Разговорът със Светослав Овчаров

От петък на екран излезе новият български игрален филм „Врагове”. Това е повод да разговаряме с неговия режисьор проф. Светослав Овчаров. Филмът разказва за група отчаяни български военни, които през пролетта на 1913 г., по време на Балканската война, се опитват да пренесат по суша лодка, да я превърнат в жива торпила и да потопят турски крайцер. Турските войници, с които се сблъскват по пътя си, от врагове стават техни съюзници. Във филма участват Асен Блатечки, Иван Бърнев, Валентин Ганев, Христо Ушев, Стефан Мавродиев, Леарт Докле, Димитър Овчаров. Оператор е Рали Ралчев.

Вие имате лично отношение към историята на България. Особено след Освобождението. От къде тръгват изворите на този интерес?

Това е времето, в което могат да се търсят причините за всичко онова, което сме днес. Няма смисъл да заничаме в Средновековието, защото между днешните българи и прадедите ни от преди шест века има толкова общо, колкото между съвременните гърци и Перикъл.(Ако ги питаш тях, те всички са потомци или на воина Леонид, или на философа Платон. Гърците са нагледен пример за това докъде води безогледното цитиране и позоваване на историята.) Българската нация започва да се оформя и придобива съвременната си физиономия след двайсетте години на 19 век и окончателно се осъзнава след 1879-та. Погледнете само българския печат след руско-турската война: езикът му се развива със светлинна скорост – отначало е пълен с турцизми, после за кратко ги заменя с русизми, а съвсем скоро е изкован новият български книжовен език. Направил съм доста филми, които се занимават с различни хора и явления от последните сто и трийсет години. Всеки филм отнема поне година. Една година, в която живея с тия хора. Времето тече двойно – и в наши дни и в миналото. Тъй че – преживял съм трийсетина години повече.

Каква е историята на намирането на „филмовата история”? Откъде дойде идеята?

Не помня. Преди много години прочетох някъде (може би в седемтомната история на Балканската война) тази случка, на която са посветени там пет реда. След това я забравих. После изведнъж се сетих за нея и започнах да търся истинските истории на хората, които са участвали. Минаха няколко години, за да ги забравя и започнах „на чисто“ – с нови персонажи. По този начин историята хем е истинска, хем не е.

Имаше ли колебание историята да бъде разказана като документално или игрално кино?

Не. Винаги съм си представял игрален филм. Всъщност на мен страшно ми е омръзнало да снимам документални филми за исторически персонажи. Трудно вече откривам естетическо предизвикателство в тях. Много неща съм опитвал в различните филми и се страхувам, че ще изпадна в плен на рутината, а това е смърт. В последните двайсет години непрекъснато заявявам, че никога повече няма да снимам такива филми.

Защо Балканската война и нашето участие в нея е толкова малко засегната в нашата филмова история. Дори когато имаше поръчкови филми в програмата „1300 години България”?

В повечето от филмите за 1300 годишнината основната роля беше на конете, не на хората. По време на споменатата кампания комунистите предпочитаха да боравят с владетелите от първото българско царство. Те са отдалечени във времето, а и не са влизали в осезаемо политическо противоборство с Москва, дотолкова-доколкото въпросният град става ярък политически център чак в края на 14 век, а „нашите ханове“ (канове) са от преди това. В политическо отношение Балканската война трудно се вместваше в постулатите за „българо-руската дружба от векове за векове“. Вярно е, че Балканският съюз, който събра заедно България, Гърция, Сърбия и Черна гора в навечерието на Балканската война е рожба на руската дипломация. Но никой анализатор не можеше да пренебрегне, че в този съюз симпатията на Русия съвсем не е на българска страна, а когато трябва да се прибегне до т. нар. „Арбитраж от руския цар“ по въпросите за спорната зона в Македония, Русия направо предава България. Тъй че в училище Балканската война се учеше мимоходом, а Първата световна изобщо не присъстваше. (Освен със споменаването на т. нар. Войнишко въстание от 1918-та.) 

На какъв принцип направихте кастинга на актьорите?

В кастинга май има само един принцип – да се избират добри актьори. С много от тези хора съм правил вече доста филми: с Мавро това ми е пети филм заедно, с Вальо Ганев – трети, с Иван Бърнев ми е четвърти филм, с Димитър Овчаров – трети. Не бях работил с Асен Блатечки. Разбрахме се с две думи. По принцип с него си е така: или се разбираш с две думи, или не се разбираш никога. С Леарт Докле и Христо Ушев бях работил в НАТФИЗ – студентите учат там актьорско майсторство за кино и аз ги снимах в разни откъси. Запомних ги като живи, рефлективни и органични актьори. Смешното беше, че пробвах Христо за една роля, а всъщност той играе друга. Изработи си го, момчето. Режисьорът трябва да вярва на актьорите, с които работи. Знам, че ако трябва да пренесем заедно роял – тия хора няма да откажат и ще дойдат. Не роял – планина ще пренесат заедно.

Това е много мъжки филм, как се справихте с толкова много актьори на едно място?

Нямам трудности да се справям с мъжете. И с жените също. Имам предвид актьорите мъже и жени, разбира се.

Визуалната концепция затрудни ли снимките. Имахте ли снимков архив, с който да сравнявате визията?

Когато гледаш отстрании как работи Рали Ралчев, имаш чувството, че всичко му се получава лесно. Но то и като гледаш отстрани как шивач шие костюм, също изглежда лесно. Въпросът е дали шие конфекция и повтаря едни и същи механични движения, или прави костюм, който ще изглежда добре върху едно единствено тяло. Въпреки огромният си опит, Рали е склонен да експериментира, което е много симпатично качество. Разбира се, при него експериментът е като импровизацията при джазмените – дълги репетиции на черно, докато излезе на сцената. След като взехме решение как трябва да изглежда филма, Рали си го следваше неотклонно. А снимков архив имаше много. И при работата с Рали, и с Жози, и с Еленка, и с актьорите. Военно историческият музей ни помогна много - отвори за нас снимкови фондове, които са напълно непознати. Като добавим оригиналните устави от епохата, вестниците, спомените... ето част от онова, което стои в дъното на визията на филма.

В последната години излязоха няколко филми в епоха. Колко скъпо и трудно излиза снимането на исторически филм? Имахте ли проблеми с реквизита, например?

Много скъпо излиза. Трябваше да намерим част от черноморското крайбрежие, което да не е бетонирана. (Това ще става все по-трудно!). Трябваше да се преборим с ненаситната жажда за вземане на подкупи на административните лица по черноморието (Това там е епидемия). Ние пък напук не дадохме никому нищо. Това разбира се ги настърви още повече. Освен, че снимахме филм за войната преди 105 години, водехме и още една паралелна война със съвременните мародери. Трябваше да се преборим с времето, което беше срещу ни. Много къс снимачен ден – работихме през ноември; дъжд, студ, ураганен вятър. Тази битка я загубихме частично. Няка как да снимаш, когато в района има обявено бедствено положение. Всъщност екипът беше в още „по-бедствено положение“. В един момент една единствена кола можеше да стигне до снимачния терен. Останалите затънаха в калта – типичен фронтови пейзаж. Специалните ефекти са нещо допълнително, което оскъпява филма – броненосецът „Тургут рейс“ е изцяло компютърно генериран – изстрели, попадения, всичко. Момчетата от „Ботъл шип“, които го правиха, бяха достатъчно широко скроени, за да уйдисат на всичките ни капризи и да не ни съдерат кожата. В такъв смисъл те си бяха истински съюзници на филма, а не „съюзници-разбойници“. Оръжието, което навремето притежаваше Киноцентъра, в количество да се въоръжи Първи софийски пехотен полк, чудодейно е изчезнало от складовете. Страшно трудно е да се намерят по-големи количества оригинални пушки, пистолети и револвери от епохата, при това – стрелящи. Във филма има кадър, в който Поручик Ахтаров (Иван Бърнев) трябва в един кадър да стреля два пъти със своя револвер „Смит и Уесън“ (по онова време му казват „Смит и Весон“). Нормалното е, когато револверът произведе изстрел, барабанът му да се завърти и да стреля втори път. В случая се наложи Иван да стреля в кадър, след това като фокусник, без никой да забележи, да извади друг револвер, за да стреля с него втори път. А иди та снимай уестърни! Всеки предмет, който се появява на близък план е бил предмет на търсене, често при колекционери. Колекционерите, обаче искат пари. С две думи – във филма повторихме положението на България, която в навечерието на Балканската война има недостиг в облекло, оръжие, боеприпаси, финанси... Само дух има в излишък. Та и при нас беше така. 

Има ли история от нашето съвремие, която желаете да разкажете на кино?

Истории има, време няма.

Често филмите с исторически сюжети се използват за формиране на определени нагласи в обществото. Днес по-трудно, или по-лесно може да бъде манипулиран зрителят?

По-скоро се забелязва манипулиране на филмите от общественото мнение. Защото каквото е обществото ни – такива ще са и филмите. Оттам и понякога стремежът към угаждане на средноватия вкус, непременното стържене по националистическата струна, биене в гърдите и закачване на гол тумбак чифте пищови. Самочувствието на нацията ни трябва да се гради от изправянето лице в лице с истината.