Филмова маркировка

      Сигурно са заснети повече километри лента, от колко героите са успели да прекосят "по пътя" към своето щастие или безутешна участ във филмовото си битие. Киното, неговите автори и зрителите винаги са обичали историите на пътя, за пътя и отвъд него. Той се е превърнал в запазена филмова метафора най-вече на американското кино. Литературните традиции от средата на миналия век и най-вече големите прашни пътища са форсирали щатските филмови продуценти бързо да намерят комерсиална ниша, която да запълва перманентно касите в кината. За не толкова предубедените към финансовите резултати автори пътят се е превърнал в прекрасна драматургическа форма, чрез която да разкажат своята и на героите история. Понякога отправната му точка определя и предизвестеният му край ("Апокалипсис сега"), друг път завършекът е неясен ("Телма и Луиз"), но винаги има финал, който естествено съвпада с развръзката на филма. Всъщност тя определя и смисъла на цялото пътуване. Пътят е промяна. Пътуването е движение, което преобръща живота на героите и на зрителите. Киното обича пътя, защото на него може да се разиграят всевъзможни фабулни вариации на една и съща тема ("Родени убийци", "Калифорния"), представят се герои, които рядко или никога не срещаме в реалния живот ("Страх и омраза в Лас Вегас").

     За разлика от щатските си колеги, европейските автори се отказват от буквалния прочит на пътуването и предпочитат пътищата, които водят до неусвоените от психолозите нива на човешката душа. Понякога и те се изкушават от асфалтовите и селски пътища, но не го правят самоцелно, а в контекст с вътрешния свят на героите, както това се случва в "Пътят" на Федерико Фелини, или "Париж: Тексас" на Вим Вендерс. Пътуването може да се превърне и в метафора на абсурдния и лишен от всякакъв смисъл и начин на съществуване живот ("Дискретният чар на буржоазията")

     Понякога големи режисьори и актьори са използвали пътя, за да проследят не само съдбата на своите герои, но и за да прекосят напряко разстоянието до заветната златна статуетка "Оскар" ("Рейнман"). Но, както знаем, пътят към ада е постлан с добри намерения и гениални творби, които остават неоценени по достойнство от американската филмова академия ("Апокалипсис сега").

     Киното обича свободата, а пътят е прекрасно място, където можеш да изразиш своя гняв, възторг, протест и всички чувства, които задържаш в големия град ("Волният ездач", "Истински романс"). Пътят дава надежда и шанс да избягаш от закона ("Бони и Клайд"), от хората ("Чай в пустинята"), от настоящето ("Завръщане в бъдещето") и от себе си ("12 маймуни").