Запознах се с Андрей през 2016 г. на фестивала „Любовта е лудост“ във Варна. Няма да забрява един обяд с Андрей, в който той ми разказваше каква енергия и чувства е вложил във всичко, което прави. Възхити ме, че е напред с материала около скандинавското кино и вече беше гледал „Комуната“ на Томас Винтерберг, защото и аз по същото време успях да го открия преди датското бижу да бъде разпространено в България. Другият детайл, който ми направи впечатление е, че Андрей чете, чете много за историята на киното, чете и кинокритика. Удиви ме, че бе закупил авторската ми книга „Между театъра и киното“ и имаше вече въпроси по нея. Описвам тези подробности, не заради гъдела с егото ми, а защото априори заедността в гилдията ни е много крехка и хлъзгава повърхност.
По обективни причини не мога да присъствам на So independent, но мечтая част от неговата програма да се появи и във Варна, защото за мен отдавна е ясно, че събитията с местен кино характер след два-три фестивала в края на лятото се изчерпват. Усещането за киното като празник на душата се изпарява през зимата и кино салоните във Варна се подпират на това, което се предлага от дистрибуторската мрежа. Ето защо се зарадвах да видя „Кой е Никой“ без да се изисква смяна на локацията.
Струва ми се, че днес хора като Андрей Андонов почти не съществуват или поне той е имал щастието да създаде около себе си такъв кръг от съмишленици, които да работят заедно, въпреки обстоятелствата. Екипният въпрекизъм е вдъхновяващ. В „Кой е Никой“ са включени кадри от репетициите на „Никой“, обсъждане на сценария, монтажни периоди, работа на режисьора върху маркетинг и реклама на филма, участието на филма на няколко фестивали, между, които и негативни критики за филма от пресконференция - МФФ „Любовта е лудост“ 2016, кадри със семейството, физическият труд на Андрей в други области, за да осигури живот на филма като арт произведение. Понякога, докато гледам документалния филм се обърквам от пищността на кадри от различни моменти, но тъй като познавам филма „Никой“, намирам свой вътрешен ориентир, за да се справя с множеството визуални дразнители. Бих откроила най-важната линия на филма: да не се отказваме от мечтите си. Другият момент е: как точно се прави кино в България и защо нискобюджетните филми притежават своя специфична харизма? Андрей е прав, че няма смисъл да се оплакваш, че никой не те забелязва, ако държавата те е „забелязала“ със субсидия от един милион лева. Много са примерите, когато субсидиран филм от НФЦ се разминава с критериите на зрителя за гледаемост. Разбира се напоследък това се среща по-рядко, защото най- новите заглавия се отдалечават от флирта на режисьора със самия себе си.
Андрей е превърнал любовта си към киното в кауза. Защитава я за сметка на личния комфорт. Вярно, HBO ще покаже „Никой“, но средствата, които ще получи автора няма да стигнат, за да се оправи с държавата, защото уви с нея Андрей има стара „дружба“ от областта на търговските отношения. Но режисьорът търси нестандартни начини, независимо, че понякога му костват загубата на преден зъб.
Ако очакваме да ни благодарят, заради това, че живеем в идеи за изкуство, то най-добре е да излезем предварително в пенсия. Светът е жесток и никой не се интересува от високи идеали. Проверено е. Но красотата и очарованието на света се дължи именно на тези ята, прелитащи птици, които създават, които се вълнуват, които търсят, които жадуват красотата. Те са Никой за света, но благодарение на тяхната анонимност и отдаденост, светът придобива плътност, познание, контур, чистота. „Кой е Никой“ е филм за всички, осмислящи полета на една мечта. Казват, че смисълът на живота се определя от съдържанието на мечтите ни. Затова статусът „мечтател“ е за предпочитане пред празния поглед на тълпата.