Също както Румена воевода, така и авторката на филма - Зорница София Попганчева, минава през немалко премеждия, за да осъществи проекта си. Липсата на финансиране – една от най-сериозните спънки по пътя. Преминава през няколко варианта на сценария и три години кандидатстване за субсидиране от НФЦ. Амбицията ѝ се простира до там, че самата тя играе в главната роля. И има защо. Трудно е да се направи исторически филм, за такава легенда, която всички познават. Трудно е да угодиш на представите на толкова много и различни хора, и едновременно с това да се затвърдиш като автор, чрез собствената си интерпретация.
Авторката избира смел начин да разкаже историята на Румена. Събирана и предавана от уста на уста, а образът ѝ многократно митологизиран и развенчаван.
В книгата си „Българско игрално кино от „Калин Орелът“ до „Мисия Лондон“ – Ингеборг Братоева-Даракчиева говори за самоидентификацията в киното ни от 70-те години. Изборът на тема и сюжет ни връщат към това кино, към творбите които до днес всички помнят – „Козият рог“ 1972 г. на Методи Андонов, „Мъжки времена“ от 1977 г. на Едуард Захариев и подобно на тях авторът, от който тръгва сюжета е Николай Хайтов и на трите филма като на два от тях и сценарист – „Козият рог“ и „Мъжки времена“. Още изборът на тема подсказва за последващите проблеми разгледани в кинотворбата, с водещата рефлексия към националното самосъзнание и към отношенията традиция – модерност.
Н
а българският екран през 70-те години се появяват редица творби и аналогично на тази, решават проблема за самоидентификацията. През последното десетилетие се наблюдава липса на кинотворби от историческия жанр, или поне филми с такава насоченост. Съответно на този дефицит, през последните три години има реализирани „цели“ два – другият, освен този е „Дякон Левски“ на Максим Генчев. Дори и след разочарованието от последния, близо 100 000 човека отново излизат от домовете си, за да напълнят киносалоните за филма на Зорница София, което от своя страна ясно говори за потребността от филмите, принадлежащи към историческия жанр.
По традиция тези филми са свързани със сюжети от османския период. И характерно за този доосвобожденски период, конструирнето на националната ни самоценност става чрез разграничения, изключвания и оттласквания. В случая идентификацията ни като българи използва най-вече религиозни и етнически маркери. Християнството, служещо за разграничение от „господстващите“ тогава мюсюлмани. Авторите са често критикувани, заради това, че образите на османците са тенденциозно и силно антигероизирани, но всъщност това е донякъде необходимо за националната ни и културна идентичност. (Не случайно в учебниците по история често и съзнателно се пропускат паденията и се извеждат на преден план победите и събитията, предизвикващи гордост у нас – това е необходимо за изграждането на национално самозънание) Но тук режисьоското решение е основавано на преосмислените от Хайтов, нетипични образи на героя – мюсюлманин, показвайки нюансиран и образът на Румена. Едновременно съчетаваща чертите на героя и на обикновения, грешен човек, който също има своите слабости.
Излизайки от националния мит за Румена воевода, Зорница София Попганчева избира да разкаже исторята по-фрагментарно, чрез визиони и ретроспекции, преливащи в линейния разказ. Заснето в натуралистичен ключ, с преобладаващи близки планове от затвърдилия се оператор Крум Родригес. Едновременно оправдано от идеята за историческа дотоверност, напомнят, чрез кратки извадки от записките на Хайтов, за националната легенда. По този начин имаме възможността, не само да видим отстрани и чисто информативно да се запознаем с личността на Румена воевода, а да я наблюдаваме отблизо, да виждаме през очите ѝ, да участваме като герои от филма, а не като странични наблюдатели.
Подходът на филмовия екип, към разкриването на митологизирания образ на Румена, едновременно с това успява да го съхрани. Наблюдавайки я отблизо, автоматично се губи обективната ни представа за нея, запазвайки историческия спомен за героинята Румена.
С поглед обърнат назад към фолклора, родовата памет - песента предавана от уста на уста, митичните горски създания – самодиви, горски духове, се разстила и пласта на модерните въпроси, за мястото на жената в обществото. „Нито майка с майките, нито мома с момите, нито войвода с войводите“, казва Румена. Но по-нататък научаваме, че многото жени, участници в чети, всъщност са били войводи. Тук сякаш филма има възможност да се оттласне от традиционно българското и да „зададе“ посока на последствията от разменените роли на мъжа и жената в семейството, от модерното общество. Но авторката строго следва историческите данни и насочва вниманието ни към друг по-важен, залегнал отдавна в историята ни проблем - за предателството и героизма.
Тук те вървят рамо до рамо. Въпрос мъчен и тежък още от легендата за Левски. И от тогава строго разграничавани. От историята и художствените произведения знаем, че в екстремната ситуация на османско владичество, българинът често или е предател, или герой. Образът на „Осоговската царица“ съчетава в себе си и двете. В историята ни има прекалено много случаи, в които предателството освен, че остава почти винаги ненаказано, ами се е и поощрявало. Но тук противно на традиционния опит от историята, предателсвото се наказва и то с цената на живота. Което отново напомня на зрителя, заявката на авторката за достоверност на събитията и на образа на Румена воевода.
Но да се върнем към главната тема на „разговора“.А именно защо истрическият жанр е така важен за развитието на киното ни. Първо използвам като аргумент, зрителския успех на филма, потвърждаващ необходимостта и потребноста на българския зрител от подобни филми. И второ самата връзка между историческия жанр и националната идентичност, „доказвайки на теория“ защо е нужен. Зрителят е този, които „оживява“ художествената творба, опосредствайки художестеното произведение върху социалната реалност. Т.е. дори и правенето на филми, с единствена цел, зрителски успех, би помогнало, да се изгради аудитория, която по-късно би била в услуга на филмите, чиято цел е да възпитават (естетически вкус, не толкова нравствено), защото ще има поне значително количество зрители, които да видят и да „оживят“ художествената творба. И второ историческият филм, „добре направеният“ такъв, помага за изграждането и запазването на представата за „себе си“, опирайки се на пренесеното във времето (традирано) мислене и репрезентиране на националното. Или иначе казано - ако има потребност от нещо, то значи е необходимо.
0 Коментар(и)