Eлица Матеева: Театърът и киното са изкуства с различни похвати като език. Как направихте преходът от театър към кино и къде е по-трудно?
Венцислав Сариев: Няма да забравя един разговор в НАТФИЗ, още в началото при кандидатстването, питат ме какво обичам и аз казвам, че това е киното, а професор Снежина Танковска тогава ми каза: „ харесваш киното, тогава какво правиш при нас?“ Не можех да завърша едновременно кино и театър, и първо отидох в класа на професор Пламен Марков, където се срещнах с удивителни хора, а и имаше колеги от Варна-моят роден град и бяхме като семейство. Първо при проф. Дора Рускова изучавах куклено актьорско майсторство, после станах студент на професор Снежина Танковска и започнах да уча режисура за драматичен театър, а след това се дипломирах актьорско майсторство при проф. Пламен Марков. Това бяха три коренно различни метода. У нас се получава така, че системата на един преподавател, докато си му ученик отрича системата на друг, но пък придобих интересен опит. Открих своя най-истински учител - проф. Пенко Господинов, тогава той бе асистент при проф. Пламен Марков. Харесваше ми именно този негов специфичен кино режим на работа. Когато участвах в спектакли в Театър „София“ и в Театър „Зонг“ ме побутваха да бъда по-театрален, аз харесвам сцената, но киното ми е в кръвта още от пет годишна възраст и някак си го чувствам като убежище. Най-полезното като знания в режисурата е работата с драматургията-като навлизаме в нея, запознавайки се с качествата й-тръгваме от древността-гръцки трагедии, комедии, естествено за къде сме без Шекспир, Молиер, а след разходката из различни традиции и системи работим и със съвременна драматургия. Това ти показва методиката на композиране, на структурата, ако се вгледаш детайлно откриваш общото, но и различното и затова се понесох с лекота-спомням си, че в първи курс по режисура написах един разказ и оттам ми дойде идеята за филма, бе 2011 г. Имахме за задача да пишем за травмите и съчиних две истории - едната се превърна във филм. Отначало нямах никаква смелост да споделя разказа, който е в основата на филма. Нямах смелост да го прочета на близките си, защото той е част от моето минало. Въпреки, че театралният и кино департаментът в НАТФИЗ са като две различни планети във взаимната комуникация, аз много обичах да се смесвам с хората от киното, ходехме заедно на кино куизи и така си създадох приятелства. Докато в театъра интерпретирам чужд текст, в киното сякаш се чувствам на този етап по-комфортно, защото знам какво правя, създавам една история и знам кое е предизвикало появата й, мога да бъда откровен и истински в тази история, в нея съм аз, а не играя чужда драматургия.
Константин Кръстев: Как написахте историята за този филм, как определихте, че именно това ще са метаморфозите на вашите герои?
Венцислав Сариев: Това е реална история, от мен се искаше да избера моментите, в които назрява промяната в героите Виктор и Таня. Това е късометражен филм, но след като се гледа има зрители, които ми споделят, че във филма има страшно много герои, например ме питат защо показвам толкова малко от живота на лошите момчета. Ако това бе пълнометражен филм, щеше да се изясни по-детайлно какъв е техният живот, но пък аз обичам да оставям някои неща на ниво подсещане и размисъл или пък липсва конкретният отговор, но ако зрителят е наблюдателен, той сам ще си изгради нишките, защото предлагам жокери. Не ми се иска да дефинирам нещата направо, така е много лесно, трябва да се мисли, докато се гледа. Според вас, дали Виктор се променя повече от Таня или пък и двамата едновременно извървяват път?
Константин Кръстев: За мен те са едно цяло. Тяло с две лица, един образ.
Венцислав Сариев: Да, те се допълват. Но разликата при Таня, че агресията й е в дома. Ако си спомняте тя е по-склонна да отвръща на удара, още в началото на филма в училище тя отвръща на атаки-блъска в училище момче, което се оказва роден брат, това зрителят разбира по-късно. Гневът в Таня е събуден отдавна, при Виктор се проявява на финала. Посоките им на развитие са в различни краища.
Елица Матеева: Дали социалното кино е вашето кино, дали се вдъхновявате от киното на Братя Дарден, Кен Лоуч или „Август 13“ е моментен изблик на история, с която анализирате травмите, които си предизвикваме у дома, в училище, в средата на пребиваване? Вероятно да си аутсайдер не е приятно в среда, където се толерира агресията, но пък аутсайтерите са интересни персонажи, защото са контрапункт на средата.
Венцислав Сариев: Вълнуват ме точно аутсайдерите. Новият ми проект е свързан отново с подобен герой, в него има и малко художествена измислица, но има и реални моменти отново преминали през опита. Хората, които се борят със заобикалящата среда са ми любопитни. Искам да кажа, че избрах Богдан Бухалов, докато гледах представления при Пенко Господинов, гледах го как се развиваше. Нямал съм кастинг за актьорите. Вече знаех, с кого искам да работя. Признавам си, че след „Дзифт“, много исках да снимам Захари Бахаров в нещо мое и ето, че се случи. Докато пишех сценария, веднъж срещнах Богдан и реших, че той може да изиграе герой, в който има страх, агресия, натрупани комплекси.
Богдан Бухалов: Истината е, че Венци ме откри за киното, той е нещо като кино баща за мен, защото ме подтикваше да гледам много - всякакви филми ме провокира да видя, аз нямам такава практика. Нито съм чел достатъчно, нито съм видял много добро кино. Първата ми любов е театралната сцена и там се чувствам по-сигурно, но пък Венцислав ми отвори нови пространства, докато снимахме филма му. Заснехме един тийзър-сцената с колата, което бе началото на работата ни.
ВенциславСариев: Това бе през август, преди три години. Едно поле, в което се влюбих. Не съм от режисьорите, които говорят по пет часа, казвам някакви основни неща, насочвам ги. Предложих на Богдан да гледа „Необратимо“, за да влезе в тъканта на психологията на насилието и насилника. Ето отново става дума, че трябва да се гледа старо, ново, всякакво кино и дори сега се сещам, че като си взех дипломата, Пенко Господинов ми изпрати с думите: „ отивай да учиш кино някъде или пък, ако нямаш възможност продължавай да гледаш кино, гледай внимателно-то е учебник.“ Сега май ще се наложи да уча, защото с програмите по НФК се изисква да съм дипломиран режисьор. Мислех си за Дания, където има гости преподаватели – разказвали са ми за работа с екип на Дейвид Финчер, Стенли Кубрик, ето това като образование и срещи ми е интересно, защото съм почитател на това кино и си мечтая да работя с автори, които харесвам.
Константин Кръстев: Героите са вкоренени в средата, получила се е перфектната симбиоза между мястото и характерите. Има ли подходи за работа в тази посока?
Богдан Бухалов: Разликата между театралната сцена и кино сета е в броя на дублите. На сцената всичко е в един миг, докато играеш. В киното може да не се получи от първия път. Ал Пачино разказва, че киното е много жици, т.е. се съобразяваме за много неща: къде се намира камерата, докъде можеш да се движиш и т.н. Венци създаде атмосфера за импровизация, да се излиза извън текста и всичко бе интересно и приятно на терен. Пробвахме много неща на терен и това е важно да има свобода на работа.
Венцислав Сариев: Богдан импровизира с текста в епизода с колата и полето, когато преследва главната героиня. При работата със Захари също имахме продължение в импровизацията. Актьорът ти прави филма, ако нямаш точните хора, каквото и да измислиш, филмът не се случва. Нямах възможност да снимам във Варна, нямах бюджет да се връщам в родния си град, а и квартал „Кайсиева градина“ е много по-различен от времето на моята история. С една камера 4 месеца търсих местата в София, намерих ги в „Горубляне“ – с часове прекосявахме едно поле там и вечерта към девет видях една светулка, възкликнах от радост, защото отдавна не бях виждал такава красота. Така избрахме мястото за снимки. Тук искам да спомена едно име: Сияна Недялкова-тя е човекът, който винаги ми помага, няма значение в колко часа й се обаждам за съвет или да прогони някое мое съмнение, но тя е човекът, който застана зад мен като спътник в проекта, като човек, който мисли за продуцирането на филма, въобще тя е верен съмишленик и също от Варна. Идва от театрознанието, но пък киното се оказа нейната територия.
Елица Матеева: Коя е следващата фестивална спирка на филма? За съжаление у нас няма практика да се развият късометражните формати в разпространителската мрежа, затова остават фестивалните покази.
Венцислав Сариев: Изпратили сме „Август 13“ на 50 места, очаквам поне от 15 да ни се обадят. Надявам се да бъде селектиран и за „Златна роза“ в родния ми град. Мечтая си за Азия като възможност за филма, а и много ми се пътешества до там-кандидатстваме за фестивал в Шанхай. Чакам отговор от Тирана. Фестивалите ме затрудняват с тези формати, защото нашият филм е с дължина над 20 минути. Продуцентката Росица Вълканова разговаряше с мен по повод на времетрайността на филма и предположи, че късометражното ми кино иска да се отскубне от формата и да стане игрален пълнометражен филм. Приятно съм изненадан, че тя ми обърна внимание, че има отношение към прохождащ в киното. Тя хареса филма и ми даде много ценни съвети, режисьорката Иглика Трифонова пък ми написа бележки-препоръки за новия сценарий.
Никол Николова: Интересна ми е работата ви с актьорите, особено сцената в банята с Виктор, изключително графична е. Как ги „вкарвахте“ във вашата ситуация, в личните ви преживявания?
Венцислав Сариев: Не знаех как психически ще издържим всички, все пак става дума и за мои преживявания, за целта имах личен помощник-асистент-актрисата Ирина Митева, която ми е състудентка от НАТФИЗ. Тя бе непрестанно до мен, ако имах нужда от помощ веднага се отзоваваше. Александър Тонев е в ролята на Виктор, познавах го от театралната сцена, от главната му роля във филма „Блаженият“ на режисьора Станимир Трифонов. Първият ми спомен с него е още като беше кандидат студент на изпитите в НАТФИЗ, веднага щом го видях му казах, че трябва да изиграе Лев Мишкин, че ще бъде прекрасен Жан-Батист от „Парфюмът“ на Зюскинд и същеврменно да направи в киното или в театъра Малкият Принц- някаква по-чудовищна версия и съвсем естествено му подчертах, че трябва да работи с мен някога и това се случи. Той има малко дете, работи на щат в театъра в Пазарджик, по време на снимките ни имаше премиера в театър „София“ – сложно представление и затова го пазех, не го претоварвах с репетиции. Неговата сцена се случи на финала на снимките, гримирахме го, поговорихме и той влезе изведнъж - просто го направи! Всички ревахме на неговата сцена. Наблюдавахме изпълнението на монитора и почувствахме нещо специално. Хората от екипа споделят, че Александър хем прилича на мен, хем е нещо друго, там някъде в крехкостта и енергията има преминаване. Ревах като скъсан след тази сцена. После бях като прероден, нов човек. Съвзех се и се сбогувах с тези чувства. Разпилявам се в спомени около процеса, но всъщност той бе личен катарзис и преодоляване.
