Тази година на Фестивала на българското игрално кино „Златна роза“ 2016, Димитър Николов получи наградата за най-добра мъжка роля за филма „Христо“ (реж. Григор Лефтеров и Тодор Мацанов), поделена с Иван Налбантов („Безбог“). На същия фестивал се представи и с два късометражни филма – „Дрехи“ (Веселин Бойдев) и „Преди да заспя“ (реж. Николай Тодоров).

Нека да започнем с класиката във въпросите. Защо стана актьор?

От малък имах отношение към театъра и киното. Ако трябва да бъда честен, повече ми се искаше да се занимавам с кино. Вероятно, защото ходех от малък, а на театър отидох „по-късно“ – към 8-9-годишен. Изпитвах някакво странно усещане към киното. На онези години нямаше как да го опиша. При всички положения не е било като мотив, че много искам да ме гледат на голям екран или да бъда известен. Дори си спомням, че репетирах сцени и реплики на герои от любими филми. В детайли обръщах внимание на нещо, което ме е впечатлило. Тръгна като забавление и хоби, а по-късно преподаватели и школи започнаха да култивират отношение. Знаеш, че в семейството и обществото има някакви стопери: „Как ще се оправиш като актьор?”, в повечето случаи основателни, но в крайна сметка в мен надделя не толкова здравият разум, колкото желанието и волята. Актьорската професия е тежка. Волята и желанието отстояха през годините, което за моите 24 години не е много, но пък 12 години актьорство не са и малко.

Здравият разум не винаги е бил добър съветник. Като говорим за кино, има ли герои, актьори или филми, които помниш от ранна детска възраст?

Помня, че много имитирах и подражавах на Ал Пачино. Например в „Усещане за жена“. От малък обичам Филип Сиймор Хофман, Кевин Клайн, Шон Пен. Спомням си колко харесвах Тим Рот – зверско присъствие на екран. Майка ми е голям киноман и покрай нея съм гледал много неща, на нея дължа своята култура и афинитет към изкуството. Израснал съм с опера, театър, музика, кино и изкуство, които бяха важни за мен, а и добра мотивация. Около себе си виждам много хора, които имат любопитство към професията, но без бекграунд. Много са „боси“ в нея, липсва им култура, имат и други липси, които им личат. Процесът при тях е много труден. Друго е, когато имаш някаква захранка от малък и през годините си изградил определен вкус. Аз не гледам телевизия и нямам вкъщи телевизор. Следя определени сериали и филми, но се лишавам умишлено от неща, които ме затлачват и до нищо смислено не водят.

Според теб е важно от малки децата да имат добра обща култура?

Жизненоважно е. Често ставам свидетел на нашата географска ширина, как мнозина разбират от всичко, а всъщност им убягва детайла. Когато се занимаваш с всичко и не можеш да се задълбочиш, вървиш по повърхността. Това се отнася както за ролите, така и за всяка една професия. Не може да се кара през пръсти. Много медии правят copy/paste на информацията, дори не цитират източника. Ако в работата си не си перфекционист и не обръщаш внимание на детайла, нямаш място там, много бързо ще бъдеш претопен.

Има колеги, които твърде ниско се кланят на зрителите.

Този проблем с халтурата е сериозен. Живеем в общество, което наложи формати, отдавна познати по света, вкл. ситком представления и one-men show спектакли. Не искам да обидя никого, всеки сам знае себе си и няма да споменавам имена. Добре ли е да правиш представление, което може да пътува с два костюма, два стола и два прожектора, за да може да се играе във всяко едно читалище, което ни дойде наум? Да пълниш залата, защото си познат от телевизионния екран, предавания, формати и какво ли още не? Всичко това за мен като система говори зле за тези, които го толерират. Не е редно да се свежда изкуството до нещо смилаемо. Разбира се и по света има комерс, но той не е сведен до нивото, което виждаме в България.

Този факт пречи ли на твоята работа?

По-скоро действа демотивиращо да репетираш представление и поради липса на зрителски интерес, то се играе два-три до пет пъти. При това не говоря за представления извън София, а столични. Едновременно с това има спектакли, които се продават с месеци напред, играят се години наред, но в тях аз не намирам творческа стойност. Няма друга реална причина за това, освен че хората избират познатите от екрана лица, което не винаги говори за качество и смисъл. Има само театрално счетоводство.

Припомняш ми една известна бродуейска постановка „Смъртта на търговския пътник“ на Артър Милър с Дъстин Хофман и Джон Малкович в главните роли, която се играе дълги години. Тя, обаче, не е халтура, а тъкмо обратното. Защо е невъзможно или рядко срещано това да се случи и в България?

Имам отговор. На Запад от нас ми се струва, че финансите, които се отделят имат друго изражение не само за билетите, но и като функционираща система. Хората могат да си позволят да ходят на театър, без това да се отрази на семейния бюджет. Ако един човек и четиричленното му семейството решат да отидат на спектакъл в Народния театър, ще трябва да отделят около 70-80 лв. при заплата от 450-500 лв. Повечето хора не могат да си го позволят, затова пускат телевизията. Абсурдно е, че в собствената ни държава няма пари за хляб, камо ли за театър. Така се затрива потребността да се ходи на театър.

Но тази потребност се възпитава. И тук стигаме до детските и младежки школи, които култивират познание и обич към театъра. На теб какво ти дадоха?

Моите първи учители бяха Мария Сапунджиева, Вяра Коларова, Тодор Близнаков, Мила Банчева, по-късно се появи и Гергана Тодева като режисьор. Аз съм научил много от тях. С всички хора, с които сме били в школа продължаваме да бъдем приятели, макар на някои да им изгубих дирите. Това, което никъде другаде не научих, дори и в Академията, без да обидя някого, беше приятелство и партньорство с хора в екип. Дисциплина, интерес към драматургията, към всякакъв вид литература, към киното… Правехме упражнения, които дори и по-късно да не се занимаваш с театър, ти отварят сетивата. Имам една мечта в училищата да има и часове по театър. Един мой преподавател по литература се опитваше да прави нещо подобно и виждам, че съучениците ми и до ден днешен имат интерес към театъра, въпреки че никой от тях, освен мен, не се занимава с това. Ако такъв предмет се въведе неагресивно, като допълнителна среща ако щеш, никой няма да загуби. Не става дума за агитация – ставайте актьори, а по-скоро за допълнителен опит. Мисля, че има смисъл.

Какво ти даде академичното образование и твоят художествен ръководител Иван Добчев?

Научи ме на дисциплина и характер. Имах около три сериозни счупвания в Академията и исках да се махна в един момент, заради стреса и напрежението. Притесняваше ме едно вътрешно безпокойство, че нещата не се получат. Имаш представление, а не си готов. Всички тези терзания, страхове и ужаси, които те заливат постоянно и те карат да се чувстваш несигурен. Но Академията ми даде много: да стана познат, приятел и съмишленик с хора, с които съм прекарал повече време, отколкото със собственото си семейство и приятели. НАТФИЗ ме научи на зверска воля, характер и дисциплина, с много тежък труд и лишения правех неща, които съм си мислил, че с лека ръка ще постигна. Не, много труд се наложи да положа, не само върху ролите, но и върху моя характер. А Добчев е много взискателен преподавател. Много съм му благодарен, както и на Маргарита Младенова и на целия екип. Вероятно говоря малко фанатично, но намирам смисъл в това, в което ни учеха: с тази работа няма работно време, живееш с мисълта за ролята и съзнанието да бъдеш отговорен.

На последните два фестивала „Златна роза“ гледах три късометражни и един пълнометражен филм с твое участие и навсякъде си различен, което е добре, но бих искал да се фокусираме върху твоето присъствие в „Христо“. Как стигна до ролята?

Явих се на кастинг. Беше тежък и не само един. В края на втори и началото на трети  курс в НАТФИЗ, където почти всички актьори от Академията се явиха. Бяха извикали много хора, за да могат да имат по-голям избор. Ходех на кастинг в продължение на месеци, които бяха през голям интервал от време – почти половин година. На различни места, с различни хора и партньори и роли… и нищо до последно не беше ясно. Накрая, когото ни избраха с адаша Митко Крумов, пък Добчев не ни разреши да снимаме, защото не си бяхме довърши работата в НАТФИЗ и снимките се отложиха с една година. Аз играех Холдън в „Спасителят в ръжта“ и с това представление трябваше да се дипломирам. Дилемата бе да завърша Академията, или да снимам във филма. И процесът беше временно замразен.

Нормално е да разберат ситуацията. Тодор и Гришата (режисьорите на филма „Христо“ Тодор Мацанов и Григор Лефтеров) са завършили същата тази Академия.

Евала им правя, защото те задържаха една година снимките на филма заради нас. Аз ги разбирах режисьорите, но от друга страна – не можех да напусна Академията, в която държах да уча.

Беше ли чел сценария? Знаеше ли за каква роля кандидатстваш и с какво ще се сблъскаш впоследствие?

Не. Никой не знаеше на кастинга. Имахме идея, че се снима филм за бездомник, но не и в детайли. Любопитството надделя. Офисът на кастинга беше топъл, но какво от това. Имаше сцена, в която трябваше да изиграя как приятелят ми е предозирал с дрога, а аз трябва да бъда след пет минути на работа и го виждам че се гърчи? Ситуационен принцип.

Не си имал нищо предварително заявено. Разчиташ на импровизация?

Аз така и предпочитам. Освен ако не трябва да знам точните текстове. Нагласата на първото усещане и на импровизационния момент, на някаква интуиция, винаги ми е вършела по-добра работа, отколкото да започна да си намислям предварително разни неща. От друга страна си на тотално друга плоскост – това, което режисьорът си е намислил, а той иска да види някаква рефлективност на момента.

Какво преживя по време на снимките?

Процесът на снимки беше много тежък. Срещите с хората от работните групи по чистота, без да знаят, че съм актьор, а обикновен техен колега. Режисьорите настояха, а и аз исках да видя този свят. На работа. Съгласих се с лекота. Малко влязох в школа „Лий Стасбърг“… Имах трудности, когато трябваше да се срещам с истински наркомани и алкохолици, защото на моменти психиката ми не издържаше. Не съм хипохондрик, но има ситуации, които те изваждат от  нормалния и обичаен житейски комфорт. Наистина не знаех доколко са болни. Говоря за активни наркомани, алкохолици, които спят на улицата, клошари… Самата обстановка е много потискаща.

Не те ли беше гнус?

Да, беше ме. Съжалявам, но е така. Но когато започнахме да снимаме, всички тези страхове ги заключих в себе си, за да можем да направим филма. Всичко беше в ужасни локации, отвратителен студ през зимата.

Как реагира майка ти?

Споделях й някои неща, но не в детайли. Иначе, докато гледа филма, се разплака. Беше много загрижена. Самата идея, че съм работил във фирма за чистота, а после с едни затворници от Казичене, отделно ходехме в клиниката по наркомания и алкохолизъм... Майка ми всичко това го знаеше. С нея ходехме в събота и неделя в кухни за бездомни, където помагахме. Никога не ме е спирала, защото знае, че става дума за моята професия. Но беше много загрижена особено, когато трябваше да отслабна с няколко килограма. Свалих осем килограма за филма, но си струваше целият този опит и труд.

След всички тези колизии как излизаше психически здрав и как почиваше? Това е убийствен физически и психологически шок.

Споделям ти и това не ме притеснява, че го казвам публично. Аз се прибирах смазан, много често след снимки ревях. От време на време пушех трева, за да ми олекне. Много често, след зверския студ, ми олекваше с една цигарка и някаква чаша алкохол висок градус, защото  умирах от студ. Понякога се прибирах сутрин след нощни снимки, навън е слънце, а аз търся своите 45 минути за себе си, защото знам, че вечерта ме очакват следващите снимки. Лягам и заспивам. Това с реването беше много редовно. Беше толкова емоционално  натоварването, че имах нужда да отпуша. След края на снимките имах един период от почти половин година, в който по мнение на майка ми и на сестра ми съм бил рязък и агресивен, т.е. имало е наслагване на героя върху мен.

Т. е. героят Христо е травмирал актьора Митко?

Особено на тема хигиена, травмата още продължава. Фикциите около чистотата стоят с пълна сила. Минах през различни фази, но и образът на героя във филма е много далеч от мен. Аз не съм агресивен, не съм такъв темперамент като човек. Трябваше да бръкна много дълбоко в себе си, за да провокирам това, което се случва с моя герой. Без да се правя на жертва, но трябва да събудиш в себе си нещо, което да оправдае емоциите. Тази агресия. Нямаш представа в какво можеш да се превърнеш на снимачната площадка. Да удариш друг човек, да го наплюеш, да се запалиш, да изнасилиш някого. Аз съм деликатен човек и нямам нищо общо с този образ, но пък дадох всичко от себе си за филма.

Добре, Митко, но много от героите на филма, вкл. и твоя си ги виждал на улицата?

И сега не знам как мога да помогна. Да купя храна или нещо друго по избор? Нито мога да предложа дом, нито да кажа, че утрешният ден ще е по-добър. Не смятам, че с петте лева, които ще дам в ръката, ще променя обстоятелствата около живота на тези хора.

Как помагаш на човек, който няма документ и за държавата е никой?

Имаше сцена, в която се бием с моя адаш (тя не влезе след монтажа), но докато я снимахме, една баба дойде с две баници в ръката да ни храни и сдобри. Спряхме снимки, от екипа тръгнаха да я настигат, за да върнат парите, които е отделила от пенсията си, заради нас. Снимахме на спирка на метро, от което излизаха много хора, които не ни обръщаха внимание. Не желаеха. Тъжно е и не виждам изход. Преди да снимаме филма, моят герой в постановката на Добчев „Медея, майка ми“, която е силно социално ангажирана и базирана на истински случай  казва: „Срещам се с хора, ама те обикновено минават на другия тротоар да не взема да ги ухапя“. За съжаление, само се бием в гърдите и казваме колко много обичаме човечеството, но тези хора ще си останат инкогнито. Не мисля, че благотворителните организации посрещат адекватно техните нужди.

А от какво се нуждае един клошар?

До НАТФИЗ имахме един клошар Всички студенти му давахме пари. От Академията му даваха възможност да си докара някой лева като почиства. За съжаление, преди година и половина почина. Но никой не му предложи място, където да живее или поне място, където да може да се изкъпе. Никой не се ангажира с това. Не съдя никого, защото аз също не съм поканил клошар вкъщи.

А къде са социалните работници? Ти, докато игра тази роля, дойде ли някой да ти предлага приют или обществена кухня?

Аз и Митко Крумов бяхме пред църквата „Св. Седмочисленици“ в София,  до нас имаше едно момче на 14 години, надъхано с лепило. Те му казват „Да лъхаш кале“. Двама-трима алкохолици, една мацка – наркоманка със свастика на прасеца, параноична, дъщеря на някакъв човек – фигура в обществения живот, появява се след малко гаджето й, което си е чист циганин, местен дилър и той със свастика на крака. Пият бира, пускат си някаква музика, случайно или не „Спасение“ на БТР. И всичко това се случва на гърба на Министерство на вътрешните работи. Виждал съм много пъти полицаи, които минават и се правят, че нищо не се е случило. Мисля, че не смеят и нямат желание да се допират до тези хора. Все едно не съществуват. Това ми бяха най-яките спомени, но от лоша, тъмна приказка. Питах се дали е реално. Съжалявам, но такава е ситуацията в България.

Когато бях студент трябваше да пиша курсова работа за абсурда в киното и за това, как живеем в него. Посочих за пример всички проститутки, работещи „на светло“ пред Столичната дирекция на вътрешните работи на „Лъвов мост“. Нищо не се е променило за 20 години. Как си представяш Коледата или посрещането на Новата година на твоя герой Христо?

В най-добрия случай си го представям на топло място. Няма гаранция къде ще се преспи.  Всеки ден тези хора търсят ново място, няма резервации за ден, седмица или месец. Като историята на малката кибритопродавачка. Много свършват като героинята на Андерсен. По време на снимки ние, актьорите, можехме да се стоплим, да се нахраним, а тези хора нямат тази възможност. Остават гладни, замаяни от алкохола и лепилото. Рациото отсъства, много често са болни и  на температури от 10-15 градуса под нулата. Много от техните заболявания са елементарни за съвременната медицина и са лесно лечими, но ги влачат с месеци и често умират от тях.

Промени ли ти се отношението към тези хора?

Да, но то е в посока на толеранс и ако мога да помогна с нещо повече от два лева. И въпреки това, не мога да преодолея проблема с хигиената. Надявам се да не звучи дребнаво. Винаги бих подал ръка. Тези хора трябва да имат възможност не само да получат топла храна, но поне два пъти в седмицата да се изкъпят и изперат. Хигиената е от изключително значение и жизнен фактор за тях. Трябва да се направят повече места, където да могат да получат елементарни житейски условия. За съжаление, ние правим „Българската Коледа“ и с това се приключва. Не може постоянно да пращаме SMS-и.

Мисля, че „Българската Коледа“ и подобни кампании имат лицемерен привкус, някаква вид индулгенция…

Съгласен съм. Не мога да разбера защо при функционираща държава, ние трябва да правим такива кампании и да пращаме кратки съобщения. Това не е адекватно.

Свързани статии

9 Коментар(и)

  • AmqajQuops

    AmqajQuops(20 April 2018 - 18:04)

    Отговор

    https://onlinecasino.gb.net/# - online casino slots <a href="https://onlinecasino.gb.net/#">online casino games</a> <a href=" https://onlinecasino.gb.net/# ">best online casino</a>

  • James

    James(07 March 2018 - 00:03)

    Отговор

    I am in agreement with pretty much everything that you mentioned entirely! Excellent website document!

  • James

    James(07 March 2018 - 00:03)

    Отговор

    I am in agreement with pretty much everything that you mentioned entirely! Excellent website document!

  • James

    James(02 February 2018 - 01:02)

    Отговор

    We're a group of volunteers and opening a brand new scheme in our community. Your site offered us with useful information to paintings on. You've performed a formidable job and our entire group can be thankful to you.

  • James

    James(08 January 2018 - 08:01)

    Отговор

    Pretty great post. I just stumbled upon your blog and wanted

  • James

    James(08 January 2018 - 08:01)

    Отговор

    Pretty great post. I just stumbled upon your blog and wanted

  • James

    James(22 December 2017 - 14:12)

    Отговор

    I'm truly enjoying the design and layout of your blog. It's a very easy on the eyes which makes it much more pleasant for me to come here and visit more often. Did you hire out a developer to create your theme? Outstanding work!

  • James

    James(22 December 2017 - 14:12)

    Отговор

    I'm truly enjoying the design and layout of your blog. It's a very easy on the eyes which makes it much more pleasant for me to come here and visit more often. Did you hire out a developer to create your theme? Outstanding work!

  • James

    James(09 December 2017 - 11:12)

    Отговор

    Aw, this was a very nice post. In thought I want to put in writing like this moreover taking time and actual effort to make an excellent article but what can I say I procrastinate alot and not at all seem to get something done.

Оставете коментар



Обнови