, губиш смисъла си. Физическото съществуване на Салвадор не му носи нищо друго, освен страдания. Болното му тяло и още по-болната му душа го превръщат в затворник. Затова и той му отвръща с хероина, който по жестока ирония, е бил източник на всяко нещастие в живота му. Вижда често картини от детството си и сякаш несъзнателно скърби за собствената си невинност, умилява се от семплия си живот. После се сеща за бурята, представлявала младежките му години, как всяко пътуване е било приключение и всичко на света е било негово, за да граби с пълни шепи.
Срещата и смирението пред тези отминали времена убиват малко по малко героя на Алмодовар. Минало и настояще заедно рухват, изтичат между пръстите му. И когато страстта се е превърнала в тъпа болка, а славата – в падение, е време той да изгори. От пепелта обаче се ражда нов вид вдъхновение. В последната сцена имах чувството, че филмът, който Салвадор започва и филмът на Алмодовар, който свършва, грациозно се напасват като две огледални, еднакви парчета.
За мен, като зрител, филмът беше красив във всеки смисъл на думата – точно както е красив един човешки живот – в своята мъка, щастие, мизерия, величие. Стори ми се искрен, дори и в измислицата си.
„Филмите нашепват тайна за самите нас.“ Педро Алмодовар
Колкото по-дълго си на тази земя, осъзнаваш, че старостта е единственият ти верен спътник и произхождащите от нея обстоятелства, ако разбира се в сметката нарочно си забравил за смъртта. В старостта обаче има и очарование, защото може да си позволиш да бъдеш всичко, дори кръгла нула и никой няма да те съди, защо си това или онова, имаш оправдание-вече си стар и всичко ти е позволено, дори онова, което никога не си разбирал. Старостта е каталог на трамври и пороци, така пъстър, както и онзи, който си писал за „Ла луна“, „Диарио“, „Ел Глобо“, „Ел Паис“ и пр., когато читателите не са подозирали, че ти си следващият Матадор на испанското кино. Зная, че като млад си употребявал „кон“ ‘(хероин), зная, често си се събуждал с повече от един човек в леглото-картата на твоето любовно,бойно поле, зная, че си мечтал, обичал, тъгувал, желал, зная, че си изпитвал най-силните чувства, защото...ако не си, как тогава си създал този твой вълнуващ свят от образи и цветове, преливащи в хореография от разтръсващи емоции?
Времето е като водата, изтича през пръстите ти, докато някъде дълбоко в теб оттеква ехото от песента на жените, които перат край Тахо или Гуадиана. Ти винаги ще си останеш онова любопитно дете, което обича да чете и да пише писма на неграмотните селяни, което въпреки, че е солист в хора на училището в Естремадура, се бунтува и не иска да бъде поп, защото от поповете си се научил единствено да се страхуваш и да пееш величествено на латински. На 15-16 години си хванал първия автобус за Мадрид, защото някъде дълбоко вътре в теб един глас ти е нашепвал, че ти и камерата сте едно.
Днес, ти си на 70, нито повече, нито по-малко, но продължаваш да създаваш визуални фикции, експлоатирайки до краен предел личния си опит, онова, което наричам „карта на живота“. Ако не бях чела историите на твоята Пати Дифуза, писани, докато си играл успешно ролята на пънк певец в банда, момче за всичко в телефонна компания,а вечер си бил сценичен работник, който споделя първите си мечти за кино с Кармен Маура – тази невероятно, но и прекрасно нелепа Пепа в „Жени на ръба на нервна криза“, ако не бях наизустила разговорите ти с Фредерик Строс в „Кино на желанията“, може би нямаше да приема като безкомпромисно лична изповед „Болка и величие“, може би нямаше да бъда тази, която съм-вярна на идеята, че всичко може да ни вдъхнови: от „кравата, която си е изгубила звънчето“ (както казваше една прекрасна майка в „Цветето на моята тайна“ ) до тинитуса, хриповете, свистенето и главният специалитет – главоболието, постоянните гости на персонажа ти Салвадор Майо. Предпочитам да не те познавам в реалността, за да не се разочаровам-от нищожния ми в сравнение с твоя опит зная, че обикновено героите, които боготворя винаги ме разочароват с патетиката на горния си ракурс.
Умората в този живот настъпва не от това, че си живял активно, а от невъзможността да бъдеш активен. Струва ми се, че твоят Спасител Майо (Салвадор от испански език означава спасител) изпитва неистова потребност да създава, но се страхува от пътуването към другите. Затова предпочита болестта и сънищата. Там Салвадор е като пъшкул, скрит от опасността да се провали, ако започне да снима или пък да живее истински. И все пак има нещо, което винаги ни провокира да прескочим стопърите - чувството, че някога, някой те е обичал и паралелите с твоята обич. Любовта, дори и невъзможната винаги може да се трансформира в действие-в разказ, в музика, в танц, в картина, в история-в спасение, а твоите истории, Салвадор - Педро, са всичките наши истории. Ти, владееш света им, като маг си играеш с времето, изпълваш го с характерните си цветове, с иронични, достигащи до театралност жестове. При теб всичко е игра, но и истина и аз нямам никаква представа как го постигаш, но подозирам, че познаваш до болка знаците от „картата на живота“, не ги спестяваш на публиката и затова си прекрасен!
Елица Матеева – художествен ръководител на киношкола „Братя Люмиер“
С „Болка и величие“ се открива Киномания 2019 във Варна! 14 ноември-Фестивален и конгресен център, зала 1, 19.00ч.
Очаквайте „Болка и величие“ – НДК-23 ноември, зала 1, 19.00ч.
