С Рая Пеева се запознахме миналата година на фестивала „Златна роза“ във Варна. Впечатли ме, не само с нейната игра в „Пеещите обувки“ (реж. Радослав Спасов), но и с естественото й присъствие пред публика, колеги и приятели. Усмивката не слизаше от лицето й, а разговорът с нея започна толкова непринудено, сякаш съм я познавал от години.

Да започнем с един скучен, банален въпрос, който винаги задавам на актьорите - как реши да станеш актриса?

Най-напред всичко започна от семейството. Баща ми е музикант, а майка ми – актриса. Мисля че един актьор се ражда такъв, а не влиза в НАТФИЗ, за да стане такъв. Искам да кажа много неща, а тази професия е един от начините да бъда чута. Интересувам се от чувствата на хората и как да ги разкажа и представя. Може би заради това станах актриса. То е в кръвта ми…

А защо искаш и имаш нужда да кажеш нещо на много хора?

Защото виждам, че много от тях живеят в едни рамки, които трябва да се счупят. Искам да кажа, че трябва да се живее в живота така, както на сцената – в настоящия момент, а не в миналото или в бъдещето. Сякаш си запушваш артериите и не можеш да живееш. Точно и ясно!

Защо толкова много се усмихваш? Да не би да имаш тик?

В това няма нищо лошо, мисля че по този начин оправям настроението на околните, също така създавам и за себе си добра, позитива атмосфера. Както за Леа Иванова, така и за мен – усмивката е моето оръжие… Тя е моят аксесоар.

Ти получи награда „Икар“ за ролята на Алис, която изигра и Натали Портман във филма „Отблизо“ на Майк Никълс. А повод да се видим е твоята роля на Леа Иванова в „Пеещите обувки“. Намирам знаци във всичко това.

Вярвам в тези знаци. Сега играя в сериал и моята малка партньорка се казва Леа, а героинята й – Рая!

Това нарочно ли го търсиш…

Не аз, Господ! Според мен Леа Иванова ме избра за ролята…

Леа! Сериозно?

Всичко започна, когато ми се обадиха от „Дрийм Тийм Прадакшънс”с покана за кастинг,  но като чух, че са те им казах: „Ако е за сериал – отказвам.“ А те: „ Не, за филм е.“  Пратиха ми една сцена и аз отидох на пробни снимки. Кастингът продължи близо девет месеца, през които сменях различни партньори, докато накрая режисьорът Радослав Спасов се спря на актьора, който да играе Еди Казасян. Един месец преди снимки ми казаха, че съм избрана за ролята на Леа Иванова,  когато е била на възраст между 25 и 35 години. После „увеличихме“ възрастта на 45. С помощта на грим ме застариха, за да изиграя и последните дни от живота на певицата, но не се получи – изглеждаше много бутафорно. Така се получи по-добре, защото изиграх най-хубавата възраст от живота на Леа. След това следва друг период, където моята героиня вече е пречупена, няма колизия, има само следствие.

Какво знаеше за Леа Иванова преди това?

Не съм от хората, които я бъркат с Паша Христова, както прави голяма част от моето поколение. Все пак баща ми е музикант и съм чувала за нея. Той се познаваше и с Вили Казасян. Водеше ме в радиото, в телевизията, в „Синьото кафе“. Постоянно около мен се говореше за музика. Нейната песен „Шу-щу-щу“ е една от любите ми български песни. Помня, че една приятелка беше ходила на кастинг за ролята на Леа Иванова, а се случи така, че взеха мен.

Спомена Радослав Спасов. Как се работи с него?

Той много ни вярваше. По принцип се снима след репетиция, но аз го помолих директно да снимаме, защото усещах, че бързо ще изконсумираме ролята и ще я изиграя фалшиво. Исках да запазя спонтанността в играта  Единственото нещо, което правеше Славчо Спасов, е да дойде преди снимки на сцената и каже какви чувства трябва да изразим пред камерата. Умее с памук да изкара душата. От мен излязоха неща, които и аз самата не съм подозирала, че притежавам. Имаше една сцена, преди сватбата с Еди, в която Леа трябва да му каже, че тя не може да има деца. Но как да го кажа? Аз съм момиче на 25 години, без подобен житейски опит зад гърба си. Аз треперех. Славчо дойде при мен, каза ми няколко думи и аз „отлепих“, и направих сцената.

Беше ли чела целия сценарий? Беше ли наясно с цялата биография на своя персонаж? Какво те изненада в Леа Иванова?

Да, бях го прочела, но Славчо ми даде да прочета и книгата на Еди Казасян „Ако имах два живота“, в която той е събрал спомени за Леа от нейните приятели. Бях впечатлена от нейната смелост. Помниш епизода, в който им отказват визи за Париж и тя хваща един пепелник и го чупи в портрета на партийния вожд. За такова нещо пращат директно в трудов лагер. Това много ме впечатли и изненада.

Как си обясняваш нейното поведение и как ти самата усети времето, в което е живяла?

С характер. Така си го обяснявам. Аз не съм живяла по времето на комунизма, но имам силна интуиция, която ми помогна  да се потопя в атмосферата на миналото. Освен това  понякога нещата се получават отвън-навътре. Когато облякох дрехите от епохата, грима и прическата, аз постепенно се слях с персонажа и времето, в което живял. Малка разходка сред декора и сградите от епохата и съм готова. Наистина става дума за интуиция, не е нещо рационално. Не съм стояла вкъщи над книгите да се ровя и чета. Вслушвам се в собствените си правила и вървя по моята пътечка. Тя ме води право към персонажа.

Като съвременна млада актриса претворила Леа Иванова, как оценяваш времето, в което е живяла?

Не мога да правя политически или исторически оценки. Но не приемам начина, по който са се отнасяли с хората на изкуството, актьорите и певците. Въпреки това, или тъкмо заради това, аз с огромно възхищение гледам на голямата любов между Леа и Еди. Тя е била по-силна от машината на Държавна сигурност. Мисля, че в днешно време не съществува такава истинска любов.

Какво означава истинска? Такава, която устоява на времето, въпреки догмите и перипетиите, пред които е изправена?

Да – истинска, въпреки времето и обстоятелствата, в които се намират героите. Малин Кръстев ми разказа един черен виц за двама 90-годишни старци, които се развеждат и съдията ги пита: „Защо чак сега?”, а те отговарят: „Чакахме децата да починат.” В днешно време хората ги е страх да се разделят. Склонни са да живеят в отделни стаи, защото мислят, че иначе ще наранят децата си. Но всъщност не знаят колко могат да ги облекчат. Ако любовта им не е истинска, няма смисъл да са заедно. Така помагат, както на себе си, така и на околните.

Какво ти беше най-трудно в изграждането на образа на Леа Иванова?

Ще започна с това, че ми беше много  интересно, което много ми помогна. Беше ми трудно, когато снимахме епизодите в ТВО (Трудово-възпитателни общежития, б.р.). Имаше сцена, в която един войник трябваше да бъде застрелян за назидание, но с халосни патрони, така че да бъде сплашен. Актьорът, който играеше ролята – Любомир Любенов от моя клас, е най-добрият ми приятел в живота. Аз толкова се уплаших за него. Повярвах, че наистина стрелят по него – най-добрия ми приятел. Получи се сливане между фикцията на киното и реалния ми живот. Иначе, през цялото време усещах Леа Иванова…

Вярваш ли, че през целия снимачен период духът на Леа Иванова е бил с вас?

Да, ако искаш вярвай! Аз вярвам в това така, както и в себе си. За теб, следният случай не е ли странен? Отиваме в един апартамент и без да знаем, разбираме, че Леа и Еди са живеели там преди години. Не е ли странно? Вярвам в духа, който се рее сред нас. Както ти вярваш в Бог, така аз вярвам в това…

Къде ти е по-трудно – в киното или театъра?

Сега играя Саша в „Иванов“ на Чехов (постановка на Младежки театър „Николай Бинев“, реж. Стефан Мавродиев, б. р.). Чехов изследва душата на човека като под микроскоп, киното го прави същото, но с камерата. Саша е 18-годишно момиче безумно влюбено в по-възрастен мъж, а Леа е влюбена в по-млад. В театъра публиката е пред теб докато играеш, усещаш дъха на зрителите, очите им. С киното оставаш вечен. Запечатан на филмовата лента. Знаеш, че така никога няма да умреш. В театъра – пада представлението, а с него и образът, който си изградил.

Хората, обаче, години наред разказват за представления и роли, които са гледали. Предава се с устния разказ, като народните приказки.

В киното и театъра актьорите работим с чувствата. Преди да вляза в НАТФИЗ, гледах Бергман, който е любимият ми режисьор. Неговите филми много повлияха на избора ми да стана актриса. В „Лице срещу лице“ Лив Улман пие хапчета в опит да се самоубие, оправя си леглото, ляга, чака и си поглежда часовника. Ето това на мен ми направи огромно впечатление. Защо трябва да видиш в колко часа ще умреш? Или пък в „Иванов“ на Димитър Гочев. В началото на представлението Иванов върви бавно по диагонал, от пода се вдига тежък пушек. Една голяма книга пада върху главата на героя, а той върви все едно нищо не е станало. В този момент разбираш, че този човек не е тук и сега! Ето такива неща ме карат да се радвам, че съм в контакт със сцената, с киното. Защото тези дребни детайли са забележимите, а не големите жестове. Това ме кара и провокира да бъда актриса.

Наистина ли е трудно да се преживява с тази професия? Може ли  нормално да живееш?

Да, трудно се преживява, защото средствата, които получаваме са минимални и ни е трудно с тях да покриваме своите битови нужди. Не можем да си платим режийните, наема за квартира, да си позволим добра храна. Това е финансовата страна на въпроса и ни е трудно да се издържаме. Естествено има и късметлии, които изкарват добри пари от работата си и живеят спокойно. Аз тепърва навлизам в професията и засега нещата вървят добре, като се надявам да продължават така.

Има много ученици, които работят в театрални школи и искат някой ден да станат актьори. Какъв съвет би им дала?

Младите хора не бива да се страхуват и да стоят на едно място, защото това спира тяхното развитие. Важно е да се съхранят такива, каквито са и да не се променят спрямо никого. Нека да се движат по собствените си правила! Всеки един от нас е уникален, с това което има в себе си и не трябва да се поддава на думичката „трябва“!

Какви жертви прави един актьор по пътя?

Трябва да си разбрал, че ще жертваш много неща в живота си, още когато си избрал да станеш актьор, а не след като влезеш в НАТФИЗ. В Академията се изгражда характер и не е никак лесно, но който наистина е пратен на тази земя с мисия да бъде актьор, ще преодолее всички трудности по пътя си. Актьорът за мен е много самотно същество и младите трябва да бъдат готови за това, защото ние се съхраняваме със самотата си. Това не е страшно.

Нормално е да имаш вдъхновения. В твоя живот кои са актьорите и личностите, на които се възхищаваш и от които си се учила?

Възхищавам се на майка си (актрисата Красимира Демирева, б.р.) Тя е невероятно силен, борбен и вселюбящ човек. Учила съм се много от нея. Тя е една от любимите ми актриса. Както и Лив Улман, която харесвам и като режисьор. Възхищавам се на хората, които живеят със 120 лева на месец и въпреки това запазват себе си и достойнството си, и не позволяват да бъде помрачен животът им или да загубят вяра в него.

Какво те провокира преди да влезеш в роля? Някакви заклинания, суеверия, места или хора?

Провокира ме образът, публиката, колегите.  И смея да твърдя, че аз досега съм имала до себе си винаги изключителни партньори. За което благодаря, защото без тях нямаше как да направя това, което съм постигнала като актриса. С колегите в едно представление не играем в две различни пиеси. Трябва да има химия, контакт. Само тогава можем да кажем, че сме „отлепили“ – като дишаме по един и същи начин. Намирам провокация  в това, че живеем в днешно време в България. 

Свързани статии

2 Коментар(и)

  • James

    James(04 October 2017 - 06:10)

    Отговор

    This kind of game gives a real experience of

  • James

    James(04 October 2017 - 05:10)

    Отговор

    This kind of game gives a real experience of

Оставете коментар



Обнови